Агата Кристи
Чудноватият дом (6)

6

Предната врата беше отворена. Минахме през нея и се озовахме в изненадващо просторен салон. Обзаведен бе без никакво разточителство — чудесно полиран тъмен дъб и блестящ месинг. В дъното, където обикновено се очаква да бъде стълбището, имаше бяла ламперия с вградена врата.

— Тази част от къщата е на зет ми — поясни мис де Хавиланд. — На партера живеят Филип и Магда.

Минахме през вратата вляво, водеща към огромната приемна. Стените й бяха облицовани със светлосиня ламперия, мебелите бяха тапицирани с брокат, а върху всички налични маси, както и върху стените, имаше снимки и портрети на артисти, танцьори, наред със сцени от представления и шаржове. Над полицата на камината бе окачена картина на Дега с танцьорки. Стаята бе отрупана с цветя — едри кафяви хризантеми и огромни вази е карамфили.

— Предполагам — обади се мис де Хавиланд, — че ще искате да се видите с Филип?

Дали исках да се видя с Филип? Нямах никаква представа. Единственото, което бях искал да направя, бе да се видя със София. Успях да се видя с нея. София бе подкрепила безрезервно плана на Стареца, но бе се оттеглила от сцената и вероятно в момента звънеше някъде, за да поръча риба, без да ми подскаже как да продължа нататък. Как трябваше да се представя пред Филип Леонидис като младеж, нетърпеливо очакващ да се ожени за дъщеря му или като случаен приятел, наминал да ги навести (точно пък в подобен момент!), или пък като сътрудник на полицията?

Мис де Хавиланд не ме остави да размишлявам върху въпроса й. В действителност въпросът й прозвуча по-скоро като нареждане. Установих, че мис де Хавиланд е по-склонна да нарежда, отколкото да задава въпроси.

— Да отидем до библиотеката — реши тя.

И ме поведе навън от приемната, после по коридора и накрая ме въведе през още една врата.

Огромното помещение бе пълно е книги. Полиците на етажерките не можеха да поберат всичко и много от книгите бяха натрупани чак до тавана. Книги имаше и върху столовете, и върху масите, а дори и по пода. Но въпреки това, не се усещаше никакъв безпорядък.

В стаята бе студено. Наистина бе с някаква неопределена миризма, както можеше и да се очаква. Миришеше на стари книги и малко на пчелен восък. Не след дълго разбрах какво ми липсваше. Нямаше го мирисът на тютюн. Филип Леонидис не беше пушач.

Щом като влязохме, той стана от мястото си зад масата висок, около петдесетгодишен, изключително представителен мъж. Всички се бяха постарали да подчертаят грозотата на Аристид Леонидис, така че неизвестно защо, очаквах и синът му да е грозен. Положително не бях подготвен да се изправя пред човек е толкова изискан външен вид — правилен нос, безупречна челюст, леко побеляла светла коса, сресана назад над добре очертаното чело.

— Това е Чарлс Хейуърд, Филип — представи ме мис де Хавиланд.

— А, приятно ми е.

Не можех да реша, дали изобщо е чувал за мене. Протегнатата му ръка бе студена. Лицето му изразяваше пълна незаинтересованост, от което ми стана доста неприятно. Стоеше търпеливо, изпълнен с безразличие.

— Къде са ония неприятни полицаи? — попита мис де Хавиланд. — Идваха ли вече при тебе?

— Мисля, че главният инспектор — рече той, поглеждайки към визитната картичка върху бюрото пред него, ъ-ъ… Тавърнър ще дойде след малко да поговорим.

— Къде е той сега?

— Нямам понятие, лельо Едит. Предполагам, че е горе.

— При Бренда ли?

— Наистина не знам.

Наблюдавайки Филип Леонидис, човек едва ли би предположил, че наблизо е било извършено убийство.

— Магда стана ли вече?

— Не знам. Обикновено не става преди единайсет.

— Тя си е такава — каза Едит де Хавиланд.

Не знаех дали мисис Филип Леонидис бе такава или не, но внезапно се разнесе висок глас, който говореше бързо, приближавайки се към нас. Вратата зад мен се отвори с трясък и в стаята влезе някаква жена. Не знам как успя да създаде впечатлението, че в стаята са влезли едновременно три жени, а не само една.

В едната си ръка държеше дълго цигаре с димяща цигара, а с другата придърпваше нагоре лъскавия пеньоар с цвят на праскова. Върху раменете й се диплеха пищни златисточервеникави къдрици. Лицето й бе сякаш разголено с онзи почти стряскаш израз, какъвто имат съвременните жени, преди да са се гримирали. Очите й бяха големи и сини, а говорът й — бърз, приятно дрезгав и с много чиста дикция.

— Скъпи, не мога повече, просто не мота повече само си помисли какви писания ще има! Във вестниците все още нищо не е излязло, но разбира се, че ще започна да пишат и просто не мога да реша как да се облека за дознанието — в нещо много, много дискретно, но не в черно, може би, а в тъмно лилаво — и вече нямам никакви купони, а съм загубила адреса на онзи ужасен тип, дето ми ги продава — нали знаеш, в ей оня гараж, близо до авеню „Шахтсбъри“, а ако тръгна с колата натам, полицията може да ме спре и да започнат да ми задават съвсем неудобни въпроси, нали? И какво може да им каже човек? Но колко си спокоен, Филип! Как можеш да си толкова спокоен! Не разбираш ли, че вече можем да напуснем тая ужасна къща? Свобода — о, свобода! О, колко е жесток животът — горкият стар Сладуранчо — разбира се, че никога нямаше да си тръгнем оттук, ако беше жив. Той наистина ни обичаше безумно, нали, въпреки че онази горе непрестанно се опитваше да всява раздори помежду ни. Напълно съм убедена, че ако бяхме си отишли, оставяйки го сам с нея, той щеше да ни остави без никакво наследство. Какво ужасно създание! В края на краищата, горкият стар Сладуранчо беше почти деветдесетгодишен, но и най-силните семейни чувства на света не биха спрели нито за миг отвратителна жена като нея. Знаеш ли, Филип, наистина си мисля, че сега ни се удава чудесна възможност да поставим пиесата на Едит Томпсън. Убийството ще привлече отрано вниманието на публиката. Билдънстейн каза, че може да ни осигури „Актьорът“ — онази мрачна пиеса в стихове за миньорите, която ще излезе всеки момент, а ролята е чудесна — наистина чудесна. Знам какво се говори, че трябвало да играя само комедийни роли заради носа ми — но знаеш ли, че се очакват много комедии от Едит Томпсън, а не знам дали авторката го е разбрала, но комичното винаги засилва напрегнатото очакване. Знам точно как да я изиграя — безинтересна и глупава преструвана до последния миг, а после…

Протегна широко ръка — цигарата й изпадна от цигарето върху бюрото на Филип и започна да пуши върху полирания махагон. Филип се протегна невъзмутимо, взе я и я пусна в кошчето за боклук.

— А после — прошепна Магда Леонидис с внезапно разширени зеници и вкаменено лице — истински ужас…

Сковаващото чувство на ужас се задържа върху лицето й за около двайсетина секунди, а после чертите й се отпуснаха и челото й се набръчка като на уплашено дете, готово да избухне в плач.

Внезапно цялата възбуда изчезна от лицето й, сякаш изтрито с гъба и обръщайки се към мене, Магда попита делово:

— Не смятате ли, че такава трябва да бъде героинята и пиесата на Едит Томпсън?

Отговорих, че точно така трябва да изиграе ролята в пиесата на Едит Томпсън. В момента можех да се сетя съвсем смътно коя беше Едит Томпсън, но много ми се искаше запознанството ми с майката на София да започне добре.

— Съвсем като Бренда, нали? — възкликна Магда. Знаете ли, досега не ми бе идвало на ума. Много интересно. Дали пък да не го спомена пред инспектора?

Мъжът зад бюрото се намръщи съвсем леко.

— Съвсем излишно е, Магда — рече той, — да се срещаш изобщо с него. Сам мога да му разкажа за всичко, което представлява интерес за него.

— Да не се срещам с него ли? — извиси глас тя. — Но разбира се, че трябва да го видя! Скъпи мой, скъпи ми Филип, та ти си лишен от всякакво въображение! Не разбираш колко важни са подробностите. Ами че той ще иска да узнае точно как и кога е станало всичко, ще поиска да научи за всички дреболии, които човек забелязва, но не оценява достатъчно в момента…

— Мамо — намеси се София, която влизаше през отворената врата, — няма да разправяш никакви небивалици на инспектора.

— София, милата ми…

— Знам, скъпа, че си подготвила всичко и че се готвиш да изнесеш чудесно представление. Но грешиш. Напълно грешиш.

— Глупости. Не знаеш…

— Знам всичко. Трябва да го изиграеш по съвсем различен начин, мила. Да бъдеш сломена — с малко думи, да се въздържаш, да си нащрек и да закриляш семейството си.

Изражението върху лицето на Магда Леонидис бе като на наивно и объркано дете.

— Мила моя — рече тя, — наистина ли мислиш, че…

— Да. Кажи го с привидно безразличие, за да има ефект. Ето, в това е идеята.

И докато върху лицето на майка й засия доволна усмивка, София добави:

— Направила съм ти какао. Оставих го в приемната.

— О, чудесно — умирам от глад…

Но на вратата се спря отново.

— Вие не знаете — изрече тя, но думите й можеха да се отнасят както за мен, така и за етажерката зад гърба ми, — колко е хубаво да имаш дъщеря!

И след заключителната си реплика, тя се оттегли зад кулисите.

— Един бог знае — каза мис де Хавиланд, — какво ще каже пред полицията!

— Всичко ще бъде наред — успокои я София.

— Но може да каже какво ли не.

— Не се безпокой — рече София. — Ще играе така, както й е наредил режисьорът. А режисьорът съм аз!

София тръгна след майка си навън, а после се върна и съобщи:

— Тук е главният инспектор Тавърнър, който иска да те види, татко. Нали няма да възразиш, ако Чарлс остане при вас?

Стори ми се, че върху лицето на Филип Леонидис се появи съвсем леко объркване. И може би наистина беше объркан! Но навикът му да не показва никакви чувства, този път беше в моя полза. Гласът му едва се чуваше, когато промърмори:

— О, разбира се… разбира се.

Влезе главният инспектор Тавърнър. Внушителната му външност, излъчваща сигурност и деловитост, действаше някак си успокоително.

С държането си сякаш искаше да каже: „Ще ви притесня за съвсем мъничко, а после ние всички ще си отидем завинаги — и едва ли ще има някои по-доволен от мен, когато всичко свърши. Мога да ви уверя, че наистина не ни се ще да се мотаем наоколо…“

Не знам как успя да го внуши, но го постигна без думи, като просто притегли стола си до бюрото. Седнах малко встрани, за да не им преча.

— Да, инспекторе? — подкани го Филип. Мис де Хавиланд се обади троснато:

— Нали нямате нужда от мене, инспекторе?

— За момента не, мис де Хавиланд. Но бих искал да разменим няколко думи по-късно…

— Разбира се. Ще ме намерите на горния етаж.

Едит де Хавиланд излезе и затвори вратата след себе си.

— Е, господин инспекторе? — подкани го отново Филип.

— Знам, че сте много зает и не ми се иска да ви задържам излишно. Но мога да ви уверя със сигурност, че подозренията ни се потвърдиха. Баща ви не е починал и естествена смърт. Смъртта му е настъпила в резултат на свръхдоза фисостигмин — или по-познат като езерин.

Филип кимна с глава. Не ми изглеждаше никак развълнуван.

— Не зная дали това ви говори нещо? — продължи Тавърнър.

— За какво да ми говори? По мое мнение, баща ми сигурно е взел отровата случайно.

— Наистина ли смятате така, мистър Леонидис?

— Да, струва ми се, че е напълно възможно. Не забравяйте, че наближаваше деветдесетте, а пък и зрението му беше съвсем зле.

— Значи е изпразнил съдържанието на шишенцето с капките за очи в шишенцето с инсулина. Наистина ли смятате, че подобно предположение може да бъде правдоподобно, мистър Леонидис?

Филип не отговори. Лицето му стана още по-непроницаемо.

— Шишенцето за капките беше открито празно — продължи Тавърнър, — в кофата за смет, без никакви отпечатъци от пръсти върху него. Само по себе си, това е любопитно. При нормални обстоятелства, трябваш да има отпечатъци. На баща ви, вероятно на съпругата му или пък на прислужника…

Филип Леонидис вдигна очи.

— Какво ще кажете за прислужника? — рече той. — Какво мислите за Джонсън?

— Намеквате, че Джонсън може да е предполагаемият престъпник ли? Разбира се, може да е бил той. И когато се замислим за мотивите му, положението изглежда съвсем различно. Баща ви е имал навика да му изплаща допълнително възнаграждение всяка година и ежегодно е увеличавал сумата. Баща ви му е дал да разбере, че ще получава тези пари вместо сумата, която би получил иначе от завещанието му. А след седем години служба, премиалните са станали вече доста значителна сума и продължават да растат. Очевидно е, че Джонсън е бил заинтересован баща ви да живее колкото се може по-дълго. Нещо повече, отношенията им са били отлични, а сведенията от предишното работно място на Джонсън са безупречни — той е изключително съвестен и верен прислужник. — Тавърнър замълча. — Нямаме никакви подозрения към Джонсън.

— Разбирам — глухо рече Филип.

— А сега, мистър Леонидис, вероятно ще ми обясните подробно какво сте правили в деня, когато е починал баща ви?

— Разбира се, инспекторе. През целия ден бях тук, в същата стая, с изключение на часовете за храна, разбира се.

— Видяхте ли се изобщо с баща ви?

— След закуската отидох да му кажа добро утро, както обикновено.

— Имаше ли някой друг при вас?

— Моята… ъ-ъ… мащеха беше в стаята.

— Имаше ли нещо необичайно в поведението му?

Филип отвърна с лека насмешка:

— Нямаше никакви признаци да е уведомен, че ще бъде убит през същия ден.

— Обитаваната от баща ви част от къщата, напълно ли е отделена от помещенията тук?

— Да, единственият достъп, дотам е през вратата в преддверието.

— Държите ли заключена онази врата?

— Не.

— Никога ли?

— Не знам някога да са я заключвали.

— И всеки би могъл да премине свободно между двете части на къщата, така ли?

— Естествено. Помещенията му бяха отделени, просто за да не го безпокоим излишно.

— Кога научихте за смъртта на баща ви?

— Брат ми Роджър, който обитава западното крило на горния етаж, дотича и ми каза, че баща ми е получил внезапен пристъп. Дишал трудно и изглеждал съвсем зле.

— И какво направихте вие?

— Обадих се по телефона на лекаря, за което явно никой не беше се сетил. Докторът го нямаше и аз оставих съобщение, молейки го да дойде веднага, щом се появи. После се качих горе.

— А после?

— Баща ми бе наистина много зле. Издъхна, преди да пристигне лекарят.

В гласа на Филип не се усещаше никакво вълнение. Просто изброяваше фактите.

— Къде бяха останалите членове на семейството ви?

— Съпругата ми беше в Лондон. Върна се малко по-късно. Струва ми се, че София я нямаше. Двете ми по-малки деца, Юстас и Джоузефин, си бяха вкъщи.

— Надявам се, че няма да ме разберете погрешно, мистър Леонидис, ако ви попитам как ще се отрази смъртта на баща ви върху финансовото ви състояние.

— Напълно разбирам желанието ви да узнаете всички подробности. Баща ми ни осигури финансово преди доста години. Направи брат ми председател на управителния съвет и основен акционер в „Асошиейтед Кетъринг“ — най-голямата негова компания, като повери ръководството й изцяло в негови ръце. На мое име беше прехвърлена сума, която баща ми сметна, че е равностойна — мисля, че действителната сума беше сто и петдесет хиляди дири в различни акции и ценни книжа така, че да боравя със средствата, както намеря за добре. Беше прехвърлил доста значителни суми и на двете ми сестри, които по-късно починаха.

— Но въпреки това, той си оставаше много богат нали?

— Не, в действителност бе оставил за себе си сравнително скромна сума. Твърдеше, че парите ще поддържат желанието му да живее. Но по-късно — върху устните на Филип за първи път се прокрадна неясна усмивка, — забогатя още повече, в резултат на различни начинания.

— Брат ви и вие самият, сте се пренесли да живеете тук. Но не в резултат на някакви финансови… затруднения, нали?

— Разбира се, че не. Просто заради удобството. Баща ми винаги ни е казвал, че когато и да поискаме, можем да дойдем да живеем при него. А поради разни семейни причини, за мен беше най-удобно да постъпя именно така. Освен това — решително добави Филип, — обичах много баща ми. Пренесох се тук със семейството ми през 1937 г. Не плащам никакъв наем, но покривам моята част от данъците и разноските.

— А брат ви?

— Брат ми дойде след бомбардировките през 1943 г., при които домът му бе разрушен.

— А сега, мистър Леонидис, имате ли някаква представа какви са подробностите в завещанието на баща ви?

— Имам много точна представа. Той преправи завещанието си през 1946 г. Баща ми не бе потаен човек. Държеше извънредно много на семейството си. Свика семейния съвет, на който присъстваше и адвокатът му, който, по молба на баща ми, ни разясни условията на завещанието. Предполагам, че вече знаете какви са те. Мистър Гейтскил несъмнено ви е уведомил. Сумата от сто хиляди лири приблизително, освободена от данъци, се оставя на мащехата ми, в допълнение към вече получената доста крупна сума по брачния договор. Остатъкът от имуществото му се дели на три части — едната за мен, другата за брат ми, а с третата се купуват лихвоносни ценни книжа за тримата внуци. Имението е голямо, но данъкът за наследство ще бъде много висок.

— Има ли нещо завещано за прислугата или за благотворителни цели?

— Няма нищо завещано за подобни цели. Заплатата на прислужниците се увеличаваше ежегодно, ако останаха на работа при него.

— Извинете, че ви задавам подобен въпрос. Мистър Леонидис, но имате ли някакви парични затруднения?

— Подходният данък, както ви е известно, инспекторе, е доста висок, но доходите ми напълно задоволяват собствените ми нужди, както и разходите на съпругата ми. Освен това, баща ми често ни отпускаше доста щедри суми, а ако възникнеше нещо непредвидено, веднага ни се притичваше на помощ.

Филип добави хладно и точно:

— Мога да ви уверя, че не съществуват никакви финансови причини, поради които да съм пожелал смъртта на баща ми, инспекторе.

— Много съжалявам, мистър Леонидис, ако си помислихте, че съм допускал подобно нещо. Но сме длъжни да изясним всички факти. Много ми е неприятно, но сега трябва да ви задам няколко твърде деликатни въпроса. Ще ви попитам за взаимоотношенията между баща ви и съпругата му. Какъв беше съвместният им живот?

— Чудесен, доколкото ми е известно.

— Някакви спречквания?

— Мисля, че не.

— Но е съществувала… голяма разлика във възрастта, нали?

— Да.

— А вие — извинете, одобрявахте ли втория брак на баща ви?

— Никой не е искал одобрението ми.

— Това не е отговор, мистър Леонидис.

— Щом като настоявате, ще ви кажа, че според мен бракът им беше лишен от разум.

— Показахте ли несъгласието си пред баща ви?

— Когато научих за женитбата му, тя беше вече свършен факт.

— Изненадан бяхте неприятно, така ли?

Филип не отговори.

— Имахте ли чувството, че сте неприятно изненадан?

— Баща ми бе напълно свободен да прави каквото си иска.

— Добри ли бяха отношенията ви с мисис Леонидис.

— Напълно.

— И продължават да са добри?

— Много рядко се виждаме.

Главният инспектор Тавърнър смени подхода си.

— Можете ли да ми кажете нещо за мистър Лорънс Браун?

— Боя се, че не. Баща ми го нае.

— Но го е наел, за да учи вашите деца, мистър Леонидис.

— Така е. Синът ми страдаше от детски паралич — за щастие, в лека форма — и решихме, че не е уместно да го пращаме на редовно училище. Баща ми предложи да вземем частен учител за сина ми и за по-малката ми дъщеря Джоузефин, а изборът по онова време беше доста ограничен, тъй като въпросният преподавател трябваше да бъде освободен от военна служба. Препоръките за младежа бяха доста добри, баща ми и леля ми (която винаги се е грижила за децата ми) останаха доволни и аз се примирих. Мога да добавя, че в обучението им не съм забелязал нищо нередно, пък и мистър Браун винаги се е отнасял съвестно и с чувство за дълг.

— Стаите, които заема той, са в онази част на къщата, където живееше баща ви, а не тук, нали?

— Там има повече място.

— Извинявам се, че трябва да ви попитам, но забелязвали ли сте някога каквито и да е прояви на интимност между Лорънс Браун и мащехата ви?

— Не съм имал възможност да забележа нещо подобно.

— Дочували ли сте някога каквито и да е клюки или подмятания по техен адрес?

— Не се занимавам с клюки или празни приказки, инспекторе.

— Прави ви чест — каза инспектор Тавърнър. — И така, нито сте чули, нито сте видели нещо нередно и не можете да кажете нищо лошо за тях?

— Така е, щом ви харесва да се изразявате по този начин, инспекторе.

Инспектор Тавърнър се изправи.

— Е — каза той, — благодаря ви много, мистър Леонидис.

И излезе от стаята, а аз го последвах мълчаливо.

— Уф — въздъхна Тавърнър, — какъв студенокръвен човек!