Агата Кристи
Чудноватият дом (13)

13

Пристигнах в Чудноватия дом (както го наричах мислено) с чувството за някаква вина. Макар че бях издал на Тавърнър споделеното от Джоузефин за Роджър, не бях споменал нищо за твърденията й, че Бренда и Лорънс Браун са си писали любовни писма.

Оправдавах се пред себе си, че е било просто ухажване и че няма причина да се смята за нещо сериозно. Но в действителност изпитвах необяснимо нежелание да събирам допълнителни доказателства срещу Бренда Леонидис. Повлиян бях от незавидното й положение в къщата — заобиколена от враждебно настроени и дружно обединени срещу нея роднини. Ако имаше такива писма, Тавърнър и неговите копои несъмнено щяха да ги открият. Не ми се щеше да бъда повод за нови подозрения към изпадналата в затруднено положение жена. Нещо повече, тя тържествено бе ме уверила, че между нея и Лорънс не е имало нищо подобно и бях склонен да вярвам на нея, а не на онова злонамерено джудже Джоузефин. И не беше ли казала самата Бренда, че Джоузефин „не е с всичкия си“?

Потисках тревожното усещане, че Джоузефин си бе съвсем наред. Помнех умните й, подобни на мъниста, черни очички.

Бях позвънил на София, за да я попитам дали мога да ги посетя отново.

— Моля те, ела, Чарлс.

— Как е при вас?

— Не знам. Добре сме. Продължават да ровят из къщата. И какво търсят?

— Нямам представа.

— Всички сме доста изнервени. Идвай по-скоро. Ще полудея, ако не мога да си поговоря с някого.

Отговорих й, че ще тръгна веднага.

Когато спрях пред къщата, наоколо не се виждаше никой. Платих на таксито и то си замина. Колебаех се дали да позвъня или да вляза направо. Предната врата беше отворена.

Докато стоях и се чудех какво да направя, чух зад себе си неясен шум. Обърнах рязко глава. В пролуката между плета от тисове стоеше Джоузефин с полузакрито от огромна ябълка лице и ме гледаше.

Щом я видях, тя отклони поглед.

— Здравей, Джоузефин.

Не ми отговори, а изчезна зад плета. Пресякох алеята и я последвах. Намерих я седнала на грубата селска пейка до езерцето със златни рибки, клатеше крака и отхапваше от ябълката. Гледаше ме навъсено иззад розовата топка на плода и в погледа й усещах дори враждебност.

— Аз пак съм тук, Джоузефин — казах аз.

Не я заговорих по най-добрия начин, но усетих, че едва се сдържа да мълчи, а в немигащия й поглед нещо просветна.

Но като отличен стратег, тя все още не ми отговаряше.

— Хубава ли е ябълката? — попитах аз.

— Загнила е.

— Жалко — рекох аз. — Аз не обичам загнили ябълки.

Джоузефин отвърна презрително:

— Че кой ли ги обича.

— Защо не ми отговори на поздрава?

— Защото не исках.

— И защо не?

Джоузефин отмести ябълката от устата си, за да подчертае силата на обвинението си.

— Защото си отишъл да ме наклепаш пред полицията — рече тя.

— О! — Бях доста изненадан. — Имаш предвид… за…

— Чичо Роджър.

— Но всичко е наред, Джоузефин — успокоих я аз. — Съвсем наред. Сега знаят, че не е направил нищо лошо — искам да кажа, че не е злоупотребил с пари или нещо подобно.

Джоузефин ми хвърли гневен поглед.

— Колко си глупав.

— Съжалявам.

— Аз не се тревожех за чичо Роджър. Просто така не постъпват детективите. Не ти ли е известно, че на полицията не се казва нищо, докато не си разкрил всичко?

— О, ясно — рекох аз. — Извинявай, Джоузефин. Наистина много съжалявам.

— Така ти се пада — назидателно рече Джоузефин. — А аз ти вярвах.

За трети път й се извиних. Гневът й сякаш се поукроти. Отхапа още една-две хапки от ябълката.

— Но полицаите щяха да го научат така или иначе казах аз. — Ти… аз… ние не можехме да го запазим в тайна.

— Имаш предвид фалита ли?

Джоузефин както обикновено, беше добре осведомена.

— Предполагам, че натам отива работата.

— Довечера ще си говорят за това — съобщи Джоузефин. — Татко, мама, чичо Роджър и леля Едит. Леля Едит щяла да му даде нейните пари — само че още не ги е получила, но не мисля, че татко ще му даде нещо. Той казва, че ако Роджър е загазил, трябва да се сърди на себе си, а пък и какъв смисъл има да се хвърлят пари на вятъра, а мама не ще и да чуе за това, защото иска татко да й даде пари за пиесата на Едит Томпсън. Знаеш ли нещо за пиесата? Тя била омъжена, но не обичала съпруга си. Влюбила се в един младеж на име Байуотърс, който слязъл от кораба, тръгнал по една задна уличка след театъра и го убил с нож в гърба.

Отново се възхитих от обсега и пълнотата на знанията й, както и от чувството й за драматизъм, с което ми представи накратко най-същественото, макар и леко пообъркано от употребата на някои неясни местоимения.

— Звучи ми добре — рече Джоузефин, — но не мисля, че пиесата ще излезе добра. Ще бъде същата като „Джезъбел“. — Въздъхна. — Как ми се иска да знам защо кучетата не изядоха дланите й.

— Джоузефин — казах аз. — Ти ми спомена, че си почти сигурна кой е убиецът?

— Е, и?

— Кой е той?

Погледът й бе изпълнен с насмешка.

— Ясно — кимнах аз. — До последната глава, нали? Няма да ми го кажеш, дори и ако ти обещая, че няма да казвам на инспектор Тавърнър, така ли?

— Трябват ми още няколко улики — рече Джоузефин.

— Но във всеки случай — добави тя, хвърляйки огризката от ябълката в езерото с рибките, — няма да ти кажа. Ти си просто един Уотсън.

Преглътнах обидата.

— Добре — рекох аз. — Аз съм един Уотсън. Но и на самия Уотсън са му казвали някои данни.

— Какво са му казвали?

— Фактите. И после си е правел погрешните заключения въз основа на тях. Няма ли да ти бъде забавно да ме гледаш как си правя погрешни изводи?

За миг Джоузефин изглеждаше изкушена. После поклати глава.

— Не — реши тя, а после добави: — Във всеки случай, не си падам много по Шерлок Холмс. Ужасно старомоден е. И се е возел в конска двуколка.

— Ами писмата? — попитах аз.

— Какви писма?

— Писмата, които ми каза, че са си писали Лорънс Браун и Бренда.

— Това бяха мои измислици — отвърна Джоузефин.

— Не ти вярвам.

— Да, така беше. Често си съчинявам разни неща. Просто ми е забавно.

Изгледах я изпитателно. Тя издържа на погледа ми.

— Виж какво, Джоузефин. Познавам един човек в Британския музей, който е добре запознат с библията. Ако разбера от него защо не са изяли кучетата дланите на Джезъбел, ще ми кажеш ли нещо за писмата?

Сега вече Джоузефин наистина изглеждаше разколебана.

Някъде, не много далеч от нас, някакъв сух клон изпука остро. Джоузефин отговори категорично:

— Не, няма да ти кажа.

Приех поражението си. Но макар и късно, сетих се за съвета на баща ми.

— Е, добре — реших аз, — това е само някаква игра. Всъщност, ти не знаеш нищо.

Очите на Джоузефин блеснаха, но не се поддаде на уловката ми.

— Трябва да тръгвам вече — рекох аз и се изправих. — Ще отида при София. Ела с мене.

— Аз ще си остана тук — каза Джоузефин.

— Не, няма да останеш — настоях аз. — Идваш с мен.

И без да се церемоня, я изправих на крака. Изглеждаше изненадана и се опита да възрази, но отстъпи съвсем изискано — защото, несъмнено искаше да види как ще посрещнат останалите появата ми.

В момента не можех да си обясня защо настоявах толкова много да тръгне с мене. Разбрах го едва, когато влизахме през входната врата.

Причината бе неочакваното изпукване на сухата вейка.