Агата Кристи
Чудноватият дом (11)

11

Влязох в кабинета на помощник-комисаря на Скотланд Ярд, където заварих Тавърнър да приключва очевидно с описанието на неволите си.

— Та ето докъде стигнах — оплакваше се той. — Прерових всичко, което имаме за тях и какво мислите, че открих — абсолютно нищо! Никакви мотиви. Никой от тях не е закъсал за пари. Единствената ни улика срещу съпругата и младия й приятел е, че той й е хвърлял влюбени погледи, когато му е сипвала кафето!

— Хайде, хайде, Тавърнър — рекох аз. — Може пък аз да съм научил нещо повече от вас.

— Така ли? Е, мистър Чарлс, какво сте открил?

Седнах, запалих цигара, разположих се удобно и им заразказвах.

— Роджър Леонидис и съпругата му са се готвели да изчезнат в чужбина другия вторник. Роджър и баща му са имали доста бурен разговор в деня, когато е починал старецът. Старият Леонидис бил открил, че нещо не е наред, а Роджър си признал вината.

Лицето на Тавърнър посиня от яд.

— Откъде, но дяволите, сте научили всичко това? — попита той. — Ако сте го научили от прислужниците…

— Не съм го научил от прислужниците. Научих го от моя частен внедрен агент.

— Какво имате предвид?

— И трябва да ви кажа, че съгласно правилата на най-добрите детективски романи той или тя — или най-добре е да се каже то — си прави гаргара с полицията!

— Мисля също така — продължих аз, — че моят частен детектив е в състояние да ми разкрие още повече подробности.

Тавърнър отвори уста да каже нещо, но отново я затвори. Искаше му се да зададе толкова много въпроси едновременно, че не знаеше откъде да започне.

— Роджър! — извика той. — Значи Роджър е виновникът, нали?

Разказах, каквото бях научил, но почувствах леко отвращение. Роджър Леонидис бе ми станал симпатичен. Стана ми неприятно, че пускам копоите на правосъдието по дирите му, след като пазех добри спомени от неговата уютна и приятна стая, както и от личното обаяние на човека. Възможно бе, разбира се, цялата информация от Джоузефин да е недостоверна, но чувствах, че не е така.

— Значи хлапето ви каза? — рече Тавърнър. — Тя май е добре посветена във всичко, което става в къщата.

— Децата обикновено са такива — сухо забеляза баща ми.

Информацията, ако бе вярна, променяше изцяло положението. Ако Роджър е бил „злоупотребил“, както ми сподели поверително Джоузефин, със средствата на „Асошиейтед Кетъринг“, а старецът е научил, може би е станало наложително да го накарат да замлъкне и да напуснат Англия преди истината да е излязла наяве. Вероятно Роджър се е опасявал, че го очаква криминално разследване.

Решихме единодушно, че трябва да се направи незабавно проучване на финансовото състояние на „Асошиейтед Кетъринг“.

— Ако са пред фалит, ще бъде нещо страшно — забеляза баща ми. — Компанията е огромна. Става въпрос за милиони.

— Ако наистина става въпрос за нечисти сделки, тогава всичко е ясно — рече Тавърнър. — Бащата извиква Роджър. Роджър не издържа и си признака всичко. Бренда Леонидис е била на кино. Роджър е трябвало само да излезе от стаята на баща си, да влезе в банята, да изпразни едно шишенце инсулин, да го напълни със силен разтвор на езерин и готово. А може и жена му да го е направила. Същия ден е ходила до другото крило, след като се е прибрала — твърди, че е ходила да търси някаква лула, която Роджър бил забравил там. Но може да е ходила, за да подмени лекарството, преди да се прибере Бренда и да сложи инжекцията. Клемънси е доста хладнокръвна и е способна да го направи.

— Да — съгласих се аз, — допускам, че тя може да е истинският извършител на деянието. Има достатъчно самообладание, за да направи какво ли не! А и наистина не мисля, че Роджър Леонидис би използвал отрова — цялата тая хитрина с инсулина е измислена от жена.

— Мъжете отровители никак не са малко — сухо подхвърли баща ми.

— О, знам, сър — възкликна Тавърнър. — Аз ли да не знам! — развълнувано добави той. — Но все пак, не бих казал, че Роджър е такъв човек.

— Причард — напомни му баща ми, — бе също много общителен.

— Да приемем, че са го извършили заедно.

— С подчертано ударение върху лейди Макбет — подхвърли баща ми, докато Тавърнър излизаше. — Имаш ли подобна представа за нея, Чарлс?

Представих си живо стройната и елегантна жена, застанала до прозореца в оная неприветлива стая.

— Не съвсем — рекох аз. — Лейди Макбет е била особено алчна жена. Не мисля, че Клемънси Леонидис е такава. Не смятам, че ламти за богатство.

— Но може би е силно загрижена за благополучието на съпруга си.

— За това, да. И наистина може да бъде… е, безмилостна.

„Безмилостни сме по различен начин…“ Именно така бе се изразила София.

Вдигнах очи и видях, че Стареца ме наблюдава.

— За какво си се замислил, Чарлс?

Но тогава не му казах нищо.

На другия ден бях повикан при баща ми, където заварих и Тавърнър.

Тавърнър изглеждаше доволен от себе си и леко възбуден.

— „Асошиейтед Кетъринг“ е загазила съвсем — съобщи баща ми.

— Може да фалира всеки момент — добави Тавърнър.

— Снощи четох, че акциите им са паднали много рязко — казах аз. — Но тая сутрин май са се вдигнали отново.

— Трябва да подходим много внимателно — рече Тавърнър. — Никакви преки въпроси. Нищо, което би предизвикало паника или би стреснало нашия измъкващ се господин. Но разполагаме с някои тайни източници за информация, чиито сведения са доста категорични. „Асошиейтед Кетъринг“ е на ръба на катастрофата. Вероятно няма да може да покрие задълженията си. Май ще излезе вярно, че от години е била управлявана изключително зле.

— От Роджър Леонидис ли?

— Да. Знаете, че е разполагал с изключителни права.

— И се е изкушил да вземе пари…

— Не — каза Тавърнър, — не смятаме, че е взел пари. Да си го кажем направо, той може да е убиец, но не предполагаме, че е измамник. Честно казано, просто е ръководел глупаво. Очевидно не е могъл да преценява вярно нещата. Пилеел е средства тогава, когато е трябвало да се въздържа, но е проявявал колебание и е отстъпвал тогава, когато е трябвало да действа. Доверявал се е на съвсем неподходящи хора. По природа е доверчив и е бил заобиколен от некадърни сътрудници. При всяко начинание винаги е постъпвал съвсем погрешно.

— Има такива хора — забеляза баща ми. — И те в действителност не са глупави. Просто не могат да преценяват добре другите. И се разпалват в неподходящ момент.

— Хора като него изобщо не би трябвало да се занимават с търговия — реши Тавърнър.

— Сигурно не би се занимавал — рече баща ми, — но за зла участ е бил син на Аристид Леонидис.

— Фирмата била съвсем преуспяваща, когато старият му предал ръководството й. Сигурно е била златна мина! Може да се каже, че и със скръстени ръце да е стоял, фирмата е щяла да си работи добре.

— Не — поклати глава баща ми. — Никоя фирма не се ръководи сама. Постоянно се налага да се вземат разни решения — ту да уволниш един, ту пък да назначиш друг — все въпроси на фирмена политика. А при Роджър Леонидис очевидно решенията винаги са били погрешни.

— Точно така — потвърди Тавърнър. — Но трябва да му се признае, че е почтен. Държал е на работа най-големите некадърници, просто защото е имал слабост към тях, или защото са били при него отдавна. И понякога са му хрумвали най-невероятни идеи, за чието осъществяване е настоявал, въпреки огромните разходи.

— Но не е имало нищо престъпно? — настоя баща ми.

— Не, нищо престъпно не е имало.

— Но как е стигнал до убийство? — попитах аз.

— Може да е бил глупак, а не мошеник — каза Тавърнър. — Но резултатът е същият — или почти същият. Единственото, което би могло да спаси от краха „Асошиейтед Кетъринг“ е една наистина огромна сума до следващата (погледна в бележника си) сряда най-късно.

— Сума, която е щял да наследи или е смятал, че ще наследи, съгласно завещанието на баща си, така ли?

— Точно така.

— Но е било невъзможно да получи парите в брой.

— Не. Но е щял да получи кредит. Което е същото.

Стареца кимна с глава.

— Нямаше ли да бъде по-лесно да отиде при стария Леонидис и да го помоли за помощ? — предположи той.

— Мисля, че е отишъл — рече Тавърнър. — Според мен, хлапето е подслушало именно това. Старият е отказал направо да хвърля пари на вятъра. А знаете, че Роджър е щял да го направи.

Реших, че тук Тавърнър е прав. Аристид Леонидис беше отказал да подпомогне пиесата на Магда — знаел е, че тя няма да има касов успех. Събитията потвърдили, че е бил прав. Към семейството си е бил щедър, но не е бил човек, който харчи пари за неизгодни начинания. А при „Асошиейтед Кетъринг“ е ставало въпрос за хиляди, а може би и за стотици хиляди. Отказал е направо, а за Роджър единственият изход да избегне финансовия крах е бил баща му да умре.

Да, така мотивът изглеждаше съвсем правдоподобен.

Баща ми си погледна часовника.

— Помолих го да дойде тук — съобщи той. — Трябва да пристигне вече всеки момент.

— Роджър ли?

— Да.

— „Ще влезеш ли в гостната ми?“, казал паякът на мухата — промърморих аз.

Тавърнър ме погледна изненадано.

— Но ние ще се държим съвсем внимателно — сурово рече той.

Всичко бе подготвено, появи се и стенограф. Чу се позвъняване, а след няколко минути в стаята влезе Роджър Леонидис.

Влезе припряно и доста несръчно, блъскайки се в един стол. Напомняше ми, както и преди, на огромно, дружелюбно куче. Но същевременно реших съвсем определено, че не той е човекът, заменил езерина в шишенцето за инсулин. Сигурно е щял да го счупи, да го разлее или пък да обърка операцията по един или друг начин. Не, реших аз, Клемънси е била истинският извършител, макар че Роджър е бил посветен в деянието.

Заговори припряно:

— Искали сте да ме видите? Открихте ли нещо? Здравейте, Чарлс. Не ви забелязах. Хубаво е, че и вие сте тук. Но моля да ми кажете, сър Артър…

Какъв приятен мъж — наистина приятен. Но не малко убийци са били приятни на вид, поне така са твърдели по-късно изумените им приятели. Чувствайки се почти като Юда, аз му кимнах усмихнато.

Баща ми заговори бавно и строго официално. Изрече познатото предисловие: Показания… ще бъдат записани… доброволно… адвокат…

Роджър Леонидис махна пренебрежително ръка с обичайното си нетърпение.

Забелязах язвителната усмивка върху лицето на Тавърнър и сякаш прочетох мислите му: „Тия момчета винаги са уверени в себе си. Не може да са допуснали грешка. Мислят се за прекалено умни!“

Седнах в ъгъла, за да не преча и се заслушах.

— Помолих ви да дойдете тук, мистър Леонидис — заяви баща ми, — не за да ви дам пресни сведения, а за да получа някаква информация от вас — нещата, които си спестихте преди.

Роджър Леонидис изглеждаше объркан.

— Спестил съм нещо ли? Но аз ви казах всичко — абсолютно всичко!

— Мисля, че не сте. В деня, когато е настъпила смъртта, вие сте имали разговор с покойния, нали?

— Да, да, пихме заедно чай. Вече ви го казах.

— Казахте ни го, да, но не ни обяснихте за какво сте говорили.

— Ами… просто… си поговорихме.

— За какво?

— Ежедневни неща — за къщата, за София…

— Ами „Асошиейтед Кетъринг“? Говорихте ли за фирмата?

Помислих си, че до този момент ми се е искало Джоузефин да е съчинила цялата история, но подобна надежда бързо се изпари.

Лицето на Роджър се промени. Изразът на нетърпение просто за миг премина в нещо, което значително повече приличаше на отчаяние.

— О, Господи! — възкликна той. Отпусна се на стола и зарови лице в дланите си.

Тавърнър имаше вид на доволен котарак.

— Признавате ли, мистър Леонидис, че не сте бил откровен пред нас?

— Откъде научихте за това? Мислех си, че никой не знае — и не разбирам как някой е могъл да го узнае.

— Разполагаме със средства да научаваме подобни факти, мистър Леонидис. — Последва многозначително мълчание. — Струва ми се, вече ви е ясно, че е по-добре да ни кажете истината.

— Да, да, разбира се. Ще ви я кажа. Какво искате да знаете?

— Вярно ли е, че „Асошиейтед Кетъринг“ е на ръба на провала?

— Да, фалитът вече не може да бъде избегнат. Катастрофата ще настъпи всеки момент. Ако само можеше баща ми да бе умрял, без да го научи. Чувствам се толкова засрамен… толкова унизен…

— Има ли вероятност да последва криминално разследване?

Роджър рязко вдигна глава.

— Не, наистина няма. Ще има банкрут, но напълно почтен. Кредиторите ще си получат по двадесет шилинга за всяка лира, ако освободя собствените си активи, което ще направя. Не, чувствам се опозорен, защото не оправдах надеждите на баща ми. Той ми вярваше. Прехвърли ми най-голямата си фирма — неговата любима фирма. Никога не ми се е месил, никога не ме е питал какво правя. Просто ми вярваше… А пък аз го разочаровах.

Баща ми рече сухо:

— Твърдите, че не е вероятно да последва криминално разследване, нали? Защо тогава сте планирали със съпругата си да заминете за чужбина, без да уведомите никого за намерението си?

— И това ли знаете?

— Да, мистър Леонидис.

— Но не разбирате ли? — Роджър се наведе нетърпеливо напред. — Не можех да му кажа истината. Щеше да изглежда, разбирате ли, че все едно му искам пари. Все едно че искам да ме изправи отново на крака. Той… много ме обичаше. Щеше да поиска да ми помогне. Но не можех… не можех да продължавам повече така… това би означавало, че отново ще объркам всичко… защото не мога. Нямам нужните качества. Не съм като баща ми. И винаги съм го знаел. Опитвах се, но напразно. Чувствах се ужасно — Господи! Ако знаете колко ужасно се чувствах! Опитвах се да се измъкна от бъркотията, надявайки се, че работите ще се оправят и че милият старец никога няма да научи за провала ми. А после ми стана съвсем ясно, че няма никаква надежда да се избегне фалитът. Клемънси — съпругата ми, разбираше всичко и бе съгласна с мен. Тогава решихме да заминем. Без да казваме нищо на никого. Да се махнем. И после бурята да се разрази. Щях да оставя писмо на баща ми, в което щях да му обясня за всичко — колко засрамен се чувствам и че го моля да ми прости. Винаги е бил така добър към мене — не можете да си представите! Но вече щеше да е късно да предприеме каквото и да било. Ето какво исках. Не да го моля — или дори да не изглежда, че го моля за помощ. Да започна всичко сам някъде. Да живея просто и скромно. Да отглеждам кафе или плодове. Да имам само най-необходимото за живот — на Клемънси щеше да й е трудно, но тя се закле, че няма нищо против. Жена ми е чудесна — наистина чудесна.

— Разбирам — сухо рече баща ми. — И какво ви накара да промените решението си?

— Да си променя решението ли?

— Да. Какво ви накара да отидете при баща ви и да го помолите все пак за финансовата му подкрепа?

Роджър го зяпна учудено.

— Но аз не съм го молил!

— Хайде сега, мистър Леонидис.

— Съвсем погрешно ме разбрахте. Не аз отидох при него. Той ме извика. Дочул е нещо в Сити. Предполагам, че клюки. Но той винаги успяваше да научи за всичко. Някой му е казал. Повдигна въпроса пред мен. После, разбира се, не издържах и… Разказах му за всичко. Казах му, че не ми е толкова заради парите, а заради чувството, че съм го подвел, след като ми е имал доверие.

Роджър преглътна с усилие.

— Горкият старец — продължи той. — Не можете да си представите колко добър беше към мен. Никакви упреци. Само добрина. Казах му, че не искам помощ, че предпочитам да не я получа, че по-скоро бих заминал, както и възнамерявах да направя. Но той не щеше и да чуе. Настояваше да ми помогне и да изправи отново на крака „Асошиейтед Кетъринг“.

Тавърнър се намеси рязко:

— Да не би да искате да ви повярваме, че баща ви е възнамерявал да ви се притече на помощ с пари?

— Ами да, разбира се. Написа и писмо до посредниците си още тогава, със съответните указания.

Предполагам, че забеляза недоверието на двамата, изписано върху лицата, защото се изчерви.

— Вижте какво — обясни той. — Писмото е все още у мен. Трябваше да го пусна по пощата. Но, разбира се, по-късно… след… трагедията и настъпилата бъркотия, забравих за него. Сигурно е още в джобовете ми.

Извади портфейла си и започна да търси. Най-после откри онова, което търсеше. Беше някакъв измачкан плик със залепена марка. Адресиран бе, доколкото видях, до господата Грийторекс и Ханбъри.

— Прочетете го сами — предложи Роджър, — ако все още не ми вярвате.

Баща ми отвори писмото. Тавърнър застана зад него. Тогава не виждах писмото, но по-късно го прочетох. С него се даваха указания на „Господата Грийторекс и Ханбъри“ да направят определени капиталовложения и се искаше представител на кантората да бъде изпратен на следващия ден, за да получи по-нататъшни указания относно делата на „Асошиейтед Кетъринг“. Не разбирах всичко, но целта бе достатъчно ясна. Аристид Леонидис се е готвел да изправи отново на крака „Асошиейтед Кетъринг“.

Тавърнър съобщи:

— Ще получите разписка за писмото, мистър Леонидис.

Роджър взе разписката. Изправи се и рече:

— Това ли е всичко? Сега разбирате как е било всичко, нали?

Тавърнър каза:

— Мистър Леонидис ви е дал писмото, а после сте си тръгнали, нали? Какво направихте след това?

— Върнах се веднага в нашето крило от къщата. Съпругата ми тъкмо бе се прибрала. Казах й какво предлага да направим баща ми. Колко прекрасно се държал! Аз… наистина не знаех какво правя.

— И на баща ви му стана зле — след колко време?

— Чакайте да си помисля — половин или един час по-късно. Бренда дотича да ни каже. Беше се изплашила. Каза, че изглеждал особено. И аз… се затичах към него. Но това вече ви го казах.

— Когато бяхте при него за първи път, влизахте ли изобщо в банята, която е в съседство със стаята на баща ви?

— Мисля, че не. Не… не, сигурен съм, че не. Но, да не би да си мислите, че…

Баща ми не го остави да изкаже негодуванието си. Стана и му подаде ръка с думите:

— Благодаря ви, мистър Леонидис. Много ни помогнахте. Но трябваше да ни разкажете всичко това още първия път.

Роджър излезе. Станах и се приближих, за да видя писмото, което бе останало върху бюрото на баща ми.

— Може да е подправено — с надежда рече Тавърнър.

— Би могло — каза баща ми, — но според мен не е. Смятам, че трябва да приемем нещата така, както са. Старият Леонидис е бил готов да измъкне сина си от тая бъркотия. Всичко би могло да се оправи много по-лесно от него приживе, отколкото от Роджър след смъртта му — особено след като става ясно, че никакво завещание няма да се намери, в резултат на което размерът на сумата, която ще наследи Роджър, е под въпрос. Това означава забавяне и трудности. Както стоят нещата, ще има фалит. Не, Тавърнър, Роджър Леонидис и жена му не са имали мотив да премахнат стареца. Напротив…

Спря и повтори замислено, сякаш му бе хрумнала никаква неочаквана мисъл: „Напротив…“

— Какво ви дойде на ум, сър? — попита Тавърнър.

Стареца бавно изрече:

— Ако Аристид Леонидис бе живял само още едно денонощие, Роджър щеше да е спасен. Но не е живял. Умрял е неочаквано и трагично само час по-късно.

— Хъм — рече Тавърнър, — смятате ли, че някой в къщата е искал Роджър да се разори? Някой, който е имал противоположни финансови интереси? Не ми се струва вероятно.

— Какво е положението със завещанието? — попита баща ми. — Кой получава в действителност парите на стария Леонидис?

Тавърнър въздъхна отчаяно.

— Знаете какви са адвокатите. Не можеш да получиш ясен отговор от тях. Има някакво първоначално завещание. Направил го е, когато се е оженил за втората мисис Леонидис. Според него оставя същата сума на нея, доста по-малка на мис де Хавиланд и остатъкът се дели между Роджър и Филип. Според мен, ако последното завещание не е подписано, тогава старото е все още в действие, но май нещата не са толкова прости. Първо, защото новото завещание ще обезсили старото, а има и свидетели, които са го подписали, както и „волята на завещателя“. Изглежда, че работата е доста несигурна, ако старият е умрял, без да остави завещание. Тогава вдовицата очевидно ще получи всичко или пък доживотна рента, във всеки случай.

— Значи, ако завещанието изчезне, Бренда Леонидис се очаква да бъде най-облагодетелстваната личност?

— Да. И ако е имало някакви фокуси, очевидно тя е в основата на всичко. А очевидно е имало нещо, но да бъда проклет, ако мога да разбера как са го направили.

И аз не разбирах нищо. Предполагам, че сме били наистина съвсем глупави. Но гледахме на нещата, естествено, от съвсем друга гледна точка.