Агата Кристи
Чудноватият дом (16)

16

Стареца беше казал:

— Накарай ги да се разговорят пред тебе.

Докато се бръснех на следващата сутрин, си направих равносметка докъде бях стигнал.

Едит де Хавиланд беше говорила с мен — беше ме потърсила именно с тази цел. Клемънси беше говорила с мен (или аз я бях заговорил?). Магда беше говорила пред мен в известен смисъл или по-скоро, аз бях сред публиката при едно от нейните представления. София, естествено, беше говорила с мен. Даже и с Нани бях разговарял. Знаех ли нещо повече отпреди, след като бях разговарял с всички тях? Бяха ли ми казали нещо съществено? И още, имаше ли някакво доказателство за оная уродлива суета, на която бе наблегнал баща ми? Не бях установил нищо подобно.

Единственият, който не бе проявил никакво желание да разговаря с мен, по какъвто и да е начин или за каквото и да било, беше Филип. А това, само по себе си, не беше ли неестествено? Филип сигурно вече знаеше, че искам да се оженя за дъщеря му. И въпреки това продължаваше да се държи така, сякаш изобщо не съществувах. Вероятно се чувстваше засегнат от присъствието ми в къщата. Едит де Хавиланд бе се опитала да го оправдае. Бе заявила, че той просто „така се държи“. Показала ми бе, че е загрижена за Филип. Защо?

Замислих се за бащата на София. Той бе във всякакъв смисъл потисната личност. Като дете е бил нещастен и ревнив. Принуден е бил да се затвори в себе си. Потърсил е убежище в света на книгите — в историческото минало. Преднамерената му студенина и сдържаност може би прикриваха дълбоки чувства. Струваше ми се недостатъчно убедително, че бях си помислил, че Филип Леонидис би убил баща си, защото не е имал толкова пари, колкото му се е искало да има. Но може да е пожелал смъртта на баща си поради някаква дълбока психологическа причина. Филип бе се върнал да живее в къщата на баща си, а по-късно, в резултат на бомбардировките, бе дошъл и Роджър — и Филип е трябвало да гледа ден след ден, че Роджър е любимецът на баща му… Вероятно ли бе нещата да са стигнали дотам в изтерзаното му съзнание, че единствената възможна утеха да е била смъртта на баща му? А ако предположим, че смъртта би хвърлила подозрение върху по-големия брат? Роджър бе закъсал с парите — на ръба на финансовия крах. Не би ли могъл Филип да повярва, че подобен мотив би изглеждал съвсем достатъчен и че Роджър ще бъде заподозрян веднага, след като не е знаел нищо за последния разговор между брат му и баща му, нито пък за предложената от стария помощ? Дали умственото равновесие на Филип не е било достатъчно нарушено, за да го докара до убийство?

Порязах си брадичката и изругах.

Какво, по дяволите, се опитвах да постигна? Да припиша убийството на бащата на София ли? Какво чудесно намерение! София не бе ме повикала заради това.

Или пък бе ме повикала именно заради това? Имаше нещо, през цялото време усещах, че зад призива на София се криеше нещо. Ако в съзнанието й се е появило някакво неясно подозрение, че баща й е убиецът, тя никога не би се съгласила да се омъжи за мен — в случай че подозрението й се окажеше вярно. И тъй като ставаше въпрос за прозорливата и доблестна София, тя искаше да знае истината, тъй като съмнението щеше да се превърне в постоянна и неизменна пречка между нас. В действителност сякаш бе ми казала: „Докажи, че ужасното ми предположение не е вярно — обаче, ако то е вярно, докажи, че е така, за да мога да бъда подготвена и за най-лошото!“

Дали Едит де Хавиланд знаеше или подозираше, че Филип е виновен? Какво искаше да изрази с думите: „без да ги обожавам“?

И какво означаваше особения поглед на Клемънси, отправен към мен, когато я попитах кого подозира.

Както и думите й: „Бренда и Лорънс са очевидно заподозрените лица, нали?“

Цялото семейство искаше убийците да са Бренда и Лорънс, всички се надяваха, че може да са те, но всъщност не вярваха, че са били Бренда и Лорънс…

Но, разбира се, всички от семейството можеха и да грешат и в края на краищата Бренда и Лорънс да са убийците.

Или би могъл да е Лорънс, а не Бренда…

Това би било много по-добро разрешение.

Намазах добре с одеколон порязаната си брада и слязох за закуска, твърдо решен да поговоря с Лорънс Браун веднага, щом ми се удаде възможност.

Чак когато пиех втората си чаша кафе, ми дойде на ум, че Чудноватият дом започва да влияе и на мен. И на мен ми се искаше, както и на другите, да открия не вярното решение, а онова, което ми бе най-изгодно.

След закуската минах по коридора и тръгнах нагоре по стълбите. София бе ми казала, че мога да намеря Лорънс в учебната стая, където преподаваше на Юстас и Джоузефин.

Застанах нерешително на площадката пред вратата на Бренда. Не помня дали позвъних и почуках, или пък влязох направо. Реших да гледам на тази част от къщата като на неразделна част от дома на Леонидис, а не като на личните покои на Бренда.

Отворих вратата и влязох вътре. Всичко бе тихо, наоколо не се виждаше никой. Вратата вляво от мен, водеща към приемната, беше затворена. Вдясно вратите бяха отворени и водеха към спалнята и свързаната с нея баня. Знаех, че тази баня е в съседство със спалнята на Аристид Леонидис и в нея са държали езерина и инсулина.

Полицията бе вече минала оттук. Бутнах вратата и се вмъкнах вътре. И тогава разбрах колко лесно е било за всекиго от къщата (или пък за външен човек, в интерес на истината), да се качи тук и да влезе незабелязан в банята.

Започнах да се оглеждам. Банята бе разкошно обзаведена с лъскави плочки и вградена вана. В единия ъгъл имаше различни електрически уреди: котлон със скара, електрически чайник, тенджера и тостер — неща, от които има нужда прислужника на всеки стар господин. На стената имаше емайлиран шкаф. Отворих го. Вътре имаше медицински прибори, две стъкленици с деления, легенче, пипетка и няколко шишенца с етикети. Аспирин, боракс, йод, бинтове и така нататък. На отделна поличка бяха наредени шишенцата с инсулин, две спринцовки и шише с медицински спирт. На трета поличка беше поставено шишенце с надпис: „Таблетки — да се вземат по една или две вечер според предписанието“. На тази поличка несъмнено, е било шишенцето с капките за очи. Всичко бе чисто, добре подредено и леснодостъпно както при случай на нужда, така и за онзи, който е решил да убива.

Можех да направя, каквото си поискам с шишетата, а после да се спусна тихо по стълбите и никой нямаше да разбере, че изобщо съм бил там. Всичко това, разбира се, не беше ново за мен, но ми напомни колко трудна е задачата на полицията.

Само от виновника или от виновниците бих могъл да науча онова, което ми бе необходимо.

— Стресни ги — беше ми казал Тавърнър. — Накарай ги да се размърдат. Нека си помислят, че сме надушили нещо. Нека бъдем в центъра на вниманието. Ако се държим така, рано или късно нашият престъпник ще престане да си кротува — и тогава ще го хванем.

Е, засега убиецът не бе се поддал на нашите предизвикателства.

Излязох от банята. Наоколо все още нямаше никой. Тръгнах по коридора. Минах край трапезарията вляво, а отдясно беше спалнята на Бренда, след която беше банята й. В банята шеташе една от прислужниците. Вратата на трапезарията беше затворена. От стаята зад нея се разнасяше гласа на Едит де Хавиланд, която говореше по телефона с неизбежния продавач на риба. До горния етаж се стигаше по вита стълба. Заизкачвах се по нея. Знаех, че тук се намират спалнята и всекидневната на Едит, още две други спални и стаята на Лорънс Браун. А зад тях друго стълбище водеше надолу до голямата стая над помещенията за прислугата отзад, която се използваше като класна стая.

Спрях се пред вратата. Отвътре се дочуваше леко повишения глас на Лорънс Браун.

Мисля, че навикът на Джоузефин да подслушва сигурно е заразителен. Съвсем безсрамно се наведох към рамката на вратата и се заслушах.

Провеждаше се урок по история, а разглежданият период бе френската Директория.

Слушах и не можех да повярвам на ушите си. Искрено бях изненадан от откритието си, че Лорънс Браун е чудесен преподавател.

Не знам защо трябваше да се изненадвам толкова много. В края на краищата Аристид Леонидис винаги е умеел добре да подбира хората си. Въпреки че приличаше на мишка, Лорънс притежаваше съвършената дарба да разпалва интереса и въображението на своите ученици. Драматичният термидор, декретът, обявяващ извън закона привържениците на Робеспиер, величието на Бара, ловкостта на Фуше, полугладният млад артилерийски лейтенант Наполеон — всички те бяха истински и изпълнени с живот.

Изведнъж Лорънс спря и зададе въпроси на Юстас и Джоузефин, като ги накара да се чувстват на мястото на един или друг участник в драматичните събития. Макар че не постигна много с Джоузефин, чийто глас звучеше сякаш е настинала, в отговора на Юстас съвсем не се чувстваше обикновеното му мрачно настроение. Момчето демонстрираше ум и интелигентност, а будният си усет към историята несъмнено бе наследил от баща си.

После дочух шум от размествани столове. Оттеглих се назад и когато вратата се отвори, се престорих, че тъкмо слизам по стъпалата.

Излязоха Юстас и Джоузефин.

— Здравейте — поздравих ги аз.

Юстас изглеждаше изненадан, че ме вижда.

— Желаете ли нещо? — учтиво попита той.

Джоузефин не прояви никакъв интерес към появата ми и се шмугна край мене.

— Просто исках да видя класната ви стая — доста неуверено измънках аз.

— Но нали я видяхте онзи ден? Една детска стая и нищо повече. По-рано си играехме тук. Вътре е все още пълно с играчки.

Задържа отворена вратата и аз влязох в стаята.

До масата стоеше Лорънс Браун. Вдигна очи, изчерви се, измърмори нещо в отговор на поздрава ми и излезе забързано навън.

— Вие го изплашихте — рече Юстас. — Много лесно се плаши.

— Ти харесваш ли го, Юстас?

— Ами, не е лош. Но е голям щурак, разбира се.

— Но не е лош учител, нали?

— Не, всъщност е много интересен. Знае ужасно много. Кара ни да разглеждаме нещата от различна гледна точка. Никога не съм знаел, че Хенри VIII е писал стихове — на Ан Болейн, разбира се, и то доста прилични стихове.

Поговорихме няколко минути на различни теми като романа „Старият моряк“, Чосър, политическите причини за кръстоносните походи, средновековните представи за живота и изненадващия за Юстас факт, че Оливър Кромуел бил забранил празнуването на Коледа. Зад намръщената и доста сприхава външност на момчето се криеше любознателен и пъргав ум.

Много скоро започнах да разбирам причината за лошото му настроение. Болестта му не само е била ужасяващо изпитание, но и бе го лишила от радостите в живота, на които тъкмо е бил започнал да се наслаждава.

— Следващия срок трябваше да бъда в единадесети клас, а ми се налага да си стоя вкъщи. Много е неприятно, че трябва да седя тук и да уча уроците си с едно разглезено хлапе като Джоузефин. Ами че тя е само на дванайсет години.

— Да, но вие не учите едни и същи неща, нали?

— Не, разбира се, тя не учи математиката като мен, нито пък латински. Но никак не ми е приятно, че трябва да уча с някакво си момиче.

Опитах се да успокоя нараненото му мъжко самолюбие със забележката, че Джоузефин е доста будна за момиче на нейната възраст.

— Така ли мислите? Според мен тя е ужасно изостанала. Пощуряла е по детективските истории — обикаля и си вре носа навсякъде, като си записва всичко в едно черно тефтерче и си въобразява, че е открила кой знае какво. Тя не е нищо друго, освен едно глупаво хлапе — надменно заключи Юстас.

— И във всеки случай — добави той, — момичетата не могат да бъдат детективи. Казах й го. Мисля, че майка ми има право и колкото по-скоро Джо замине за Швейцария, толкова по-добре.

— Няма ли да ти липсва?

— Да ми липсва хлапе на тая възраст ли? — високомерно възкликна Юстас. — Разбира се, че не. Господи, в тая къща наистина е невъзможно да се живее! Майка ми постоянно тича до Лондон и обратно, за да тормози горките драматурзи да преправят пиесите си заради нея и вдига шум до бога за дреболии. А баща ми се е заровил в книгите си и понякога въобще не чува, че му говорят. Не разбирам защо са ми се паднали такива особени родители. А после и чичо Роджър — винаги е толкова сърдечен, че те кара да се разтрепериш. Леля Клемънси не е лоша, не ме безпокои, но понякога си мисля, че е малко смахната. Леля Едит не е съвсем лоша, но пък е остаряла. Нещата се подобриха малко, откакто София се върна, макар че тя понякога може да бъде доста рязка. Но не мислите ли, че семейството ни е доста странно? Да имаш доведена баба, достатъчно млада да ти бъде леля или по-голяма сестра. Наистина, всичко това ме кара да се чувствам ужасно глупаво!

Можех да разбера донякъде как се чувства. Спомних си (много неясно) за собствената си свръхчувствителност, когато бях на неговите години. За ужаса ми, че мога да изглеждам необичаен по някакъв начин или че пък някой от близките ми роднини може да излезе извън рамките на нормалното.

— Ами дядо ти? — попитах аз. — Обичахте ли се с него?

На лицето на Юстас се появи необичаен израз.

— Дядо ми — каза той — беше напълно противообществена личност!

— В какъв смисъл?

— Не мислеше за нищо друго, освен за материалната изгода. Лорънс твърди, че това е напълно погрешно. А беше и голям индивидуалист. Не мислите ли, че всички тия неща трябва да изчезнат вече?

— Ами — доста безмилостно рекох аз, — него вече го няма.

— Което наистина не е лошо — рече Юстас. — Не искам да бъда груб, но човек едва ли може да се радва на живота на неговата възраст!

— А той не се ли радваше?

— Сигурно не е могъл. Във всеки случай, беше му време. Той…

Юстас млъкна, тъй като в стаята се върна Лорънс Браун.

Лорънс започна да се рови в някакви книги, но ми се струваше, че ме наблюдава с крайчеца на окото си.

Погледна часовника си и каза:

— Моля ви да бъдете отново тук в единадесет, Юстас. През последните няколко дни загубихме прекалено много време.

— Добре, господине.

Юстас се отправи към вратата и излезе, свирукайки с уста.

Лорънс Браун ми хвърли отново изпитателен поглед. Облизваше непрекъснато устните си. Бях убеден, че се е върнал в класната стая, само за да може да разговаря с мен.

И после, след като разместваше безцелно насам-натам книгите и се преструваше, че търси нещо, той проговори:

— Ъ-ъ… Как напредват те?

— Кои те?

— От полицията.

Носът му затрепери. „Като на мишка в капан, помислих си аз, също като на мишка в капан.“

— Те не ми доверяват тайните си — рекох аз.

— А, така ли? Мислех, че баща ви е помощник-комисар.

— Така е — съгласих се аз. — Но той, естествено, не би издал служебната тайна.

Опитах се да говоря колкото се може по-важно.

— Тогава сигурно не знаете как… какво… дали… — гласът му заглъхна. — Няма да арестуват никого, нали?

— Не, доколкото знам. Но както ви казах вече, не са ме уведомявали.

„Накарай ги да се размърдат, бе казал инспектор Тавърнър. Накарай ги да се изплашат.“ Е, Лорънс Браун си беше съвсем подплашен.

Започна да говори бързо и притеснено.

— Не знаете как се чувстваме… Напрежението… Да не знаеш какво — искам да кажа, че просто идват и си отиват… Задават въпроси… Въпроси, които сякаш нямат нищо общо със случая…

Замълча. Аз го изчаквах. Щом искаше да говори — ами тогава, нека да говори.

— Нали бяхте тук онзи ден, когато главният инспектор направи онова чудовищно предположение? За мисис Леонидис и за мен… Чудовищно беше. Човек почва да се чувства съвсем безпомощен. Не можеш да спреш хората да си мислят разни неща! И всичко е дяволски невярно. Само защото тя е… беше… толкова по-млада от съпруга си. Хората имат ужасно подсъзнание… наистина ужасно. Усещам… Не мога да се отърва от усещането, че всичко това е някакъв заговор.

— Заговор ли? Много интересно.

Наистина беше интересно, макар че според него едва ли беше така.

— В семейството на мистър Леонидис, нали знаете, никога не са се отнасяли благосклонно към мене. Винаги са се държали надменно. Винаги съм чувствал, че ме презират.

Ръцете му бяха започнали да треперят.

— Само защото винаги са били богати и… силни. Гледаха на мен отвисоко. Какво бях аз, според тях? Просто учителят. Само някакъв проклет добросъвестен изпълнител. А когато им възразявах, винаги съм го правел от добросъвестност. Наистина така беше!

Не казвах нищо.

— Е, добре де — избухна той. — Какво, ако ме е било страх? Било ме е страх да не сбъркам. Страхувах се, че ако трябваше да натисна спусъка, бих могъл да не се реша да го направя. И откъде можеш да си сигурен, че ще убиеш наистина нацист? Би могло да бъде някое почтено момче — някое скромно селянче без политически предпочитания, повикано просто на военна служба. Вярвам, че войната е неморална, разбирате ли? Убеден съм, че е неморална.

Продължавах да мълча. Мислех си, че с мълчанието си ще постигна повече, отколкото с каквито и да е възражения или доводи. Лорънс Браун спореше сам със себе си, като така разкриваше доста неща за себе си.

— Винаги съм бил обект на подигравки — изрече с разтреперан глас той. — Изглежда, че имам някаква дарба да се правя на смешен. Не че наистина ми липсва смелост, но винаги правя нещата не както трябва. Веднъж влязох в една горяща къща, за да спася жена, за която казваха, че останала вътре. Но веднага загубих посоката, пушекът ме задуши и на пожарникарите им е било доста трудно да ме открият. Чух ги да казват: „Защо тоя глупак не ни я остави на нас?“ Безсмислено е да се опитвам, всички са срещу мене. Който и да е убиецът на мистър Леонидис, той е наредил нещата да изглеждат така, че да бъда заподозрян аз. Някой го е убил, за да ме съсипе.

— А какво ще кажете за мисис Леонидис? — попитах аз.

Страните му пламнаха. Започна да ми прилича повече на мъж, отколкото на мишка.

— Мисис Леонидис е ангел — рече той, — истински ангел. Нежността и вниманието й към възрастния й съпруг бяха чудесни. И да се мисли, че е свързана по някакъв начин с отравянето е смехотворно — направо смехотворно! А онзи твърдоглав инспектор не може да го разбере!

— Предубеден е — обясних аз — поради купищата случаи в картотеката, при които възрастните съпрузи са били отровени от сладките им млади женички.

— Непоносим тъпак — ядно изрече Лорънс Браун.

Приближи се към етажерката в ъгъла и започна да се рови в книгите. Разбрах, че няма да науча нищо повече от него. И си излязох тихо.

Докато вървях по коридора, вляво се отвори врата и Джоузефин почти връхлетя върху мен. Появила се изневиделица, тя ми приличаше на зъл дух от старомодните пантомими.

Лицето и ръцете й бяха изцапани, а от едното й ухо висеше паяжина.

— Къде си ходила, Джоузефин?

Надникнах през полуотворената врата. Няколко стъпала водеха нагоре към правоъгълно таванско помещение, в чийто сумрак се мержелееха няколко големи казана.

— На тавана.

— И какво си правила там?

Отговорът на Джоузефин бе съвсем делови:

— Разследване.

— Но какво, за бога, може да се разследва между котлите?

— Трябва да се измия — отклони въпроса ми Джоузефин.

— Задължително трябва да го направиш.

Джоузефин изчезна в най-близката тоалетна. Обърна се и извика:

— Мисля, че е време за още едно убийство, а ти какво ще кажеш?

— Какво значи това „още едно убийство“?

— Ами нали в книгите пише, че обикновено следва още едно убийство. Пречукват онзи, който знае нещо, преди да е казал тайната си.

— Прекалено много детективски романи четеш, Джоузефин. В истинския живот съвсем не е така. А ако някой в тая къща знае нещо, едва ли можем да очакваме, че ще проговори.

Думите на хлапачката бяха почти заглушени от шуртенето на водата от кранчето.

— Понякога хората не осъзнават, че знаят някои неща.

Попремигах с очи, докато разбера какво искаше да каже. После я оставих да се мие и тръгнах към долния етаж.

Докато минавах през вратата, водеща към стълбището, от всекидневната се появи Бренда и почти изтича към мен.

Застана до мен и ме загледа настойчиво, поставила ръка върху рамото ми.

— Е? — попита тя.

И тя настояваше да научи нещо, както и Лорънс, само че ме попита по различен начин. А едносричният й въпрос беше далеч по-изразителен.

— Нищо — поклатих глава аз.

— Много се страхувам — изтръгна се от гърдите й дълбока въздишка. — Чарлс, много ме е страх…

Уплахата й беше истинска. Не можех да не я усетя. Искаше ми се да я успокоя, да й помогна. За кой ли път почувствах колко самотна е Бренда сред обкръжението на неприятели.

Все едно че искаше да извика: „Кой е на моя страна?“

И какъв можеше да бъде отговорът? Лорънс Браун ли? Но в крайна сметка какво представляваше Лорънс Браун? На него не можеше да се разчита в трудния момент. Той просто бе по-слаб от нея. Спомних си как се промъкваха през градината предишната вечер.

Искаше ми се да й помогна. Силно желаех да й помогна. Но не знаех как да го направя. А дълбоко в себе си усещах неприятното чувство за вина, сякаш отнякъде ме следеше строгият поглед на София. Припомних си думите й: „Значи е успяла да те спечели“.

А София не разбираше, не искаше да разбере положението на Бренда. Самотна, заподозряна в убийство и без ничия подкрепа.

— Дознанието е утре — каза Бренда. — Какво… какво ще стане?

Сега вече можех да я успокоя.

— Нищо — рекох аз. — Не трябва да се тревожите за него. Ще го отложат, за да може полицията да продължи с разследването. Обаче вестникарите ще почнат да ровят. Досега във вестниците не са писали, че смъртта е била неестествена. Семейство Леонидис има силно влияние. Но след като се отложи дознанието — е, тогава ще почне играта.

(Какви ли не думи използват хората! Играта! Защо ли ми трябваше да употребя именно тая дума?)

— И… много ли ще бъдат неприятни?

— Ако съм на ваше място, няма да правя никакви изказвания. Вижте какво, Бренда, трябва да си наемете адвокат… — Думите ми я накараха да се дръпне уплашено. — Не, не е това, което си мислите. Става въпрос за човек, който ще се грижи за вашите интереси, ще ви съветва как да постъпвате — какво да казвате или да не казвате, какво да правите или да не правите.

— Знаете — добавих аз, — че сте съвсем самотна.

Ръката й ме стисна още по-силно.

— Да — прошепна тя. — Радвам се, че го разбирате. Вие ми помогнахте, Чарлс, много ми помогнахте…

Тръгнах надолу по стълбите, изпълнен с дълбоко задоволство… И тогава видях София, застанала до входната врата. Гласът й прозвуча студено и доста сухо.

— Много се забави — рече тя. — Обадиха се по телефона от Лондон. Баща ти иска да говори с тебе.

— В Скотланд Ярд ли е?

— Да.

— Не знам за какво ме търсят. Не казаха ли нещо?

София поклати глава. Погледът й беше разтревожен.

Притеглих я към себе си.

— Не се тревожи, скъпа — казах аз. — Скоро ще се върна.