Агата Кристи
Чудноватият дом (18)

18

Без да губим никакво време, Тавърнър и аз скочихме в полицейската кола и се понесохме бързо към Суинли Дийн.

Спомних си как Джоузефин бе се появила между парните котли и бе подхвърлила небрежно, че е „време за следващото убийство“. Горкото дете не е имало никаква представа, че то самото ще бъде жертвата на „следващото убийство“.

Приемах напълно мълчаливия упрек в думите на баща ми. Разбира се, че трябваше да бъда нащрек заради Джоузефин. Макар че ние двамата с Тавърнър нямахме никаква представа кой е отровителят на стария Леонидис, много вероятно бе Джоузефин да е подразбрала нещо. Онова, което бях приемал за детински приказки и „перчене“, можеше да се окаже нещо напълно различно. Продължавайки с любимото си занимание да подслушва и да наднича, Джоузефин може да се е добрала до сведения, които сама не е могла да оцени колко са важни.

Спомних си за изпукалата вейка в градината.

Тогава бях решил, че опасността не е далеч. Бях действал решително в оня миг, но по-късно бях сметнал, че страховете ми са прекалени и лишени от основание. А тъкмо обратното, трябваше да съм наясно, че става въпрос за убийство и че който и да бе го извършил, си бе сложил въжето на шията, а следователно същият човек нямаше да се поколебае да повтори престъплението, за да остане неразкрит.

Може би водената от някакъв скрит майчински инстинкт Магда бе усетила, че Джоузефин е изложена на смъртна опасност и затова бе решила набързо, че е най-добре да изпрати детето си в Швейцария.

Когато пристигнахме, София излезе да ни посрещне. Обясни ни, че Джоузефин е била откарана с линейка в болницата „Маркет Бейсинг“. А доктор Грей щял да ги уведоми веднага, щом са готови резултатите от рентгеновите снимки.

— И как стана всичко? — попита Тавърнър.

София ни поведе към задната част на къщата и след като преминахме през някаква врата, стигнахме до малко, занемарено помещение. В един от ъглите й зееше отворена врата.

— Това е нещо като перално помещение — обясни София. — В долната част на вратата е изрязан отвор за котката, а Джоузефин обичаше да стъпва там и да се люлее.

Спомних си колко обичах да се люлея по вратите, когато бях малък.

Помещението беше неугледно и доста тъмно. Вътре имаше нахвърляни разни сандъци, стари маркучи, вехти градинарски сечива и изпотрошени мебели. До прага лежеше мраморна подпора за врата във формата на лъв.

— Тази подпора е от входната врата — обясни София. — Сигурно е била закрепена върху вратата.

Тавърнър се пресегна към горната част на вратата. Вратата бе ниска, като горният й край бе само на около стъпка над главата му.

— Поставили са й капан — рече той.

Опита как се движи вратата, като я залюля напред-назад. После се наведе над парчето мрамор, но без да го докосва.

— Някой докосвал ли е подпората?

— Не — отвърна София. — Нямаше да позволя на никого.

— Съвсем правилно. Кой я откри?

— Аз. Не беше се прибрала за обяда в един часа. Нани я викаше да се прибира. Била минала преди около петнайсет минути през кухнята и излязла на задния двор. Нани каза: „Сигурно играе на топка или пак се люлее на вратата отзад“. Казах й, че ще я намеря.

София замълча.

— Казвате, че е имала навика да се люлее на вратата, така ли? Кой друг знаеше за това?

София сви рамене.

— Предполагам, че всички.

— Кой друг използваше пералното помещение? Градинарите ли?

София завъртя отрицателно глава.

— Почти никой не влиза в него.

— И то не се вижда откъм къщата, нали? — реши Тавърнър. — Всеки е могъл да се измъкне от къщата или да заобиколи отпред и да подготви клопката. Но пък е много рисковано…

Млъкна, загледан във вратата, после я залюля напред-назад.

— Съвсем несигурно е. Я удари, я не. И по-вероятно е, че няма да удари. Но малката не е имала късмет и е била ударена.

София потръпна.

Тавърнър започна да разглежда пода. По него личаха някакви драскотини.

— Някой май е искал да провери как ще действа… и да види как ще падне… Звукът сигурно не се е чул в къщата.

— Не, нищо не чухме. Не знаехме, че се е случило нещо и чак когато дойдох насам я видях да лежи по очи — с разперени ръце и крака. — Гласът на София леко потръпна. — В косата й имаше кръв.

— Шалчето нейно ли е? — Тавърнър посочи към карираното вълнено шалче, захвърлено на пода.

— Да.

Инспекторът уви с шалчето мрамора и го вдигна внимателно.

— Може да са останали отпечатъци — обясни той, но едва ли вярваше на думите си. — Но съм сигурен, че който и да го е направил е бил… много внимателен. — После се обърна към мен:

— Какво гледате?

Бях се загледал в един от вехтите столове със счупена облегалка. Върху седалката му имаше няколко кални петна.

— Интересно — каза Тавърнър. — Някой е стъпвал на стола с кални обувки. Това пък защо?

Тавърнър поклати учудено глава.

— В колко часа я открихте, мис Леонидис?

— Сигурно е било един и петнайсет.

— И вашата Нани я видяла да минава около двайсет минути преди това. Кой е последният човек, за когото се знае, че е бил в пералното помещение?

— Нямам представа. Вероятно самата Джоузефин. Спомням си, че след сутрешната закуска, тя се люлееше на вратата.

Тавърнър кимна с глава.

— Значи след закуската и преди един без петнайсет някой е поставил клопката. Казвате, че използвате парчето мрамор за входната врата, нали така? Да знаете случайно откога го няма там?

София поклати глава.

— Вратата не е била държана отворена през целия ден. Много студено беше.

— Знаете ли къде е бил всеки един поотделно сутринта?

— Аз излизах на разходка. Юстас и Джоузефин учиха до дванайсет и половина — междучасието им беше в десет и половина. Мисля, че баща ми е бил в библиотеката през цялата сутрин.

— А майка ви?

— Когато се връщах от разходка, тя тъкмо излизаше от спалнята си — било е някъде около дванайсет и четвърт. Няма навика да става рано.

Влязохме отново в къщата. Последвах София до библиотеката. Пребледнял и измъчен, Филип седеше на обичайния си стол. Магда бе сложила глава на коленете му и тихо плачеше. София попита:

— Обадиха ли се от болницата?

Филип поклати отрицателно глава. Магда хлипаше.

— Защо не ми позволиха да отида с нея? Мъничкото ми — моето смешно и грозно детенце. А когато й казвах, че са я сменили в родилното, тя така се ядосваше. Как съм могла да бъда толкова жестока? И сега сигурно ще умре. Знам, че ще умре.

— Тихо, скъпа — рече Филип. — Тихо.

Почувствах, че мястото ми не е сред семейството в подобен миг на тревога и болка. Оттеглих се тихо и тръгнах да открия Нани. Намерих я разплакана в кухнята.

— Това ми е божие наказание, мистър Чарлс, заради лошите мисли, които ми минаваха през главата. Бог ме наказва.

Не се и опитах да проумея какво ми говори.

— Над къщата виси проклятие. Точно така е. Не ми се щеше да го видя или да го проумея. Защото да видиш, значи да повярваш. Някой уби господаря и същият този някой сигурно се е опитал да убие Джоузефин.

— Защо им е притрябвало да убиват Джоузефин?

Нани изтри с кърпичката си сълзите от очите си и ме погледна проницателно.

— Много добре знаете какво дете беше тя, мистър Чарлс. Обичаше да си пъха носа навсякъде. Винаги е била такава, още от съвсем мъничка. Обичаше да се крие под масата и да подслушва какво си говорят прислужниците, а после ги заплашваше, че ще ги издаде. Така си придаваше важност. Знаете ли, винаги се е чувствала пренебрегната от госпожата. Не беше хубава като другите две деца. Винаги е била съвсем обикновено дете. Госпожата й казваше, че са я били сменили в родилното. Заради тия приказки на госпожата детето стана толкова противно. Но по някакъв странен начин, Джоузефин си го връщаше, като си измисли играта да подслушва възрастните и да им показва, че е научила нещо за тях. Подобни игри обаче, никак не са безопасни, след като наоколо има отровител!

Не, оказа се, че никак не е било безопасно. Сетих се за нещо друго и попитах Нани:

— Знаете ли къде държеше малката си черна книжка — някакъв бележник, в който си е записвала различни неща?

— Знам за какво говорите, мистър Чарлс. На никого не го даваше. Виждала съм я да хапе молива си, а после да записва нещо в бележника и пак да захапва молива. Казвах й: „Не прави така, ще се отровиш от оловото“, а тя ми отговаряше: „А, няма да се отровя, защото в молива няма олово, а има графит“. Едно време моливите ги правеха с олово и се чудя откъде й идваха на ум тия приказки.

— Според вас е така — съгласих се аз. — Но в интерес на истината, тя е била права. (Джоузефин винаги беше права!) А знаете ли къде държеше бележника си?

— Нямам представа, господине. Винаги го криеше някъде.

— Не беше ли при нея, когато я намерихте?

— О, не, мистър Чарлс, нямаше никакъв бележник.

Дали пък някой не беше прибрал бележника? Или пък го бе скрила в стаята си? Хрумна ми да отида и да го потърся. Не знаех коя е стаята на Джоузефин, но докато стоях и се двоумях в коридора, чух, че Тавърнър ме вика:

— Елате тук. В стаята на хлапето съм. Виждал ли сте някога подобна гледка?

Прекрачих прага и замръзнах от изненада.

Обстановката в стаичката изглеждаше така, сякаш през нея бе преминал ураган. Чекмеджетата на шкафовете бяха извадени, а съдържанието им — разпиляно по пода. Дюшекът и завивките бяха смъкнати от леглото. Килимчетата бяха събрани на куп. Столовете бяха обърнати с краката нагоре, картините бяха свалени от стените, а снимките — изтръгнати от рамките им.

— Господи — възкликнах аз. — За какво е било всичко това?

— Вие как мислите?

— Някой е търсил нещо.

— Точно така.

Огледах се наоколо и подсвирнах от учудване.

— Но кой, за Бога… сигурно никой не би могъл да дойде тук и да направи всичко това, без да бъде чут — или пък видян, нали?

— Защо не? Мисис Леонидис е прекарала цялата сутрин в спалнята си, правила си е ноктите, звъняла е на приятелки и се е ровила из гардероба си. Филип си е седял в библиотеката и се е ровил в книгите. Бавачката е била в кухнята — белила е картофи и е чистила фасул. В семейство, където всеки знае навиците на другите, би било съвсем лесно. А ще ви кажа и още нещо. Всеки от тях е могъл да свърши това, което виждаме — да постави клопката на детето и да претършува стаята й. Но е бързал, не е имал време да прерови стаята на спокойствие.

— Сигурен ли сте, че е някой от къщата?

— Да, направих проверка. При всеки един от тях има промеждутък от време, за който не се знае нищо. Филип, Магда, бавачката, вашето момиче. На горния етаж е същото. Бренда е прекарала цялата сутрин сама. Лорънс и Юстас са имали половинчасова почивка, от десет и половина до единайсет — част от времето е бил с тях, но не през цялата почивка. Мис де Хавиланд е била сама в градината. Роджър е бил в кабинета си.

— Само Клемънси е била на работа в Лондон.

— Не, дори и нея не изключвам. Останала си е вкъщи днес, защото я боляло глава — била си е в стаята с главоболие. Всеки един от тях — без никакво изключение! А не знам кой е бил! Нямам никакво понятие. Ако само знаех какво са търсили тук…

Погледът му зашари из разхвърляната стая…

— И ако знаех дали са го открили…

В главата ми се появи нещо неясно… някакъв спомен…

Тавърнър ми помогна с въпроса си:

— Какво правеше хлапето, когато го видяхте за последен път?

— Почакайте за малко — викнах аз.

Втурнах се навън от стаята и изкачих бързо стъпалата. Минах край вратата отляво и продължих нагоре към таванския етаж. Блъснах вратата на помещението с разширителните съдове за парното, изкачих двете стъпала и като наведох глава, тъй като таванът беше нисък и скосен, започнах да оглеждам наоколо.

Когато попитах Джоузефин какво прави тук, тя бе ми отговорила, че „разследва“.

Не можех да проумея какво би могла да търси в прашния таван с резервоарите. Но таванското помещение би могло да бъде и хубаво скривалище. Предположих, че Джоузефин е криела нещо тук, за което е знаела много добре, че не трябва да попада в нечии ръце. Ако наистина беше скрила нещо, нямаше да ми бъде необходимо много време, за да го открия.

Необходими ми бяха само три минути. Зад най-големия съд, от чиято вътрешност се разнасяше съскащ звук, придаващ допълнителна тайнственост на обстановката, открих пъхната пачка писма, завити в разкъсана опаковъчна хартия.

Зачетох се в първото писмо:

О, Лорънс — скъпи, единствена моя любов… Колко прекрасен беше снощи, когато четеше ония стихове. Знаех, че са за мен, макар че ти не ме поглеждаше. Аристид каза: „Умеете да четете поезия.“ Но той се досещаше какви са чувствата на двама ни. Скъпи мой, уверена съм, че не след дълго, всичко ще бъде наред. Ще бъдем доволни, че нищо не е разбрал, че е умрял щастлив. Към мене винаги се е държал добре. Не искам да страда. Но наистина не вярвам, че животът има някакъв смисъл, след като човек стигне осемдесетте. Аз не бих искала да доживея дотам! Скоро ще бъдем заедно завинаги. Колко хубаво ще бъде, когато ще мога да ти кажа: „Любими ми съпруже…“ Скъпи мой, ние сме създадени един за друг. Обичам те, обичам те, обичам, те — не вярвам, че някога ще престанем да се обичаме, аз…

Имаше още доста в тоя дух, но нямах никакво желание да продължавам с четенето.

Слязох намръщен долу и хвърлих пакета в ръцете на Тавърнър.

— Предполагам — рекох аз, — че нашият неизвестен приятел е търсил именно това.

Тавърнър прочете няколко реда, подсвирна учудено и прерови няколко писма.

После ме изгледа с очите на котарак, комуто са дали любимата му сметана.

— Е — тихо рече той, — мисис Бренда Леонидис сама се натопи. А също и мистър Лорънс Браун. Значи все пак са били те, а не някой друг…