Агата Кристи
Чудноватият дом (20)

20

Дознанието премина, почти както бях предвиждал. Отложено бе по молба на полицията.

Настроението ни бе добро, тъй като предишната вечер бяха съобщили от болницата, че нараняванията на Джоузефин не са толкова сериозни, колкото предполагахме и че ще се възстанови бързо. Доктор Грей каза, че не са разрешени никакви свиждания, дори и на майка й.

— Особено на майка й — промърмори София пред мен. — Изрично подчертах това пред доктор Грей. Във всеки случай, той познава майка ми.

Сигурно съм я изгледал доста изненадано, защото София ме попита рязко:

— Защо ме гледаш така?

— Ами… все пак, майка е…

— Радвам се, че някои от понятията ти са доста старомодни, Чарлс. Но все още не си съвсем наясно на какво е способна майка ми. Горкичката ми майка няма да може да се въздържи да не изиграе някаква силно драматична сцена. А подобни сцени никак не са подходящи за човек, възстановяващ се от наранявания в главата.

— Ти наистина се сещаш за всичко, нали, мила?

— Ами някой трябва да го прави, след като дядо ми вече го няма.

Погледнах я замислено. Разбрах, че прозорливостта на стария Леонидис не бе го излъгала. София бе поела върху себе си тежестта на неговите отговорности.

След като дознанието приключи, Гейтскил ни придружи до Трите фронтона. Прокашля се и заговори важно:

— Смятам за свой дълг да направя важно съобщение.

За целта семейството бе се събрало в приемната на Магда. При така стеклите се обстоятелства, изпитвах доста приятния гъдел на човека зад кулисите. Знаех предварително какво щеше да каже Гейтскил.

Приготвих се да наблюдавам реакциите на всички.

Гейтскил говореше сбито и сухо. В държането му нямаше и следа от някакво лично отношение, нито пък се чувстваше раздразнение. Първо прочете писмото на Аристид Леонидис, а после и самото завещание.

Беше ми много интересно да ги наблюдавам. Искаше ми се да мога да гледам едновременно навсякъде.

Не отделях голямо внимание на Бренда и на Лорънс. Условията за Бренда и в настоящото завещание си оставаха същите. Следях предимно Роджър и Филип, а след тях — Магда и Клемънси.

Първото ми впечатление бе, че всички се държаха много добре.

Устните на Филип бяха плътно стиснати, а красивата му глава бе облегната назад върху огромното кресло, на което бе се разположил. Не каза нито дума.

За разлика от него, Магда се разприказва веднага след като Гейтскил свърши, а гласът й забушува над тихата му реч подобно на приливна вълна върху малко поточе.

— Скъпа София — колко удивително… колко романтично. Представяте ли си колко ловък и хитър е бил старият Сладуран — като някакво лукаво дете. Не ни ли е вярвал? Мислил ли е, че ще се обидим? Изобщо не личеше, че е обичал София повече от нас, останалите. Наистина, какъв драматичен обрат.

Магда скочи внезапно на крака, приближи се с танцуващи стъпки до София и направи изключително царствен реверанс.

— Мадам София, вашата бедна и разорена майка ви моли за подаяние — изрече тя с глас на коренячка лондончанка. — Бъдете милостива и ми дайте петаче. Мама иска да отиде на кино.

Пръстите й, извити като нокти на птица, посегнаха настойчиво към София.

Без да помръдва, Филип процеди през стиснатите си устни:

— Моля ти се, Магда, няма никаква нужда от излишни шутовщини.

— О, Роджър — извика Магда, обръщайки се внезапно към Роджър. — Горкичкият ми Роджър. Старият Сладуран се готвеше да ти помогне, но умря, преди да може да го направи. А сега Роджър няма да получи нищо. София — обърна се тя повелително към дъщеря си, — непременно трябва да направиш нещо за Роджър.

— Не — обади се Клемънси. Тя бе пристъпила напред. Лицето й излъчваше предизвикателство. — Нищо няма да правиш. Съвсем нищо.

Роджър се приближи тромаво към София като някаква голяма обичлива мечка.

Пое нежно ръцете й в своите.

— Не искам нито стотинка, скъпо мое момиче. Веднага щом цялата работа се изясни — или заглъхне, което е по-вероятно, ние с Клемънси ще заминем за Карибските острови и ще заживеем скромно. Ако някога закъсам съвсем, ще се обърна към главата на семейството — рече той с мила усмивка, — но дотогава не искам нито стотинка. Аз наистина съм много обикновен човек, скъпа — попитай Клемънси дали не съм такъв.

Неочаквано се разнесе нечий глас. Беше гласът на Едит де Хавиланд.

— Всичко това е много добре — каза тя, — но трябва да вземеш предвид какво ще си кажат хората. Ако ти банкрутираш, Роджър, и после изчезнеш накрая на света без София да ти е протегнала ръка за помощ, то тогава ще се чуят доста злонамерени приказки, които няма да бъдат приятни на София.

— Какво значение има общественото мнение? — сопнато попита Клемънси.

— Знаем, че за теб то няма никакво значение, Клемънси — троснато отговори Едит де Хавиланд, — но София живее в тукашния свят. Тя е много умно момиче и има добро сърце, а не се съмнявам, че Аристид е бил напълно прав, когато е решил, че трябва да повери на нея семейното богатство, макар че, според нашите английски представи е странно човек да пренебрегне живите си синове, но мисля, че ще бъде много неприятно, ако се разчуе, че София е проявила алчност и е оставила Роджър да фалира, без да се опита да му помогне.

Роджър се приближи до леля си. Прегърна я и я притисна към себе си.

— Лельо Едит — каза той. — Много си мила и винаги си готова да се бориш, но не можеш да ни разбереш. Клемънси и аз знаем какво искаме, а също и какво не искаме!

Клемънси, по чиито страни неочаквано се появиха червени петна, стоеше и гледаше предизвикателно към всички.

— Никой от вас — заяви тя — не разбира Роджър. Никога не сте го разбирали! И не мисля, че някога ще го разберете! Хайде, Роджър.

И двамата напуснаха стаята, докато мистър Гейтскил се прокашля и започна да събира книжата си. Лицето му изразяваше пълно неодобрение. Съвсем очевидно бе, че никак не одобряваше случилото се преди малко.

Погледът ми най-после се спря върху самата София. Беше много красива така, както бе застанала до камината, с вдигната брадичка и невъзмутим поглед. Току-що бе наследила огромно богатство, но не можех да се отърва от мисълта, че изведнъж бе станала ужасно самотна. Между нея и близките й бе се издигнала преграда. Отсега нататък тя бе отделена от останалите и бях уверен, че вече е осъзнала и е наясно с този факт. Старият Леонидис бе й предал отговорността си — знаел е какво означава подобно бреме, а и тя самата вече го усещаше. Вярвал е, че София е достатъчно силна, за да го понесе, но тъкмо в този миг изпитвах дълбоко съчувствие към нея.

Досега не бе казала нищо — в действителност, не бе имала и възможност, но много скоро щяха да я накарат да заговори. Зад привързаността на семейството й към нея вече усещах, че се появява скрита неприязън. Дори и в чудесно изиграния от Магда етюд се усещаше, според мен, едва доловима завист. А имаше и други неизразени чувства, които все още не бяха се появили наяве.

Покашлянето на мистър Гейтскил отстъпи място на точна и отмерена реч.

— Позволете ми да ви поздравя, София — започна той. — Вие сте много богата жена. Но не бих ви посъветвал да предприемете каквито и да е… ъ-ъ… прибързани действия. Мога да ви предплатя, ако имате нужда от пари за ежедневни разходи. Ако желаете да обсъдим бъдещи начинания, с удоволствие ще ви предложа най-доброто, с което разполагам. Определете час, в който да се срещнем в кантората ми в Линкълнсен, след като сте обмислили всичко.

— Роджър… — започна упорито Едит де Хавиланд.

— Роджър — прекъсна я бързо мистър Гейтскил, — трябва сам да се погрижи за себе си. Той е зрял мъж — ъ-ъ, мисля, че е на петдесет и четири години. А Аристид Леонидис е имал право, нали знаете. Роджър не е човек за търговия. И никога няма да бъде такъв. — Погледна към София. — Ако изправите отново на крака „Асошиейтед Кетъринг“, недейте да се заблуждавате, че Роджър би могъл да я управлява успешно.

— Изобщо не мисля да оправям „Асошиейтед Кетъринг“ — отвърна София.

Едва сега проговори за първи път. Гласът й бе сух и делови.

— Съвсем безсмислено е да го правя — добави тя.

Гейтскил я изгледа внимателно изпод вежди и се усмихна на себе си. После каза довиждане на всички и излезе.

Настъпи кратка тишина, в която всеки от членовете на семейството бе зает със собствените си мисли.

После Филип се надигна вдървено.

— Трябва да се върна в библиотеката — съобщи той. — Загубих доста време.

— Татко… — несигурно изрече София, почти молещо.

Усетих, че гласът й потрепери и се отказа да продължи, тъй като Филип я погледна неприязнено.

— Извини ме, че не те поздравих — рече той. — Но бях напълно изненадан. Никога не бях допускал, че баща ми ще ме унизи така, че напълно ще пренебрегне досегашната ми преданост — да, преданост.

За първи път усетих истинската същност на Филип, прикривана досега от ледената му сдържаност.

— Господи! — извика той. — Как е могъл да постъпи така? Винаги е бил несправедлив към мене — винаги.

— О, не, Филип, не трябва да си мислиш така — възкликна Едит де Хавиланд. — Недей да го приемаш като обида. Не е така. Когато хората остареят, те естествено се насочват към по-младото поколение… Уверявам те, че това е истинската причина… а освен това, Аристид притежаваше много добри качества на бизнесмен. Често съм го чувала да казва, че два данъка наследство…

— Никога не се е интересувал от мене — рече Филип с нисък и дрезгав глас. — Винаги го е било грижа за Роджър. Е, поне — красивото му лице изразяваше крайна злоба, — татко е разбрал, че Роджър е глупак и неудачник. И на него не е оставил нищо.

— А какво ще кажете за мен? — обади се Юстас.

Досега почти не бях забелязал Юстас, но усетих, че е обладан от извънредно силно вълнение. Лицето му бе почервеняло, а ми се стори, че в очите му имаше сълзи. Гласът му потрепери от нарастваща истерия.

— Какъв срам! — извика Юстас. — Какъв невероятен срам! Как можа дядо ми да постъпи така с мен? Как е посмял? Аз бях неговият единствен внук. Как е посмял да ме пренебрегне заради София? Не е честно. Мразя го. Мразя го. Никога няма да му простя, докато съм жив. Жесток и деспотичен старец. Исках да умре. Исках да се махна от тая къща. Исках да си бъда господар сам на себе си. А сега ще трябва да се подчинявам и да угаждам на София като някакъв глупак. Иска ми се да умра…

Гласът му секна и той избяга от стаята. Едит де Хавиланд зацъка ядосано с език.

— Никакво самообладание — измърмори тя.

— Много добре знам как се чувства — извика Магда.

— Сигурна съм, че знаеш — ледено подхвърли Едит.

— Бедничкият ми! Трябва да отида при него.

— Е, хайде сега, Магда! — Едит се втурна след нея.

Гласовете им заглъхнаха. София остана загледана във Филип. В погледа й ми се стори, че се четеше молба. Но ако е било така, не последва никакъв отклик. Баща й я изгледа студено, възвърнал отново самообладанието си.

— Ти много добре си разигра картите, София — завърши той и излезе от стаята.

— Как може да е толкова жесток — извиках аз. — София…

Тя протегна ръце към мен. Взех я в обятията си.

— Прекалено много ти дойде, скъпа.

— Знам как се чувстват — рече София.

— Онзи стар дявол, дядо ги, не трябваше да те забърква в това.

София сви рамене.

— Вярвал е, че ще се справя. И ще се справя. Иска ми се… иска ми се Юстас да не го приема толкова надълбоко.

— Ще му мине.

— Така ли мислиш? Съмнявам се. Той е човек, който преживява дълбоко нещата. А не ми е приятно, че и татко е обиден.

— При майка ти май че всичко е наред.

— И тя е обидена донякъде. Няма да й е приятно да моли дъщеря си за пари, за да поставя пиесите си. Преди още да си се обърнал, тя ще се появи и ще започне да настоява да постави някоя от пиесите на Едит Томпсън.

— И какво ще й кажеш? Ако това ще я зарадва…

София се дръпна от ръцете ми и изправи гордо глава.

— Ще й кажа „не“! Пиесата е отвратителна и майка ми не може да изиграе ролята. Все едно да хвърлиш парите си на вятъра.

Засмях се тихо. Не можах да се въздържа.

— Какво има? — подозрително попита София.

— Започвам да разбирам защо дядо ти ти е оставил парите си. Та ти изцяло приличаш на него.