Агата Кристи
Чудноватият дом (17)

17

Обстановката в кабинета на баща ми беше някак си напрегната. Стареца седеше на бюрото си, главният инспектор бе се облегнал на рамката на прозореца, а на стола за посетителите бе се разположил мистър Гейтскил, който ми се стори разтревожен.

— … необичайна липса на доверие — кисело завърши адвокатът.

— Разбира се, разбира се — успокои го баща ми. — А, здравей. Чарлс, идваш тъкмо навреме. Случи се нещо доста изненадващо.

— Нечувано — каза мистър Гейтскил.

Дребничкият адвокат явно бе потресен дълбоко по някакъв повод. Зад гърба му, Тавърнър ми се усмихна широко.

— Ще ми позволите ли да обобщя нещата? — рече баща ми. — Мистър Гейтскил е получил доста изненадващо съобщение тази сутрин, Чарлс. Получил го е от мистър Агродопулос, собственик на ресторант „Делфос“. Доста възрастен човек е, грък по рождение, а на млади години е бил приятел на Аристид Леонидис, който му е помагал. Винаги е бил дълбоко благодарен на своя приятел и благодетел и изглежда, че Аристид Леонидис му е имал много голямо доверие.

— Никога не съм допускал, че Леонидис е толкова подозрителен и потаен човек — заяви мистър Гейтскил. — Естествено, беше в твърде напреднала възраст — може да се каже, във възрастта на вдетиняването.

— Родното зове — внимателно рече баща ми. — Вижте какво, Гейтскил, когато човек остарее, мислите му започват да се връщат към дните и приятелите от младостта.

— Но аз се занимавам с делата на Леонидис повече от четиридесет години — възрази мистър Гейтскил. — По-точно, от четиридесет и три години и шест месеца.

Тавърнър се усмихна отново.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Мистър Гейтскил понечи да отговори, но баща ми го изпревари.

— Мистър Агродопулос заявява в съобщението си, че изпълнява известни наставления, дадени му от неговия приятел Аристид Леонидис. Накратко, преди около година мистър Леонидис му поверил запечатан плик, който мистър Агродопулос трябва да изпрати на мистър Гейтскил веднага след смъртта му. В случай че мистър Агродопулос починел първи, неговият син, който е кръщелник на мистър Леонидис, трябвало да изпълни същите указания. Мистър Агродопулос се извинява за закъснението, но обяснява, че е бил болен от пневмония и е научил за смъртта на стария си приятел едва вчера следобед.

— Цялата работа е съвсем непрофесионална — на меси се мистър Гейтскил.

— Когато мистър Гейтскил отворил запечатания плик и се запознал със съдържанието му, решил, че негов дълг…

— Поради стеклите се обстоятелства — допълни мистър Гейтскил.

— … да ни уведоми за приложените документи. А те са: надлежно подписано и заверено завещание и придружаващо писмо.

— Значи завещанието все пак се появи? — попитах аз.

Мистър Гейтскил почервеня от гняв.

— Но то не е същото завещание — извика той. — Това не е документът, който изготвих по молба на мистър Леонидис. Този тук е написан с неговата собствена ръка, което е много опасно и съвсем непрофесионално. Изглежда, че мистър Леонидис е имал намерението да ме накара да се почувствам като пълен глупак.

Главният инспектор Тавърнър се опита да внесе известно успокоение в напрегнатата обстановка.

— Но той беше много стар, мистър Гейтскил — каза той. — Знаете, че когато остареят, хората стават опаки — не че изкуфяват, но започват да се държат по-особено.

Мистър Гейтскил изсумтя сърдито.

— Мистър Гейтскил ни позвъни — продължи баща ми, — и ни запозна накратко с основното в завещанието, а аз го помолих да дойде и да ни донесе със себе си двата документа. Обадих ти се и на тебе, Чарлс.

Не можех да разбера съвсем защо ме е потърсил и мене. Струва ми се, че подобна практика е съвсем необичайна както за баща ми, така и за Тавърнър. Щях да науча за завещанието след време, а пък и наистина не бе моя работа как е завещал парите си старият Леонидис.

— Различно ли е завещанието? — попитах аз. — Искам да кажа, има ли разлика в разпределението на имуществото му?

— Наистина е различно — съобщи мистър Гейтскил.

Баща ми ме следеше с поглед. Главният инспектор Тавърнър старателно избягваше да погледне към мен. Не знам защо, но ме обзе някакво неясно безпокойство…

И двамата си мислеха за нещо, но нямах никакво понятие какво бе то. Погледнах въпросително към Гейтскил.

— Не е моя работа — рекох аз. — Но…

И адвокатът ми отговори:

— Условията на завещанието на мистър Леонидис, естествено, не представляват тайна — започна той. — Сметнах за мой дълг да изложа фактите първо пред полицейските власти и след като получа указанията им, да продължа с по-нататъшните процедури. Доколкото разбирам — проточи той, — съществува някаква… договореност, да я наречем така… между вас и мис София Леонидис, нали?

— Надявам се да се оженим — казах аз, — но тя няма да се съгласи да направим годеж в настоящия момент.

— Много правилно — одобри мистър Гейтскил.

Не бях съгласен с него. Но моментът не беше подходящ за спорове.

— Съгласно настоящото завещание — каза мистър Гейтскил — с дата двайсет и девети ноември на миналата година, след като завещава на съпругата си сумата от сто хиляди лири, оставя цялото си имущество — недвижимо и движимо — изцяло на своята внучка София Катрин Леонидис.

Ахнах от изненада. Бях очаквал всичко друго, но не и това.

— Завещал е всичко накуп на София — повторих аз. — Удивително! Има ли някакво обяснение?

— Обяснил е всичко съвсем точно в придружителното писмо — съобщи баща ми, вземайки някакъв лист хартия от бюрото пред себе си. — Нали няма да възразите Чарлс да го прочете, мистър Гейтскил?

— На ваше разположение съм — студено отвърна мистър Гейтскил. — В писмото поне се дава някакво обяснение и възможно (макар че се съмнявам в това) извинение за изненадващото поведение на мистър Леонидис.

Стареца ми подаде писмото. Написано бе със ситен нечетлив почерк и с много черно мастило. Почеркът показваше силен характер и индивидуалност. Въобще не приличаше на добре подредените писма, обичайни за старите хора от времето, когато грамотността е била постигана с труд и съответно високо ценена.

Уважаеми Гейтскил (се казваше в писмото), Когато получите настоящото ще останете изненадан, а може би и обиден. Но имам някои лични причини, заради които постъпвам по начин, който може да ви се стори ненужно потаен. Винаги съм вярвал в силните личности. Във всяко семейство (установих го още през юношеските си години и оттогава не съм го забравял) винаги има по една силна личност, на която обикновено се пада да поема отговорността и да се грижи за останалите. В моето семейство тая личност бях аз. Дойдох в Лондон, установих се тук, помагах на майка ми и на възрастните ми дядо и баба в Измир, измъкнах единия от братята ми от лапите на закона, помогнах на сестра ми да се отърве от нещастния й брак и така нататък. Бог бе милостив да ме дари с дълъг живот, като можах да се грижа за собствените си деца и за техните деца и да им осигуря бъдещето. Смъртта ми отне някои от тях, но с радост мога да заявя, че останалите живеят под моя покрив. Когато умра, моята отговорност трябва да бъде поета от някой друг. Дълго обмислях дали да разделя богатството си сред най-близките ми хора по равно, доколкото е възможно — но ако постъпя така, едва ли бих постигнал желаното. Хората не се раждат еднакви, а за да се поправи създаденото от природата естествено неравенство, човек трябва да възстановява равновесието. С други думи, някой трябва да стане мой наследник, трябва да поеме тежестта на отговорностите ми, заради останалите членове на семейството. След като разсъждавах обстойно, реших, че нито един от синовете ми не е подходящ за подобна роля. Любимият ми син Роджър няма способности на търговец и макар че има чудесен характер, е твърде импулсивен, за да взема правилни решения. Синът ми Филип е прекалено неуверен в себе си, за да направи нещо друго, освен да води затворен живот, внукът ми Юстас е много млад и не считам, че има необходимите качества, за да преценява вярно нещата. Ленив е и много лесно се влияе от мнението на останалите. Струва ми се, че единствено внучката ми София притежава необходимите положителни качества. Тя е умна, решителна, взема правилни решения, а освен това е безпристрастна и великодушна. На нея поверявам да се грижи за добруването на семейството ми, както и на любезната ми балдъза Едит де Хавиланд, за чиято дългогодишна преданост към близките ми съм й дълбоко благодарен.

Настоящото обяснява приложения документ. По-трудно ще бъде да се обясни или по-скоро да обясня на вас, стари ми приятелю, как беше извършена подмяната. Сметнах за разумно да не давам поводи за различни предположения относно разпределението на парите ми и нямам намерение да уведомявам семейството ми, че София е моя наследница. След като двамата ми сина вече са получили значителни суми, не считам, че условията на завещанието ми ще ги поставят в унизително положение. Помолих ви да изготвите завещанието ми, за да избегна празното любопитство и разни догадки. Същото завещание прочетох на глас пред всички членове на семейството ми. Поставих го върху писалището, покрих го с лист попивателна хартия и наредих да извикат двама от прислугата. Когато дойдоха, вдигнах леко нагоре попивателната и след като открих долната част на документа, се подписах и ги накарах и тях да положат собствените си подписи. Едва ли е необходимо да ви казвам, че подписаното от мен и тях е завещанието, което прилагам към настоящото, а не онова, което изготвихте и което прочетох на глас. Не мога да се надявам, че ще разберете какво ме изкуши да предприема подобна хитрост. Моля ви само да ми простите, че ви държах в неведение. Бидейки на преклонна възраст като мен, на човек му се прищява да си има свои собствени тайни. Благодаря ви, скъпи ми приятелю, за старанието, с което сте се отнасяли винаги към моите дела. Предайте на София, че съм я обичал много. Помолете я да се грижи за семейството ми и да ги закриля винаги.

С дълбоко уважение, Аристид Леонидис.

Прочетох горния извънредно рядък документ с огромен интерес.

— Изключително — рекох аз.

— Съвсем — съгласи се мистър Гейтскил и се надигна. — И пак ви повтарям, мисля, че старият ми приятел мистър Леонидис можеше да ми има доверие.

— Не, мистър Гейтскил — каза баща ми. — Бил си е въжеиграч по природа. Обичал е, ако мога да се изразя така, да върши всичко по по-особен начин.

— Точно така, господин началник — обади се главният инспектор Тавърнър. — Едва ли е имало по-голям въжеиграч от него!

Думите на Тавърнър едва прикриваха задоволството му.

Гейтскил си тръгна недоволен. Самочувствието му на професионалист бе дълбоко засегнато.

— Много е разстроен — забеляза Тавърнър. — А кантората „Гейтскил, Калъм и Гейтскил“ се ползва с много добро име. При тях няма никакви мошеничества. Когато старият Леонидис е искал да осъществи някаква съмнителна сделка, никога не е използвал услугите на „Гейтскил, Калъм и Гейтскил“. Работел е с още половин дузина адвокатски кантори. О, голям мошеник е бил!

— И точно като такъв се е проявил, когато е направил завещанието си — каза баща ми.

— Ние бяхме глупаците — рече Тавърнър. — Ако се позамисли човек, единственият, който е могъл да направи някаква измама със завещанието, е бил самият той. Просто изобщо не ни дойде на ум, че може да го е направил!

Спомних си усмивката на превъзходство на Джоузефин, когато ми каза: „Ама колко са глупави полицаите!“

Но Джоузефин не бе присъствала при четенето на завещанието. А дори и да е подслушвала на вратата (в което никак не се съмнявах!), едва ли би могла да се досети какво е правел дядо й. Но защо тогава се държеше така подигравателно? Какво ли можеше да знае, за да заяви, че полицаите са глупави? Или искаше да се изперчи, както обикновено?

Стреснат от настъпилата тишина в стаята, рязко вдигнах глава — баща ми и Тавърнър ме наблюдаваха внимателно. Не зная какво точно в поведението им ме накара да избухна разпалено:

— София не е знаела нищо! В никакъв случай!

— Така ли? — попита баща ми.

Не можех да разбера съвсем дали се съгласява с мен или пък ми задава въпрос.

— Тя ще бъде напълно изненадана!

— Нима?

— Да, изненадана ще бъде!

Настъпи мълчание. А после телефонът върху бюрото на баща ми иззвъня неочаквано и настойчиво.

— Да? — рече той в слушалката, послуша малко, а после се разпореди: — Свържете ме с нея.

И погледна към мене.

— Твоята приятелка е — обясни той. — Иска да говори с нас по спешност.

Грабнах слушалката от ръцете му.

— Ало, София?

— Чарлс! Ти ли си? Ами… Джоузефин! — Гласът й леко заглъхна.

— Какво става с Джоузефин?

— Ударили са я по главата. Сътресение на мозъка. Много е… много е зле… Казват, че може да не се оправи…

Обърнах се към баща ми и Тавърнър.

— Джоузефин е била ударена по главата — обясних аз.

Баща ми се пресегна за слушалката. Докато я вземаше, изрече сурово:

— Казах ти да внимаваш за детето…