Агата Кристи
Чудноватият дом (19)

19

Когато погледна назад, струва ми се невероятно, че съжалението и съчувствието, които изпитвах към Бренда Леонидис бяха изчезнали така бързо, след като открих писмата й до Лорънс Браун. Дали пък самолюбието ми не можеше да понесе разкритието, че е обичала Лорънс Браун с безумна и сладникава страст, а същевременно ме е лъгала безогледно? Не знам. Не съм психолог. Предпочитам да вярвам, че съчувствието ми се изпари, защото научих с каква жестокост бе повалено детето Джоузефин от някой, който е искал да се самозащити.

— Ако питате мен, Браун е поставил клопката — рече Тавърнър — и именно това ме озадачава.

— Какво ви озадачава?

— Ами, доста глупаво е постъпил. Вижте какво, ясно е, че хлапето се е добрало до писмата, които ги разобличават напълно! Първото, което е трябвало да направят, е да си ги вземат обратно (в края на краищата, ако детето се разприказва, но не може да покаже нищо, всичко щяха да приемат, че просто си го е измислила), но не са си ги взели, защото не могли да ги открият. Тогава единственото, което им оставало, било да премахнат хлапето завинаги. Извършилият едно убийство няма да се поколебае дали да извърши и второ. Знае се, че детето е обичало да се люлее на вратата на неизползвания склад. Най-простият начин е да я изчакат зад вратата и когато излиза, да я ударят с ръжен, с желязна тръба или пък с някое здраво парче от маркуч. Всички тия неща са били под ръка. Защо му е трябвало да си играе с мраморния лъв и да го закрепва над вратата, след като не е било сигурно дали ще я уцели, а дори и да падне върху главата й — дали ще я убие (което всъщност се е случило). Питам ви — защо?

— Добре — рекох аз, — и какъв е отговорът?

— Единственото, което ми идва веднага на ум е, че всичко е направено така, за да се осигури алибито на някого. Някой е трябвало да има съвсем твърдо алиби за времето, когато е била ударена Джоузефин. Но и то не е убедително, първо, защото никой очевидно няма никакво алиби и второ, защото някой е щял да потърси детето за обед, щял е да открие капана и парчето мрамор, от което целият начин на действие се разкривал. Разбира се, ако убиецът бе отстранил парчето мрамор, преди да бъде намерено детето, тогава щяхме да се озадачим доста. Но при сегашното положение, цялата история е съвсем безсмислена.

Тавърнър разпери ръце.

— И какво е вашето обяснение?

— Личните качества. Личният начин на мислене. Начинът на мислене на Лорънс Браун. Той не обича насилието — не може да се реши на физическо насилие. Буквално не е могъл да застане зад вратата и да удари детето по главата. Могъл е да нагласи капана, да се махне и да не види какво ще стане.

— Да, разбирам — бавно изрекох аз. — Както при подмяната на инсулина с езерин, нали?

— Точно така.

— Мислите ли, че го е направил без знанието на Бренда?

— Това би обяснило защо не е изхвърлила шишенцето с инсулина. Разбира се, те може да са го измислили заедно или пък тя сама да е замислила номера с отравянето — лека и спокойна смърт за уморения престарял съпруг, след която всичко за тях се урежда по най-добрия начин! Но се обзалагам, че тя не е нагласила капана. Жените обикновено нямат доверие в надеждността на техническите средства. И имат право. Лично аз мисля, че идеята за езерина е била нейна, но тя е накарала сляпо влюбения в нея роб да извърши подмяната. Тя е от ония жени, които обикновено избягват сами да вършат мръсната работа. И после съвестта им е чиста.

Замълча, а после продължи:

— Мисля, че след като имаме писмата, от следствието ще решат, че случаят може да се даде на прокуратурата. Но ще трябва да обясняваме надълго и нашироко! А после, ако хлапето се оправи, всичко ще си дойде на мястото. — Погледна ме изпитателно. — Как се чувства човек, сгоден за около половин милион лири стерлинги?

Потръпнах смутено. В настъпилата възбуда на последните няколко часа бях забравил за промените в завещанието.

— София все още нищо не знае — казах аз. — Искате ли да я уведомя?

— Доколкото разбирам, Гейтскил ще съобщи тъжната (или радостна) новина след дознанието утре. — Тавърнър замълча и ме загледа замислено.

— Чудно ми е — рече той — как ли ще я приемат в семейството?