Агата Кристи
Чудноватият дом (23)

23

Не бях виждал баща ми от няколко дни. Заварих го да се занимава с други неща, а не със случая Леонидис и реших да потърся Тавърнър.

Тавърнър бе си позволил кратка почивка и пожела да излезем и да пийнем. Поздравих го по случай успешното приключване на случая и той ми благодари, но видът му далеч не беше тържествуващ.

— Е, всичко свърши — рече той. — Имаме доказателства. Никой не може да отрече, че имаме доказателства.

— Мислите ли, че ще ги осъдят?

— Невъзможно е да се каже. Уликите са съвсем косвени, но какво да се прави, при случаите с убийство е почти винаги така. Впечатлението, което ще създадат у съдебните заседатели, е много важно.

— А писмата не са ли достатъчни?

— На пръв поглед, Чарлс, писмата са съкрушително доказателство. Разкриват какъв е бил животът им заедно, когато е починал съпругът й. С думи като: „още малко остана“. Но забележете, адвокатите на ответниците ще се опитат да го извъртят съвсем иначе — съпругът е бил толкова стар, че те естествено, са имали основание да го очакват да умре. В действителност никъде не се споменава, черно на бяло, че ще му сложат отрова, но някои от думите им биха могли да означават именно това. Зависи и от съдията. Ако е старият Карбъри, той ще ги съсипе веднага. Винаги е бил много праведен по отношение на прелюбодейците. Предполагам, че защитата им ще бъде поверена на Игълс или Хъмфри Кър — Хъмфри е великолепен при подобни дела, но предпочита клиента му да има добро име от войната или нещо подобно, за да може да си свърши работата. Ако трябва да защитава човек, отказал да служи в армията, няма да може да се прояви. Въпросът е дали съдебните заседатели ще ги харесат? Никога не можеш да бъдеш сигурен в тях. Но разберете, Чарлс, тия двамата никак не са симпатични. Тя е хубава жена, омъжила се за старец заради парите му, а Браун е невротизиран тип, отказал да служи по религиозни причини. Престъплението е до болка познато — дотолкова отговаря на схемата, че чак не ти се вярва, че те са го извършили. Естествено, могат да решат, че той го е извършил, а тя не е знаела нищо или обратното, че тя е отровителката, а пък той не е знаел нищо, но може да решат, че и двамата са виновни.

— А вие лично какво мислите? — попитах аз.

Тавърнър ме изгледа със студен и безизразен поглед.

— Нищо не мисля. Събрах фактите, предадох ги в следствения отдел и там решиха, че доказателствата са достатъчни. Това е всичко. Свърших си работата и съм дотук. Сега вече знаете всичко, Чарлс.

Но ми се струваше, че не всичко знам. Усещах, че Тавърнър не е напълно доволен.

Изминаха цели три дни преди да изкажа съмненията си пред баща ми. Той изобщо не бе споменавал за случая пред мен. В отношенията ни бе се появила някаква сдържаност, а ми се струваше, че знам каква е причината. Но трябваше да я превъзмогна.

— Трябва да си изясним нещата — започнах аз. — Тавърнър не е убеден, че ония двамата са го извършили, а и ти не си убеден.

Баща ми поклати глава. Каза, че Тавърнър е заявил пред него: „Нещата вече не са в наши ръце. Делото е предадено на прокуратурата. Повече нищо не можем да направим“.

— Но ти не смяташ, както и Тавърнър впрочем, че те са виновни, нали?

— Съдът ще реши.

— За Бога — викнах аз, — не ми отговаряй така служебно. Какво е личното мнение и на двама ви?

— Моето лично мнение не е толкова точно като твоето, Чарлс.

— Според мен е по-точно. Ти имаш повече опит.

— Тогава ще бъда откровен с теб. Просто… не знам!

— Значи може и да са виновни, така ли?

— О, да.

— Но не си сигурен, че са?

Баща ми сви рамене.

— Как мога да бъда сигурен?

— Недей да се измъкваш, татко. Друг път си бил сигурен, нали? Напълно сигурен? Без абсолютно никакви съмнения, нали така?

— Да, понякога. Но невинаги.

— Как ми се щеше да бъдеш сигурен и сега.

— И на мен ми се иска.

Замълчахме. Спомних си за двете сенки, промъкващи се през градината в мрака. Самотни, преследвани и уплашени. Бяха уплашени от самото начало. Дали пък защото се чувстваха виновни?

Но сам си отговорих: „Не е задължително“. И Бренда, и Лорънс се страхуваха от живота — и двамата не вярваха в себе си, както и в способността си да избягват опасности и поражения, но вече разбираха прекалено добре, че по схемата „извънбрачна любов, довела до убийство“ могат да бъдат обвинени във всеки миг.

Баща ми заговори предпазливо с мрачен глас:

— Хайде, Чарлс, да приемем нещата, както са. Нали все още си мислиш, че някой от семейство Леонидис е истинският престъпник?

— Не съвсем. Просто се чудех…

— Наистина си го мислиш. Може да грешиш, но наистина си го мислиш.

— Да — съгласих се аз.

— Защо?

— Защото… — обмислях аргументите си аз, опитвах се да си го изясня, да го проумея (да, ето това беше)… — защото те самите си го мислят.

— Те така ли си мислят? Интересно. Много интересно. Да не би да искаш да кажеш, че се подозират един друг или че действително знаят кой го е извършил?

— Не съм сигурен — казах аз. — Всичко е много неясно и объркано. Според мен, общо взето, те се опитват да скрият истината от себе си.

Баща ми кимна с глава.

— Но не и Роджър — продължих аз. — Роджър от все сърце вярва, че е била Бренда и също така иска да я обесят. Наистина е… приятно да бъдеш в компанията на Роджър, защото е естествен и неприкрит, а и няма никакви задни помисли. Но другите все се оправдават, изпитват някакво неудобство и постоянно ми напомнят, че Бренда трябвало да си вземе най-добрия адвокат и че трябвало да й се помогне — но защо?

Отговорът на баща ми бе:

— Защото в душата си наистина не вярват, че тя е виновна… Да, логично е.

После, баща ми ме попита внимателно:

— Кой би могъл да бъде? Нали си разговарял с всички? В кого се съмняваш най-много?

— Не знам — отговорих аз. — И това ме кара да се чувствам ужасно. Никой от тях не отговаря на твоето „описание на убиеца“, но все пак чувствам… наистина чувствам, че някой от тях е убиец.

— София ли?

— Не. За Бога, не!

— Но в мислите си допускаш подобна възможност. Чарлс — да, така е, недей да отричаш. И е твърде възможно, още повече, защото ти отказваш да си го помислиш. Какво ще кажеш за другите? За Филип?

— Само ако допуснем някакъв невероятен мотив.

— Мотивите могат да бъдат невероятни, а могат да бъдат и безкрайно незначителни. Какъв е неговият мотив?

— Страшно ревнив е към Роджър — през целия си живот се е чувствал така. Предпочитанията на баща му към Роджър може да са го накарали да се реши. Роджър е бил пред разруха, после старият е научил. Обещал е на Роджър да му помогне да стъпи отново на крака. Да предположим, че Филип е разбрал по някакъв начин. Ако старият починел същата вечер, Роджър е нямало да получи никаква помощ. Роджър е щял да пропадне напълно. О! Знам, че звучи невероятно…

— А, никак не е невероятно. Не е нормално, но може да се случи. Човешко е. Какво ще кажеш за Магда?

— Тя се държи като дете. При нея… нещата са винаги преувеличени. Но изобщо нямаше да се подвоумя за нея, че е била замесена, ако не беше решила така неочаквано да изпрати Джоузефин в Швейцария. Все си мисля, че се е страхувала за нещо, което Джоузефин е знаела или че може да го каже…

— И после са ударили Джоузефин по главата, така ли?

— Е, сигурно не е била майка й!

— Защо не?

— Но, татко, една майка не би…

— Чарлс, Чарлс, не четеш ли криминалната хроника? Непрекъснато пишат за майки, които са намразили някое от децата си. Само едното от децата си — към останалите са напълно предани. Има някаква връзка, някаква причина, но често е много трудно да се добереш до нея. Но когато се появи подобна необяснима ненавист, тя е много силна.

— Казвала е на Джоузефин, че е била сменена в родилното — неохотно признах аз.

— А детето дразнело ли се е от това?

— Не мисля.

— Кой друг ни остана? Роджър ли?

— Роджър не е убил баща си. Съвсем сигурен съм.

— Тогава да забравим за Роджър. Ами жена му — как й беше името — Клемънси?

— Да — рекох аз. — Ако тя е убила стария Леонидис, поводът сигурно е много странен.

Разказах му за разговора ни с Клемънси. Казах, че според мен е възможно тя да е отровила предумишлено стареца в желанието си да отведе Роджър от Англия.

— Убеждавала е Роджър да заминат, без да казват на баща му. Но после старият научил за всичко. Щял е да подкрепи „Асошиейтед Кетъринг“. Всичките надежди и планове на Клемънси са щели да пропаднат. А тя наистина отчаяно държи на Роджър — чак до обожание.

— Повтаряш думите на Едит де Хавиланд!

— Да. А Едит е другата, за която си мисля, че може да го е извършила. Но не виждам защо. Мога да си представя, че е могла да поеме ролята на съдник само ако е сметнала, че има някаква достатъчно убедителна причина. Тя си е такава.

— Но тя е била много загрижена Бренда да получи необходимата защита, нали?

— Да. Предполагам, че поради някакви угризения. Нито за миг не съм си мислил, че ако тя го е направила, би искала подозренията да паднат върху тях.

— Вероятно не. Но тя би ли посегнала на детето, Джоузефин?

— Не — тихо отвърнах аз. — Не ми се вярва. Но това ми напомня за нещо, което ми каза Джоузефин и непрекъснато ми се върти из главата, но не мога да се сетя какво беше то. Забравил съм. Но е нещо, което не се връзва съвсем с всичко. Ако можех да се сетя…

— Няма значение. Ще се сетиш. Сещаш ли се за нещо друго или пък за някой друг?

— Да — отвърнах аз. — И никак не е маловажно. Какво знаеш за детския паралич? Имам предвид последиците върху психиката?

— Юстас ли имаш предвид?

— Да. Колкото повече си мисля, толкова повече ми се струва, че Юстас може да е човекът. Заради омразата и неуважението към дядо му. Заради раздразнителността и особения му характер. Той не е нормален.

— Той е единственият в семейството, за когото бих предположил, че би ударил Джоузефин съвсем хладнокръвно, ако е знаела нещо за него — и е съвсем вероятно да е знаела нещо. Това дете сякаш знае всичко. Записва си го в някакъв бележник…

И млъкнах.

— Господи — извиках аз. — Какъв глупак съм бил.

— Какво има?

— Едва сега ми стана ясно. Ние с Тавърнър решихме тогава, че претърсването на стаята на Джоузефин — безразборното ровене, е било заради писмата. Мислех, че е попаднала на тях и ги е скрила в парното помещение. Но след разговора ми с нея онзи ден, научих от нея, че именно Лорънс ги е бил скрил там. Видяла го е да излиза от парното помещение и е отишла да провери, след което е открила писмата. После, разбира се, ги е прочела. Така е станало! Но ги е оставила на мястото им.

— Е, и какво?

— Не разбираш ли? Онзи, който е ровил в стаята на Джоузефин, не е търсил писмата. Трябва да е търсил нещо друго.

— И го е било…

— Нейния черен бележник, в който си е записвала „разследванията“. Ето какво е търсел онзи някой! Смятам също така, че той не е успял да го открие. Според мен, бележникът е все още в Джоузефин. Но ако е така…

Надигнах се от мястото си.

— Ако е така — рече баща ми, — тя все още е в опасност. Това ли искаше да ми кажеш?

— Да. Опасността за нея ще изчезне едва когато наистина тръгне за Швейцария. Нали знаеш, че имат намерение да я изпратят там.

— А тя иска ли да замине?

Замислих се.

— Според мен изобщо не иска да заминава.

— Тогава, сигурно не е заминала — сухо рече баща ми. — Но мисля, че имаш право за опасността. Най-добре е да тръгваш за там.

— Юстас? — отчаяно извиках аз. — Клемънси?

Баща ми отговори спокойно:

— Според мен, фактите сочат само в една посока… Изненадвам се, че ти не го разбираш. Мисля, че…

Гловър отвори вратата.

— Извинете, мистър Чарлс, търсят ви по телефона. Обажда се мис Леонидис от Суинли Дийн. Спешно е.

Сякаш ужасът се повтаряше отново. Пак ли Джоузефин беше жертвата? И може би този път убиецът не е сгрешил…?

Изтичах до телефона.

— София? Аз съм, Чарлс.

В гласа на София усетих някакво силно отчаяние:

— Чарлс, ужасът не е свършил. Убиецът е все още тук.

— Какво говориш, за Бога? Какво се е случило? Да не би… пак нещо с Джоузефин?

— Не е Джоузефин. Става въпрос за Нани.

— Нани ли?

— Да, имало някаква чаша с какао — какаото за Джоузефин, но тя не го изпила. Оставила го на масата. Нани решила, че е срамота да го прахосват. И го изпила.

— Горката Нани. Много ли е зле?

Гласът на София секна от вълнение.

— О, Чарлс, та тя е мъртва.