Агата Кристи
Чудноватият дом (24)

24

И отново изпаднахме в кошмара.

Така си мислех, когато тръгвахме с Тавърнър от Лондон. Просто повторение на предишното ни пътуване.

От време на време Тавърнър пускаше по една ругатня.

Що се отнася до мен, повтарях глупаво и без никаква полза: „Значи, все пак не са били Бренда и Лорънс. Не са били Бренда и Лорънс.“

Но бях ли си мислил, че наистина са били те? Прекалено удобно ми бе да си мисля, че са те. По-удобно, отколкото да допускам другите, по-неприятни възможности…

Бяха се влюбили един в друг. Бяха си писали глупави сантиментални любовни писма. Хранили бяха надежди, че престарелият съпруг на Бренда може да умре мирно и щастливо, но наистина се съмнявах, че силно са желаели смъртта му. Имах чувството, че отчаяната и нещастна любов им подхождаше повече от обикновения семеен живот заедно. Не вярвах, че Бренда е наистина изпълнена със страст. Беше прекалено анемична и безжизнена. Търсеше повече романтичното. А си мислех, че и Лорънс е човек, комуто чувството за безнадеждност и неясните мечти за бъдещо блаженство подхождаха повече, отколкото истинската телесна наслада.

Попаднали в клопка и обхванати от ужас, двамата не знаеха как да се измъкнат. С невероятната си глупост Лорънс дори не беше унищожил писмата на Бренда. Вероятно Бренда бе унищожила неговите писма, след като не бяха намерени. И не Лорънс бе закрепил мраморния къс върху вратата на пералнята. Сторил го бе някой друг, чието лице все още оставаше скрито.

Спряхме пред вратата. Тавърнър излезе от колата последван от мен. В преддверието имаше непознат цивилен полицай. Той рапортува пред Тавърнър, а инспекторът го дръпна встрани.

Вниманието ми беше привлечено от купчината багаж в коридора. Куфарите бяха етикирани и готови за заминаване. Докато ги разглеждах, по стълбите се спусна Клемънси и влезе през вратата в дъното. Облечена бе в същата червена рокля, спортно сако и червена филцова шапка.

— Идвате тъкмо навреме, за да си вземем довиждане, Чарлс — рече тя.

— Заминавате ли?

— Довечера ще преспим в Лондон. Самолетът ни излита рано сутринта.

Усмихваше се спокойно, но ми се стори, че ме следи внимателно.

— Но наистина ли смятате, че трябва да заминете сега?

— Защо не? — сурово попита тя.

— След като пак е починал някой…

— Нямаме нищо общо със смъртта на Нани.

— Може би не. Но все пак…

— Защо казвате „може би не“? Нямаме нищо общо. Роджър и аз бяхме горе и си приготвяхме багажа. Изобщо не сме слизали долу през времето, когато какаото е било на масата.

— Можете ли да го докажете?

— Мога да го потвърдя за Роджър. А Роджър може да го каже за мен.

— И нищо повече… Не забравяйте, че вие сте съпрузи.

Клемънси избухна от гняв.

— Вие сте невъзможен, Чарлс! Роджър и аз заминаваме — ще живеем собствения си живот. Защо, по дяволите, ни е притрябвало да отравяме добрата глупава старица, която никога не ни е правила нищо лошо?

— Може да не сте искали да отровите нея.

— Още по-малко вероятно е да сме искали да отровим пък дете.

— Но зависи от детето, нали?

— Какво искате да кажете?

— Джоузефин не е съвсем обикновено дете. Знае доста за всички тук. Тя…

Млъкнах. На вратата на гостната се появи Джоузефин. Ядеше неизбежната си ябълка, над чиято розова повърхност очите й проблясваха с някакво жестоко задоволство.

— Нани е отровена — каза тя. — Също като дядо. Нали е много вълнуващо?

— Не ти ли е мъчно все пак? — сурово попитах аз. — Нали я обичаше?

— Не много. Винаги ми се караше за нещо. Вдигаше много шум.

— Обичаш ли изобщо някого, Джоузефин? — попита Клемънси.

Джоузефин извъртя проницателните си очички към Клемънси.

— Обичам леля Едит — рече тя. — Много я обичам. А бих могла да обичам и Юстас, само че той се отнася много жестоко към мен и не се интересува кой е убиецът.

— Най-добре е да спреш да се ровиш, Джоузефин — рекох аз. — Никак не е безопасно.

— Няма нужда да разследвам повече — отвърна Джоузефин. — Вече знам всичко.

Настъпи кратко мълчание. Джоузефин бе приковала мрачния си немигащ поглед върху Клемънси. До ушите ми достигна дълбока въздишка. Извърнах се рязко. По средата на стълбището стоеше Едит де Хавиланд, но ми се стори, че не тя бе въздъхнала. Въздишката дойде откъм вратата, през която току-що бе влязла Джоузефин.

Отидох бързо до нея и я разтворих широко. Там нямаше никой.

Въпреки това, бях силно разтревожен. Някой бе стоял непосредствено зад вратата и бе чул думите на Джоузефин. Върнах се назад и хванах Джоузефин за ръката. Тя продължаваше да яде ябълката и да гледа упорито към Клемънси.

Стори ми се, че зад сериозния й поглед се крие някакво жестоко задоволство.

— Хайде, Джоузефин — подканих я аз. — Ела да си поговорим за малко.

Джоузефин се опита да протестира, но повече не можех да понасям глупостите й. Завлякох я насила към тяхната част от къщата. Там имаше малка неизползвана стая, където знаех, че няма да бъдем безпокоени. Вкарах я вътре, затворих плътно вратата и я накарах да седне. Взех си стол и седнах с лице към нея.

— А сега, Джоузефин — казах аз, — да си разкрием картите. Какво точно знаеш?

— Много работи.

— Не се и съмнявам, че е така. Тая глава, дето я носиш, сигурно е претъпкана с неща, които са ти необходими, но и с информация, от която нямаш никаква полза. Знаеш много добре какво имам предвид. Нали?

— Разбира се, че знам. Не съм глупава.

Не можех да разбера дали подмятането се отнасяше за мен или за полицията, но не му обърнах внимание и продължих:

— Знаеш ли кой постави нещо в какаото?

Джоузефин кимна утвърдително.

— Знаеш ли кой отрови дядо ти?

Джоузефин кимна отново.

— И кой те е ударил по главата?

И Джоузефин отново кимна с глава.

— Тогава трябва да ми кажеш какво знаеш. Ще ми го кажеш сега веднага.

— Няма.

— Длъжна си да ми го кажеш. Всякакви сведения, до които си се добрала или научила по някакъв начин, трябва да бъдат съобщени на полицията.

— Няма да кажа нищо на полицията. Те са глупаци. Мислят, че Бренда или Лорънс са го извършили. А аз не съм толкова глупава. Много добре знаех, че не са те. Имах някаква представа през цялото време, а после направих нещо като проверка — и сега вече знам, че съм права.

Думите й прозвучаха победоносно.

Едва сдържах търпението си, но започнах отначало.

— Слушай, Джоузефин, мисля, че ти си извънредно умна… — Върху лицето й се появи задоволство. — Но няма да имаш голяма полза от това, ако не останеш жива, за да му се радваш. Не разбираш ли, малка глупачке, че ако пазиш тайните си по този начин, ти се излагаш на голяма опасност?

— Разбира се, че знам това — кимна в съгласие Джоузефин.

— На два пъти вече едва се отърва. При единия от опитите едва остана жива. При втория бе отнет нечий друг живот. Не разбираш ли, че ако продължаваш да се перчиш навсякъде и да викаш с все глас, че знаеш кой е убиецът, ще последват още опити и или ще умреш ти, или пък някой друг?

— В някои книги убиват човек след човек — уведоми ме с удоволствие Джоузефин. — И накрая разбираш кой е убиецът, само защото той или тя е останал, или останала.

— Но това не е детективски роман. Тук сме в Трите фронтона, в Суинли Дийн, а ти си едно глупаво момиченце, което е чело повече, отколкото му е необходимо. Ще те накарам да ми кажеш каквото знаеш, а ако трябва, така ще те напляскам, че ще ме запомниш.

— Но аз винаги мога да ти кажа нещо, което не е вярно.

— Можеш, но няма да го направиш. Във всеки случай, какво чакаш?

— Ти не разбираш — рече Джоузефин. — Може би никога няма да кажа. Виждаш ли, може би… обичам онзи, който го е направил.

Замълча, сякаш да ми даде време, за да го разбера.

— А ако все пак кажа — продължи тя, — ще го направя както трябва. Ще събера всички, а после ще разкажа всичко подробно — ще посоча уликите и накрая ще изрека неочаквано: „И това беше ти…“

Вдигна пръст като обвинител, но в тоя миг в стаята влезе Едит де Хавиланд.

— Хвърли огризката в кошчето за боклук, Джоузефин — разпореди се Едит. — Имаш ли носна кърпичка? Пръстите ти лепнат. Ще те изведа с колата. — Отправи ми многозначителен поглед и добави:

— По-добре е да не си тук за час-два.

И тъй като Джоузефин не беше съгласна. Едит добави:

— Ще отидем до Лонгбридж да хапнем сладолед.

— За мене два — рече със светнал поглед Джоузефин.

— Може би — каза Едит. — А сега, иди да си вземеш шапката, палтото и тъмносиния шал. Днес е студено. Чарлс, най-добре е да я придружите, докато си вземе нещата. Не я оставяйте сама. Трябва да напиша няколко бележки.

Едит седна на бюрото, а аз придружих Джоузефин навън от стаята. И без предупреждението на Едит, нямаше да се откъсна от Джоузефин.

Убеден бях, че над детето е надвиснала непосредствена опасност.

Когато Джоузефин свърши с обличането под зоркия ми надзор, в стаята влезе София. Остана силно изненадана, че ме вижда при Джоузефин.

— А, Чарлс, да не си станал бавачка? Не знаех, че си тук.

— Аз отивам с леля Едит до Лонгбридж — важно съобщи Джоузефин. — Ще ядем сладолед.

— Брр, в тоя студ ли?

— Сладоледът е винаги приятен — възрази Джоузефин. — Ако ти е студено отвътре, от него ти става по-топло отвън.

София се намръщи. Стори ми се разтревожена, а ме изненадаха сенките под очите й, както и пребледнелите й страни.

Върнахме се обратно в стаичката. Едит затваряше два плика с писма. Изправи се бързо.

— Тръгваме веднага — реши тя. — Казах на Еванс да докара форда.

И излезе в коридора. Последвахме я.

Погледът ми отново бе привлечен от куфарите и залепените върху тях сини етикети. Не знам защо, но те ми навяваха неясно безпокойство.

— Денят е доста приятен — забеляза Едит де Хавиланд, докато слагаше ръкавиците си и поглеждайки към небето. Пред къщата чакаше „Форд 10“.

— Студено е, но пък е свежо. Истински английски есенен ден. Колко красиви са дърветата с голите си клони на фона на небето — и тук-таме е останал по някой златен лист…

Замълча за малко, после се обърна към София и я целуна.

— Сбогом, скъпа — рече тя. — Недей да се тревожиш прекалено много. Някои неща трябва да се приемат, каквито са, и да се преживеят.

После извика „Хайде, Джоузефин“ и се качи в колата. Джоузефин се покатери и седна до нея.

Двете замахаха с ръце, докато колата потегляше.

— Мисля, че тя е права и е по-добре Джоузефин да се махне за малко. Но трябва да накараме детето да ни каже каквото знае, София.

— Вероятно не знае нищо. Просто ни разиграва. Нали я знаеш, обича да се прави на много важна.

— Не е съвсем така. Откриха ли каква е била отровата в какаото?

— Предполагат, че е дигитални. Леля Едит взема дигиталин заради сърцето си. В стаята й има цяло шишенце с таблетки. А сега шишенцето е празно.

— Трябвало е да държи лекарството заключено.

— Беше го заключила. Но предполагам, че на някого не е било трудно да открие къде е държала ключа.

— На някого ли? Кой е той? — Погледнах отново към купчината багаж. И изведнъж извиках високо:

— Те не могат да заминат. Не трябва да им се позволява.

София ме погледна изненадано.

— Роджър и Клемънси ли? Чарлс, да не мислиш, че…

— Добре де, а ти какво си мислиш?

София разпери безпомощно ръце.

— Не знам, Чарлс — прошепна тя. Знам само, че кошмарът отново се връща… кошмарът е пак при нас…

— Знам. И аз си казвах същото, докато пътувахме насам с Тавърнър.

— Защото това е истински кошмар. Да се движиш сред хора, които познаваш, да гледаш лицата им — и изведнъж лицата им се променят — и вече не познаваш човек… той е непознат… жесток и непознат…

— Да отидем навън, Чарлс — извика тя, — да отидем навън. Навън е по-безопасно… Страхувам се да стоя в тази къща…