Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Crooked House, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
maskara (2018)

Издание:

Автор: Агата Кристи

Заглавие: Чудноватият дом

Преводач: Ленко Костов

Година на превод: 1994

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: „Абагар Холдинг“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: английска

Излязла от печат: 1994

Редактор: Боряна Гечева

Художник: Ивайло Нанов, Лъчезар Русинов

ISBN: 954-584-112-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4469

История

  1. — Добавяне

8

Вратата на отсрещното крило ни отвори прислужничката. Изглеждаше уплашена, но когато съзря Тавърнър, погледът й се изпълни с леко високомерие.

— Искате да видите господарката ли?

— Да, ако е удобно.

Тя ни въведе в просторен приемен салон и излезе.

Размерите на стаята бяха същите като на приемната на долния етаж. Мебелите бяха тапицирани с цветен кретон в много весели тонове, а пердетата бяха от раирана коприна. Над камината висеше портрет, който веднага привлече вниманието ми — не само защото бе рисуван от ръката на майстор, но и поради интересното лице на изобразения човек.

Портретът бе на дребен възрастен човек, с тъмни, пронизващи очи. На тила му имаше черно кадифено кепе, а самата глава бе сякаш хлътнала в раменете, но платното излъчваше жизненост и сила. Не можех да откъсна поглед от засмените му очи.

— Ето го и него — нечленоразделно изрече Тавърнър. — Рисуван от Огъстъс Джон[1]. Силна личност, нали?

— Да — отвърнах аз, усещайки, че едносричният ми отговор едва ли е достатъчен.

Вече ми ставаше ясно какво точно имаше предвид Едит де Хавиланд, когато заяви, че къщата изглежда пуста без него. Пред мене бе образът на Чудноватия малък човек, построил Чудноватата малка къща — но без неговото присъствие тя вече не бе същата.

— Отсреща е първата му съпруга, рисувана от Сарджънт[2] — обясни Тавърнър.

Заразглеждах с интерес портрета върху стената между прозорците. В него се усещаше известна жестокост, като в много от творбите на Сарджънт. Дължината на лицето бе прекомерно подчертана, според мен, както и слабото впечатление за нещо конско в чертите, а също и неоспоримата точност. Беше портрет на типична английска дама — от провинцията, не от изисканото общество. Хубавичка, но доста безжизнена. Съвсем неподходяща съпруга за властния малък деспот, усмихващ се над камината.

Вратата се отвори и в стаята влезе сержант Лам.

— Опитах се да изкопча нещо от прислугата, господин инспектор — съобщи той. — Но нищо не успях да науча.

Тавърнър въздъхна.

Сержант Лам извади бележника си, оттегли се безшумно в далечния край на стаята и седна.

Вратата се разтвори отново и втората съпруга на Аристид Леонидис влезе при нас.

Облечена бе подчертано строго — в черна, много скъпа рокля, без никакво деколте и с дълги ръкави, стигащи до китките. Движенията й бяха леки и отпуснати, но черният цвят определено й отиваше. Лицето й бе средна хубост, но имаше буйна кестенява коса, прибрана в доста сложна прическа. Бе си сложила обилно пудра, червило и руж, но личеше, че е плакала. На шията й имаше огърлица от много едри перли, на едната й ръка блестеше огромен пръстен с изумруд, а на другата — с голям рубин.

Но забелязах и още нещо в нея — беше изплашена.

— Добро утро, мисис Леонидис — непринудено изрече Тавърнър. — Съжалявам, че се налага да ви безпокоя отново.

Отговорът й бе напълно спокоен:

— Предполагам, че няма как да го избегнем.

— Нали ви е известно, мисис Леонидис, че ако желаете адвокатът ви да присъства, това ще бъде съвсем в реда на нещата?

Съмнявах се, че разбира смисъла на думите му. Очевидно не. Отговори му доста намръщено:

— Не обичам мистър Гейтскил. Не го искам тук.

— Бихте могли да си наемете свой, личен адвокат, мисис Леонидис.

— Задължително ли е? Не понасям адвокатите. Те ме объркват.

— Ваше право е да решавате — каза Тавърнър, усмихвайки се машинално. — Да започваме ли тогава?

Сержант Лам облиза молива си. Бренда Леонидис седна на канапето с лице към Тавърнър.

— Открихте ли нещо ново? — попита тя.

Забелязах, че пръстите й нервно мачкат и разпускат плисето на роклята й.

— Можем да кажем със сигурност вече, че съпругът ви е починал в резултат на отравяне с езерин.

— Искате да кажете, че капките за очи са го убили ли?

— Изглежда съвсем сигурно, че когато сте направили последната инжекция на мистър Леонидис, вие сте вкарали в тялото му езерин, а не инсулин.

— Но не съм знаела, че е така. Нямам нищо общо с това. Наистина нямам, инспекторе.

— Тогава някой е заменил умишлено инсулина с капките за очи.

— Какво ужасно деяние!

— Да, мисис Леонидис.

— Мислите ли, че някой го е направил нарочно? Или случайно? Не би могло да е някаква шега, нали?

Тавърнър отвърна с безизразен глас:

— Не смятаме, че е било шега, мисис Леонидис.

— Сигурно е бил някой от прислугата.

Тавърнър мълчеше.

— Така трябва да е било. Не виждам кой друг може да го е направил.

— Сигурна ли сте? Помислете, мисис Леонидис. Не се ли съмнявате в някого? Имало ли е някаква неприязън? Някакви свади? Някакви недоволства?

Тя продължаваше да го гледа предизвикателно с широко отворени очи.

— Нямам никакви подозрения — рече тя.

— Казахте, че същия следобед сте била на кино, нали така?

— Да… Прибрах се към шест и трийсет — беше време за инсулина. Аз… аз… му направих инжекцията както обикновено, а после той… започна да се гърчи. Изпаднах в ужас… и изтичах при Роджър… както вече ви обясних. Трябва ли да ви го повтарям непрекъснато? — Гласът й се извиси истерично.

— Съжалявам, мисис Леонидис. А сега, мога ли да поговоря с мистър Браун?

— С Лорънс ли? Защо? Та той не знае нищо.

— Въпреки това, бих искал да поговоря с него.

Погледът й бе изпълнен с подозрение.

— Юстас има час по латински в учебната стая. Тук ли искате да дойде Лорънс?

— Не, ние ще отидем при него.

Тавърнър излезе бързо от стаята. Сержантът и аз го последвахме.

— Май доста я стреснахте, господин инспектор — обади се Лам.

Тавърнър изсумтя. Поведе ни през няколко стъпала и някакъв коридор до голяма стая с изглед към градината. Вътре заварихме да седят светлокос, млад мъж на около трийсет години и хубаво, шестнайсетгодишно момче с черна коса.

Появата ни ги накара да вдигнат глави. Братът на София, Юстас, погледна към мен, а Лорънс Браун прикова ужасен поглед в главния инспектор Тавърнър.

Никога не бях виждал човек, толкова вдървен от страх. Стана от мястото си, а после отново седна. Изрече с глас, който повече приличаше на писък:

— О… ъ-ъ… добро утро, инспекторе.

— Добро утро — рязко поздрави Тавърнър. — Може ли да поговорим за малко?

— Да, разбира се. С голямо удоволствие. Само че…

Юстас се надигна.

— Искате ли да изляза, инспекторе? — Гласът му бе приятен, но и леко предизвикателен.

— Можем… да продължим с урока по-късно — каза учителят.

Юстас тръгна нехайно към вратата. Походката му бе доста вдървена. Докато излизаше през вратата, погледите ни се срещнаха, той прокара пръст по гърлото си и се усмихна. После притвори вратата след себе си.

— Е, мистър Браун — започна Тавърнър, — изследванията са напълно категорични. Смъртта на мистър Леонидис е причинена от езерин.

— Аз… искате да кажете, че… мистър Леонидис е бил наистина отровен, така ли? Надявах се, че…

— Отровили са го — отсече Тавърнър. — Някои е изменил инсулина с езерин.

— Не мога да повярвам… Невероятно е.

— Въпросът е, кой би могъл да е заинтересован?

— Никой! Абсолютно никой! — Развълнувано изрече младият мъж.

— Не бихте ли искали да присъства и адвокатът ви? — предложи Тавърнър.

— Нямам адвокат. И не ми трябва. Нямам какво да крия — наистина нямам…

— И напълно осъзнавате, че всичко, което заявите, ще бъде записвано, нали?

— Невинен съм — уверявам ви, че съм невинен.

— Не съм казвал, че не е така — Тавърнър замълча. — Мисис Леонидис е доста по-млада от съпруга си, нали?

— Да, мисля… искам да кажа, ами, да.

— И сигурно понякога се е чувствала самотна, нали?

Лорънс Браун не отговори. Облиза с език пресъхналите си устни.

— А ако е имала приятел, който да е приблизително на нейната възраст и да живее тук, сигурно е щяло да бъде много подходящо за нея, нали?

— Аз… не, в никакъв случай… Искам да кажа… не знам.

— Според мен е било съвсем естествено да се привържете един към друг.

Младият мъж запротестира разпалено:

— Не! Не беше така! В никакъв случай! Знам какво си мислите, но не е било така! Мисис Леонидис бе много внимателна към мене, а аз винаги съм се отнасял с най-дълбоко… най-дълбоко уважение към нея… но не е имало нищо повече… нищо повече, наистина ви уверявам. Чудовищно е да се твърди подобно нещо! Чудовищно е! Аз не бих убил никого, нито пък бих разменил шишенцата — или пък да направя нещо подобно. Много съм чувствителен и прекалено изнервен. А пък… самата мисъл за убийство ми звучи като кошмар… което стана напълно ясно на цялата военна комисия… не мога да убивам поради религиозни убеждения. Вместо на война, бях изпратен да работя като огняр в една болница… работата беше много тежка… не можах да издържа дълго… и ми намериха преподавателска работа. Тук се старая много с Юстас и Джоузефин, която е много интелигентно, но трудно дете. И всички са се държали съвсем любезно с мен и мистър Леонидис, и мисис Леонидис, и мис де Хавиланд. А после се случи ужасното нещастие… А вие подозирате мен — в убийство!

Инспектор Тавърнър го изгледа продължително е неприкрит интерес.

— Не съм казал подобно нещо — забеляза той.

— Но си го мислите! Знам, че си го мислите! Всички си го мислят! По очите им разбирам. Аз… не мога да продължа повече. Не съм добре.

И изхвърча от стаята. Тавърнър се извърна бавно е шие към мене.

— Е, какво ще кажете за нето?

— Голям страхливец е.

— Да, знам, но дали е убиец?

— Ако питате мене — обади се сержант Лам, — той никога не би имал достатъчно смелост.

— Никога не би ударил когото и да е по главата, нито пък би стрелял с пистолет — съгласи се Тавърнър. — Но при тукашното убийство, какво е трябвало да напрани? Просто да размени две шишенца… И да помогне на един много възрастен човек да напусне сравнително безболезнено света на живите.

— Чиста евтаназия — реши сержантът.

— А после, вероятно след подходящо дълъг период, ще се ожени за жена, която наследява сто хиляди лири, освободени от данъци и която вече е получила подобна сума, без да смятаме перлите, рубините и изумрудите с размери на щраусови яйца!

— Е, добре… — въздъхна Тавърнър. — Всичко е само на теория и можем само да се догаждаме! Успях да го изплаша напълно, но това не потвърждава нищо. Ще се изплаши, дори и да е невинен. Но както и да е, силно се съмнявам, че може наистина да го е извършил той. По-вероятно ми се струва да е била жената, само че защо, за бога, не е изхвърлила шишенцето от инсулина или поне не то е измила?

Обърна се към сержанта:

— Нищо ли не успяхте да подразберете от прислугата?

— Прислужницата й твърди, че са се държали много мило един към друг.

— Някакви доказателства?

— Начинът, по който я гледал, когато тя му наливала кафе.

— Страхотно доказателство за пред съда! И никакво флиртуване?

— Никой нищо не е забелязал.

— Обзалагам се, че щяха да ги видят, ако изобщо е имало нещо. Знаете ли, почвам да вярвам, че наистина не е имало нищо между тях. — Обърна се към мен. — Върнете се при нея и си поговорете. Бих искал да видя какво впечатление ще ви направи тя.

Тръгнах с нежелание, но все пак бях заинтригуван.

Бележки

[1] Огъстъс Джон (1878–1961) — английски художник и график. — Б.пр.

[2] Джон С. Сарджънт (1856–1925) — американски художник. — Б.пр.