Агата Кристи
Чудноватият дом (3)

3

Винаги съм проявявал известно любопитство към работата на баща ми в полицията, но изобщо не бях подготвен за мига, когато ще ми се наложи да се заинтересувам пряко и лично от нея.

Все още не бях се виждал със Стареца. Когато пристигнах, беше излязъл, а след като се изкъпах, обръснах и преоблякох, отидох да се видя със София. Когато се върнах, обаче, Гловър ми съобщи, че баща ми е в кабинета си.

Седеше на бюрото си и се мръщеше над куп документи. Щом като ме видя, скочи да ме посрещне.

— Чарлс! Ей, откога не сме се виждали!

Срещата ни след петте години на войната би разочаровала всеки французин. В действителност, двамата бяхме истински развълнувани, че се виждаме отново. Със Стареца се обичаме много и се разбираме доста добре.

— Имам малко уиски предложи той. — Кажи кога да налея. Извинявай, че ме нямаше, когато си дошъл. Затънал съм до шия в работа. Ето сега се занимавам с един дяволски заплетен случай.

Разположих се на стола и запалих цигара.

— Аристид Леонидис ли? — попитах аз.

Той смръщи вежди. Хвърли ми бърз и изпитателен поглед. Гласът му прозвуча учтиво, но и неумолимо.

— Какво те кара да мислиш, че е така, Чарлс?

— Значи съм прав, нали?

— Откъде знаеш за случая?

— Получих сведения.

Стареца чакаше.

— Сведенията ми — обясних аз, — идват направо от самата кухня.

— Хайде, Чарлс, кажи си го направо.

— Може да не ти се хареса — рекох аз. — В Кайро се запознах със София Леонидис. Влюбих се в нея. Ще се оженя за нея. Днес се видяхме и вечеряхме заедно.

— Вечеряла е с тебе ли? В Лондон? Как е успяла да го направи! Членовете на семейството бяха помолени — е, съвсем любезно, да си седят вкъщи.

— Точно така. Измъкнала се е през прозореца на банята и се е спуснала по водосточната тръба.

Върху устните на Стареца заигра лека усмивка.

— Изглежда — забеляза той, — че младата дама е доста находчива.

— Но и вашите полицаи са доста досетливи — подхвърлих аз. — Някакъв мъжага с вид на военен я проследил до ресторанта. Предполагам, че ще бъде отразено в сводката. Висок около метър и осемдесет, кестенява коса, кафяви очи, тъмносин костюм на тънки райета и така нататък.

Стареца ме изгледа изпитателно.

— Това… сериозно ли е? — попита той.

— Да — отвърнах аз. — Сериозно е, татко.

Настъпи кратко мълчание.

— Имаш ли нещо против? — попитах аз.

— Нямаше да имам нищо против — преди седмица. Семейството е доста заможно — момичето ще наследи пари, а пък и знам какъв си. Не могат да ти завъртят лесно главата. Но сега…

— Да, татко?

— Всичко може да си е съвсем наред, ако…

— Ако какво?

— Ако е бил убит от предполагаемото лице.

За втори път чувах същите думи тази вечер. Започна да ми става интересно.

— Но кое е предполагаемото лице?

Баща ми ме погледна изучаващо.

— Какво по-точно знаеш за цялата история?

— Нищо.

— Нищо ли? — той изглеждаше изненадан. — Момичето не ти ли е разказало?

— Не. Каза, че е по-добре да преценя всичко сам от различна гледна точка.

— Това пък защо?

— Не е ли съвсем очевидно?

— Не, Чарлс. Мисля, че не е.

Започна да се разхожда с намръщено лице. Беше захапал пура, но тя бе угаснала. По това разбирах, че е доста разтревожен.

— Какво знаеш за семейството и? — рязко попита той.

— По дяволите! Знам, че освен стареца, там има синове със съпругите им и внуци. Не знам цялото родословно дърво. — Замълчах, а после добавих: — Най-добре е да ми обясниш всичко, татко.

— Да — въздъхна той, сядайки. — Добре тогава, да започнем от самото начало — с Аристид Леонидис. Пристигнал е в Англия, когато е бил двайсет и четири годишен.

— Грък от Измир.

— И това ли знаеш?

— Да, но май друго и не знам.

Вратата се отвори и Гловър влезе да съобщи за пристигането на главния инспектор Тавърнър.

— Той отговаря за случая — обясни баща ми. — Най-добре е да го поканим. Проверил е всичко за семейството. Знае повече за тях, отколкото самият аз.

Попитах дали от местния полицейски участък са се обадили в Скотланд Ярд.

— Случаят е в нашия район. Суинли Дийн е част от Голям Лондон.

Кимнах с глава в знак на съгласие, докато главният инспектор Тавърнър влизаше в стаята. Познавах Тавърнър от доста години. Поздрави ме сърдечно и изрази радостта си, че съм се върнал здрав и читав.

— Запознавам Чарлс с подробностите — обясни баща ми. — Поправяйте ме, ако сгреша някъде, Тавърнър. Леонидис пристигнал в Лондон през 1884 г. Открил малък ресторант в Сохо. Заведението се оказало доходно. Скоро отворил още един. Не след дълго притежавал седем-осем ресторантчета. И всичките се изплатили много бързо.

— И никога не е допускал никакви грешки, с каквото и да се е захващал — допълни главният инспектор Тавърнър.

— Притежавал е безпогрешен усет — продължи баща ми. — След време е станал собственик на най-известните ресторанти в Лондон. После се прехвърлил в сферата на крупните доставки.

— Занимавал се е и с много други дейности — обади се Тавърнър. — Търговия с облекло от втора употреба, магазини за евтина бижутерия и какво ли не. И естествено — замислено добави той, — винаги е действал с необичайни похвати.

— Искате да кажете, че е бил мошеник ли? — намесих се аз.

— Не, нямах предвид това. Действал е с чудновати прийоми, но не е бил мошеник. Никога не е престъпвал рамките на закона. Но е бил човек, който винаги е намирал начини да заобиколи закона. Така е натрупал куп пари даже и през последната война, въпреки възрастта си. Никога не е действал противозаконно, но щом се е заемал с някаква дейност, значи точно там има спешна нужда от нов закон, ако ме разбирате. Докато, обаче, се приемел законът, той преминавал в друга сфера.

— Не ми изглежда да е бил много привлекателна личност — забелязах аз.

— Колкото и странно да ви звучи, той е бил привлекателен. Притежавал е обаяние, разбирате ли, на което никой не е можел да устои. На външен вид не е бил нищо особено. Някакво джудже — грозновато дребно човече, но излъчващо лично обаяние и жените винаги са си падали по него.

— Бракът му е предизвикал голяма изненада — намеси се баща ми. — Оженил се за дъщерята на едър земевладелец — председател на местното ловно дружество.

Повдигнах изненадано вежди.

— Заради парите му ли?

Стареца завъртя глава.

— Не, брак по любов. Срещнали се по повод подготовката на сватбено тържество на нейни приятели и тя се влюбила в него. Родителите й били решително против, но тя останала непоколебима. Нали ви казах, че си е имал личен чар — у него имало нещо необичайно и енергично, което бъдещата му жена смятала за привлекателно. Хората около нея й били омръзнали.

— А бракът им щастлив ли е бил?

— Много щастлив, колкото и да е странно. Естествено, приятелите им от предишните дни не се сближили (било е все още време, когато парите не са оказвали влияние върху класовите различия), но това явно не го е безпокояло. Карали са я без приятели. Той построил доста чудновата къща в Суинли Дийн, където заживели и си народили осем деца.

— Истинска семейна сага.

— Старият Леонидис постъпил доста умно при избора на Суинли Дийн. Предградието едва започвало да се налага. Второто и третото игрище за голф все още не били построени. Обществото било смесица от стари кореняци, които държали много на градините си и харесвали мисис Леонидис, и от градски богаташи, които поддържали приятелство с Леонидис, за да могат да използват връзките му. Живели доста щастливо, според мен, до 1905 г., когато тя починала от пневмония.

— И го оставила с осем деца?

— Едното починало съвсем малко. Двама от синовете били убити през последната война. Друга неомъжена дъщеря загинала при автомобилна катастрофа. Трета починала преди година или две. Две от децата все още са живи най-големият син, Роджър — женен, но без деца и Филип, женен за известна актриса и с три деца. Нашата София, Юстас и Джоузефин.

— И всички те живеят в — как беше то — Трите фронтона ли?

— Да. Къщата на Роджър Леонидис била разрушена при бомбардировките в началото на войната. Филип и семейството му живеят там от 1937 г. А има и една възрастна леля, мис де Хавиланд, сестра на първата мисис Леонидис. Тя винаги се е отнасяла с явна неприязън към зет си, но след смъртта на сестра си, приела предложението му да заживее при него, считайки за свой дълг да поеме грижите за децата.

— Мис де Хавиланд е много съвестна — заключи инспектор Тавърнър. — Но не е жена, която лесно би променила мнението си за някого. Винаги се е отнасяла с неодобрение към Леонидис и неговите похвати…

— И така — рекох аз, — домочадието изглежда доста интересно. Кой мислите, че е убиецът?

Тавърнър поклати глава.

— Рано е — рече той, — рано е да се каже.

— Хайде де, Тавърнър — настоях аз. — Обзалагам се, че знаете кой го е убил. Все още не сме в съда, драги.

— Не — мрачно отговори Тавърнър. — Но може и изобщо да не стигнем дотам.

— Да не искате да кажете, че може да не е бил убит?

— О, съвсем сигурно е, че е бил убит. Отровили са го. Но нали знаете какви са случаите с отровителите. Много са трудни за доказване. Много трудни. Всички доказателства могат да сочат една посока…

— Именно това искам да разбера. На вас вече ви е съвсем ясно, нали?

— И случая има много условности. Макар че има и прекалено очевидни неща. Идеалната постановка. Но не мога да кажа със сигурност. Много е трудно.

Вдигнах умолително поглед към Стареца.

— При разследването на убийство — бавно изрече той, — както знаеш, Чарлс, очевидното обикновено е правилното решение. Старият Леонидис се е оженил повторно преди десет години.

— Когато е бил на седемдесет и седем?

— Да, оженил се е за млада жена на двайсет и четири години.

Подсвирнах от изненада.

— И каква е младата жена?

— Млада сервитьорка в някаква чайна. Напълно почтена млада жена — хубава, но някак си анемична и вяла.

— И тя ли е най-вероятният извършител?

— И аз това питам, сър — намеси се Тавърнър. — Сега е само на трийсет и четири години, а това е опасна възраст. Обича удобния живот. А в къщата живее и един млад мъж. Частен учител на внуците. Не е участвал във войната — има болно сърце или нещо подобно. И двамата са неразделни.

Погледнах го замислено. Очевидно всичко си бе по старата и позната схема. Обичайното съчетание. И втората мисис Леонидис бе много почтена, както бе подчертал баща ми. Не едно убийство е било извършвано в името на почтеността.

— И с какво е бил отровен? — попитах аз. — С арсеник ли?

— Не. Нямаме все още резултатите от изследването, но лекарят смята, че е бил отровен с езерин.

— Не е ли малко необичайно? Сигурно не е трудно да се открие кой го е купил.

— Не и в случая. Лекарството си е било негово, разбирате ли. Капки за очи.

— Леонидис е страдал от диабет — обясни баща ми. — Редовно са му слагали инжекции с инсулин. Инсулинът се предлага в шишенца с гумени капачета. Спринцовката се забива в капачето и се изтегля необходимото количество.

Вече се досещах какво ще последва.

— И в шишенцето не е имало инсулин, а езерин, така ли?

— Точно така.

— А кой му е сложил инжекцията? — продължавах да питам аз.

— Съпругата му.

Сега вече ми стана ясно какво имаше предвид София, когато каза „предполагаемото лице“.

Зададох нов въпрос:

— А членовете на семейството добре ли са се разбирали с втората мисис Леонидис?

— Не. Доколкото ни е известно, те дори не са и говорили.

Всичко ми ставаше от ясно по-ясно. И все пак инспектор Тавърнър бе явно недоволен.

— Какво не ви харесва в цялата история? — обърнах се към него аз.

— Ако го е направила тя, мистър Чарлс, за нея не е било никак трудно да замени шишенцето с истински инсулин, след като го е отровила. И действително, ако тя е виновницата, не мога да разбера защо не го е направила, за бога.

— Да, прекалено очевидно е. Има ли много инсулин под ръка?

— О, да, има и пълни, и празни шишенца. И ако е заменила шишенцето, лекарят вероятно нямаше да забележи нищо. Много малко се знае за посмъртния ефект от отравяне с езерин. Но тъй като той проверил инсулина (да не би да е бил в по-силен разтвор или нещо подобно), установи естествено, че не е било инсулин.

— Значи — замислено продумах аз, — мисис Леонидис или е постъпила безкрайно глупаво, или, вероятно, много хитро.

— Искате да кажете, че…

— Може да е разчитала, че ще стигнете до заключението, че никой не би постъпил толкова глупаво, както изглежда, че е постъпила тя. Какви са останалите вероятности? Има ли и други заподозрени?

Стареца тихо рече:

— На практика всеки от живеещите в къщата е могъл да го направи. Винаги е имало достатъчно количество инсулин — най-малко за две седмици напред. Някое от шишенцата е могло да бъде напълнено с езерин, след като се е знаело, че именно то ще бъде използвано.

— И всеки, малко или много, е имал достъп до тях?

— Не са ги държали под ключ. Наредени са били върху отделна поличка в шкафчето с медикаменти, в банята на Леонидис. Всеки от обитателите е могъл да проникне безпрепятствено до тях.

— Има ли някакви убедителни мотиви?

Баща ми въздъхна.

— Мили ми Чарлс. Аристид Леонидис е бил изключително богат. Вярно е, че е оставил значителни суми на наследниците си, но е възможно на някой от тях да му се е приискало да има повече.

— И този някой най-вероятно е настоящата му вдовица. А онзи младеж има ли пари?

— Не. Беден е като църковна мишка.

Нещо прищрака в ума ми. Спомнях си за цитираното от София. И изведнъж си припомних всичките думи на приспивната песничка:

По чудноват път цяла миля си вървял един чудак.

Край чудноват стобор намерил чудноват петак.

Чудновата мишка хванал, котаракът му се връща.

И всички си живели дружно в малка чудновата къща.

Обърнах се към Тавърнър:

— Какви са впечатленията ви от мисис Леонидис? Как я намирате?

Отговорът му се позабави.

— Трудно ми е да ви кажа, много трудно. Много трудно е да я определи човек. Прекалено мълчалива е, така че не може да се разбере за какво си мисли: Но че обича охолния живот — за това мога да се закълна. Напомня ми, разбирате ли, на някаква котка — голяма, мъркаща и мързелива котка… Не че имам нещо против котките. Котките са си котки…

От гърдите му се изтръгна въздишка.

— Единственото, от което се нуждаем — завърши той, е да се сдобием с някакво доказателство.

„Да, помислих си аз, на всички ни се иска да имаме някакво доказателство, че мисис Леонидис е отровила съпруга си.“ И на София й се щеше да е така, и на мене, както и на главния инспектор Тавърнър.

И тогава всичко щеше да е съвсем наред!

Но София не бе сигурна, както е аз, а не вярвах, че главният инспектор Тавърнър е убеден във вината на мисис Леонидис…