Агата Кристи
Чудноватият дом (26)

26

По-късно щях да се учудвам, че съм могъл да бъда толкова сляп. През цялото време истината е била съвсем очевидна. Джоузефин и само Джоузефин отговаряше на всички подозрения. С нейната суетност, с нейното важничене, с нейната слабост да говори и да повтаря колко е умна, а пък полицаите са толкова глупави.

Никога не бях допускал, че може да е тя, защото беше дете. Но и деца са извършвали убийства, а настоящото убийство можеше да бъде извършено съвсем спокойно от едно дете. Дядо й сам бе й посочил как да го направи — на практика, той бе й посочил начина. На нея й оставало само да не оставя отпечатъци от пръстите си, а и най-елементарните познания по криминалистика щяха да й го подскажат. А всичко останало е било празни приказки, научени случайно от безброй детективски романи. Бележникът… дебненето… измислените подозрения, упорството й да не казва нищо, докато не се уверяла напълно…

И накрая нападението върху нея самата. Едно почти невероятно изпълнение, като се вземе предвид, че е могла да се убие. Но като всяко дете, Джоузефин изобщо не е допускала подобна възможност. Смятала се е за героиня. Героините не ги убиват. И все пак, и тук имаше улика — следите от пръст върху седалката на стария стол в пералнята. Джоузефин е била единствената, на която й е било необходимо да се покатери върху стола, за да закрепи мраморния къс върху вратата. Вероятно мраморът не е попаднал в целта от първия път (драскотините върху пода) и тя търпеливо се е покатерила отново и го е наместила, обвивайки го с шала, за да не остави отпечатъци. И накрая е паднал върху й, а тя едва е избегнала смъртта. Инсценировката е била чудесна — и е постигнала желания резултат! Била е в опасност, „знаела е нещо“, била е нападната!

Разбрах как умишлено е насочила вниманието ми към себе си, когато беше в парното помещение. И целенасочено е разхвърляла стаята си, преди да отиде в пералнята.

Но когато се е върнала от болницата и е установила, че Бренда и Лорънс са арестувани, сигурно е била разочарована. Случаят е бил приключил и тя — Джоузефин, вече е нямало да бъде в центъра на вниманието.

И така, откраднала е дигиталина от стаята на Едит и го е сложила в чашата си с какао, която е оставила недокосната на масата.

Знаела ли е, че Нани ще я изпие? Вероятно. От това, което ми разказа сутринта знаех, че не е понасяла забележките на Нани. А може би Нани, въз основа на дългогодишната си работа с децата, е подозирала нещо? Струва ми се, че Нани знаеше, винаги е знаела, че Джоузефин не е била нормална. Поради преждевременното си умствено развитие, Джоузефин е изостанала в морално отношение. Може би и тук се смесваха различните наследствени фактори — онова, което София бе нарекла „безмилостността на семейството“.

У нея авторитарната безмилостност на семейството на баба й бе се смесила с безжалостния егоизъм на Магда, която зачиташе единствено собственото си мнение. Сигурно също бе страдала, чувствителна като Филип, от клеймото, че е грозна — че е нежеланото дете в семейството. И накрая, бе наследила нещичко от силната жилка на Леонидис, особена сама по себе си. Беше внучка на Леонидис, наследила неговия ум и неговата хитрост, но ако той беше отдавал любовта си на близки и приятели, то тя беше се вглъбила в себе си.

Реших, че старият Леонидис е бил разбрал нещо, което никой от останалите не е усетил: че Джоузефин би могла да бъде опасна както за другите, така и за себе си. Не е позволил да я изпратят на училище, защото се е боял, че ще направи нещо лошо. Искал е да я предпази, като я държи вкъщи, а сега вече разбирах настойчивостта му София да се погрижи за Джоузефин.

Ами неочакваното решение на Магда да изпрати Джоузефин в чужбина — и то ли беше породено от страх за детето? Не, вероятно не е бил осъзнат страх, а по-скоро някакъв неясен майчински инстинкт.

Ами Едит де Хавиланд? Дали в началото е подозирала, после се е уплашила — и накрая е разбрала всичко?

Погледнах към писмото, което държах.

Уважаеми. Чарлс. Настоящото е лично за вас — и за София, ако сметнете за необходимо. Мисля, че е задължително някой да научи истината. Намерих приложеното тук в изоставената кучешка колиба до задната врати. Тя го е криела там. Бележникът потвърждава онова, за което вече се досещах. Действията, които ще предприема, може да са правилни или погрешни — не знам. Но животът ми, така или иначе, е към края си, а не искам детето да страда така, както вярвам, че ще страда, ако трябва да й се потърси сметка за извършеното от нея.

В котилото винаги има по някой, който не е „съвсем наред“.

Нека Бог ми прости, ако съм сгрешила, но съм го направила от любов. Бог да ви благослови и двамата със София.

Едит де Хавиланд.

Поколебах се за миг, а после подадох писмото на София. Отворихме заедно пак черния бележник на Джоузефин.

Днес убих дядо.

Разгърнахме страниците. Съдържанието му бе удивително. Помислих си, че би било интересно за някой психолог. С ужасяваща яснота се разкриваше лудостта на извратения егоизъм. Мотивите за престъплението бяха изложени по детски просто и непринудено.

Дядо не ми позволяваше да ходя на балет, затова реших да го убия. После ще отидем да живеем в Лондон и мама няма да ми забранява да играя балет.

Ще дам само няколко примера. Но всичките са показателни:

… Не искам да ходя в Швейцария. Няма да отида. Ако мама ме застави, ще я убия и нея, само че нямам отрова. Може би с някакви билки. В книгите пишат, че някои от тях са отровни. Юстас ме ядоса много днес. Казва, че съм момиче, от което няма никакви полза, и че е глупаво да се занимавам с разследване. Нямаше да ме смята за глупава, ако знаеше, че аз съм извършила убийството. Чарлс ми харесва — но е доста глупав. Не съм решила все още на кого да припиша убийството. Може би на Бренда и Лорънс — Бренда се държи лошо с мене — казва, че нещо не съм наред, но обичам Лорънс — той ми разказа за Шарлот Корде, която убила някакъв човек в банята му. Но не е постъпила много умно.

Но написаното накрая беше съвсем разобличително:

Мразя Нани… Мразя я… Мразя я… Казва, че съм само едно малко момиченце. Казва, че съм се перчела. Тя е накарала майка ми да ме изпрати в чужбина… Ще я убия и нея — мисля, че лекарството на леля Едит ще свърши работа. Ако има още едно убийство, полицаите ще дойдат пак и ще стане отново интересно.

Нани е мъртва. Доволна съм. Още не съм решила къде да скрия шишенцето с хапчетата. Може би в стаята на леля Клемънси — или пък на Юстас. Когато остарея и умра, ще оставя тоя бележник, адресиран до началника на полицията и тогава ще видят каква голяма престъпница съм била.

Затворих бележника. По лицето на София рукнаха сълзи.

— О, Чарлс — о, Чарлс — какъв ужас! Какво ужасно малко чудовище е била тя… и все пак… все пак ми е ужасно мъчно.

Чувствах се по същия начин.

Бях обикнал Джоузефин… И още изпитвах нежност към нея… Човек не престава да обича някого само защото е болен от туберкулоза или пък от някаква друга фатална болест. Както каза София, Джоузефин е била малко чудовище, но трогателно малко чудовище. Родила се е с порок — чудноватото дете на малката Чудновата къща.

София ме попита:

— Ако… беше останала жива… какво щеше да стане?

— Предполагам, че щяха да я изпратят в поправителен дом или в някакво специално училище. После щяха да я пуснат — може би със специално разрешение, не знам.

София потръпна.

— Може би така е по-добре. Но леля Едит — не ми се ще да мисля, че тя е поела отговорността.

— Сама е решила да постъпи така. Но не предполагам, че ще пишат в пресата за това. Мисля, че когато Бренда и Лорънс бъдат изправени пред съда, няма да могат да ги обвинят и ще ги освободят.

— А пък ти, София — продължих аз, като промених гласа си и взех двете и ръце в своите, — ще се омъжиш за мене. Току-що ми съобщиха, че ме изпращат в Иран. Ще заминем двамата за там и ще забравиш за малката Чудновата къща. Майка ти ще постави нови пиеси, баща ти може да си купи още книги, а Юстас скоро ще постъпи в университета. Недей да се безпокоиш повече за тях. Мисли си за мен.

София ме погледна право в очите.

— Не се ли страхуваш, Чарлс, да се ожениш за мене?

— Защо да се страхувам? У горката малка Джоузефин се е събрало всичко лошо от семейството ви. А у тебе, София, съм напълно убеден, че е събрано най-доброто и най-доблестното от семейството на Леонидис. Дядо ти те е ценил високо, а ми се струва, че е бил човек, който обикновено е имал право. Изправи високо глава, скъпа моя. Бъдещето е наше.

— Добре тогава, Чарлс. Обичам те, ще се омъжа за тебе и ще те направя щастлив. — Погледна към бележника и въздъхна:

— Горката Джоузефин.

— Горката Джоузефин — повторих аз.

* * *

— И каква е истината, Чарлс? — попита баща ми.

Никога не съм лъгал Стареца.

— Не е била Едит де Хавиланд, татко — отговорих аз. — Джоузефин е била.

Баща ми кимна замислено с глава.

— Да — рече той. — От известно време и аз си мислех, че е била тя. Горкото дете…