Агата Кристи
Чудноватият дом (5)

5

По пътеката срещу нас се зададе висока жена, която крачеше чевръсто. Облечена бе в омачкана пола и доста плътна блуза, а на главата си бе сложила овехтяла филцова шапка.

— Леля Едит — съобщи София.

Жената се спираше от време на време, навеждаше се към лехите с цветя и най-после стигна до нас. Изправих се на крака.

— Лельо Едит, нека да ти представя Чарлс Хейуърд. Леля ми, мис де Хавиланд.

Едит де Хавиланд бе около седемдесетгодишна. Сивите й коси бяха разчорлени, а лицето й бе загрубяло от слънцето и вятъра, но погледът й бе жив и проницателен.

— Приятно ми е — каза тя. — Чух вече за вас. Върнали сте се от Изтока. Как е баща ви?

Доста изненадан, отговорих, че баща ми е добре.

— Познавах го, когато беше момче — обясни мис де Хавиланд. — Познавах много добре и майка му. Вие много приличате на нея. Да ни помогнете ли сте дошли — или обратното?

— Надявам се да ви помогна — доста притеснено отвърнах аз.

Лелята кимна с глава.

— Имаме нужда от малко помощ. Наоколо гъмжи от полицаи. Надничат отвсякъде. Някои от тях никак не ми харесват. Момче, което е посещавало прилично училище, не би трябвало да работи в полицията. Онзи ден видях момчето на Мойра Кинъл да ръководи движението при Марбъл Арч. Човек не знае вече къде се намира!

После се обърна към София:

— Нани^[1] питаше за тебе, София. Трябва й риба.

— О, дявол го взел! — възкликна София. — Ще отида да й поръчам по телефона.

София тръгна припряно към къщата. Мис де Хавиланд се обърна и пое бавно в същата посока. Настигнах я и тръгнахме заедно.

— Не знам какво бихме правили без старите бавачки — рече мис де Хавиланд. — Почти всеки си има своята стара бавачка. След време се връщат, за да перат, гладят, готвят и да въртят къщната работа. Верни са. Тази я избрах аз — преди години.

Спря се и задърпа ожесточено някакво увивно растение.

— Отвратително нещо е поветицата! Най-лошият бурен! Задушава всичко зелено, омотава се навсякъде — а не можеш да я изтръгнеш напълно, защото корените й са яки.

Стъпи върху изтръгнатия бурен и яростно го размаза с тока си.

— Лоша работа, Чарлс Хейуърд — продължи тя с поглед към къщата. — Какво ли си мислят от полицията? Предполагам, че не трябва да ви питам. Невероятно е да си представи човек, че Аристид е бил отровен. Всъщност, странно е да си представи, че е умрял. Никога не съм го обичала — никога! Но не мога да свикна с мисълта, че го няма… Къщата изглежда толкова… пуста.

Не казах нищо. Защото въпреки резкия си тон, Едит де Хавиланд явно бе се отдала на спомените си.

— Тая сутрин си мислех — живея тук отдавна. Повече от четиридесет години. Дойдох тук, след като почина сестра ми. Той сам ме помоли. Седем деца — а най-малкото беше само на годинка… Не можех да ги оставя да бъдат възпитавани от някакъв даго^[2], нали така? Бракът им беше възмутителен, разбира се. Винаги съм смятала, че Марша сигурно е била… е… омагьосана. Грозен, груб, дребен чужденец! Но трябва да си призная, че към мен винаги е бил щедър. Медицински сестри, гувернантки, учители. И истински пълноценна храна за деца, а не разните отвратителни подлютени манджи с ориз, дето ги ядеше той.

— И оттогава ли живеете тук? — промълвих аз.

— Да. Странно е някак си… Усетих годините, предполагам, когато децата пораснаха и се задомиха… Мисля, че оттогава се захванах истински с градината. А пък и Филип ми беше грижа. Ако някой се ожени за артистка, не може да се надява на семеен живот. Не разбирам защо артистките създават деца. Щом родят, хукват да играят в Единбургския театър или някъде другаде, но по възможност — по-далече. Филип постъпи разумно пренесе се тук с всичките си книги.

— С какво се занимава Филип Леонидис?

— Пише книги. Не мога да разбера защо. Никой не чете писанията му. Всичките са за някакви незначителни исторически подробности. Сигурно изобщо не сте чували за книгите му, нали?

Признах си, че е така.

— Прекалено много пари, там е цялата работа — реши мис де Хавиланд. — Мнозина би трябвало да престанат да се правят на чудаци и да започнат да си изкарват хляба.

— Не печели ли от книгите си?

— Разбира се, че не. Разправят, че бил голям познавач на разни исторически периоди и не знам какво още. Но на него не му трябва да печели от книгите си — Аристид му е прехвърлил около сто хиляди лири, баснословна сума! За да избегне данък наследство! Аристид ги е обезпечил финансово всичките. Роджър ръководи „Асошиейтед Кетъринг“, София получава доста значителна издръжка. Парите на децата са внесени във фондове под попечителство.

— Значи никой няма да спечели нещо повече от смъртта му?

Погледна ме особено.

— Да, ще спечелят. Всички ще получат още пари. Но сигурно щяха да си ги получат и иначе, ако бяха поискали.

— Имате ли някаква представа кой може да го е отровил, мис де Хавиланд?

Отговори ми така, както и очаквах:

— Не, наистина нямам никаква представа. Но много се разстроих. Не е приятно да знаеш, че живееш под един покрив с някой Борджия. Предполагам, че полицаите ще се насочат към горката Бренда.

— А според вас как трябва да постъпят?

— Просто не мога да кажа. Винаги съм я смятала за доста глупава и простичка млада жена, съвсем обикновена. Но не се покрива с представата ми за отровителите. И все пак, ако някоя двайсет и четири годишна жена се омъжи за наближаващ осемдесетте старец, доста вероятно е, че го прави заради парите му. При нормално развитие на нещата можеше да се очаква, че ще стане богата вдовица съвсем скоро. Но пък Аристид бе особено корав старец. Диабетът му не се влошаваше. Наистина изглеждаше, че ще стигне стоте. Предполагам, че й е омръзнало да чака…

— Но в такъв случай — започнах аз, но не довърших.

— Ами в такъв случай — бързо поде мис де Хавиланд, — всичко ще се изясни; малко или много. Но шумотевицата, разбира се, е неприятна. И в края на краищата, тя не е от нашето семейство.

— Нямате ли някакви други предположения? — настоях аз.

— Какви други предположения трябва да имам?

Колебаех се. Подозирах, че под смачканата филцова шапка може да има много повече ум, отколкото предполагах. Зад напереното, почти несвързано дърдорене, помислих си аз, работи доста проницателен мозък. За миг дори си представих, че мис де Хавиланд може да е отровила Аристид Леонидис…

Предположението ми не бе лишено от основание. В съзнанието ми изплува отмъстителното усърдие, с което бе стъпкала с тока си поветицата в пръстта.

Спомних си и употребената дума от София. Безмилостност.

Погледнах крадешком към мис Едит де Хавиланд.

При условие че има достатъчно основателна причина… Но какво ли би означавало „достатъчно основателна причина“, според Едит де Хавиланд?

За да мога да отговоря на подобен въпрос, налагаше ми се да я опозная по-добре.