Агата Кристи
Чудноватият дом (21)

21

Единственото, за което съжалявах в онзи миг бе, че Джоузефин не можеше да присъства. Сигурно щеше да й бъде много интересно.

Тя се възстановяваше бързо и очакваше да я изпишат съвсем скоро, но във всеки случай бе изпуснала важно събитие.

Една сутрин бях в алпинеума със София и Бренда, когато пред главния вход спря кола. От нея изскочиха Тавърнър и сержант Лам. Изкачиха се по стъпалата и влязоха в къщата.

Бренда стоеше неподвижна и гледаше към колата.

— Ония пак са тук — рече тя. — Пак се върнаха, а мислех, че са се отказали — мислех, че всичко е свършило.

Забелязах, че потрепери.

Беше се присъединила към нас преди около десетина минути. Загърната в палтото си от чинчила, беше ни казала: „Направо ще полудея, ако не взема малко въздух и не се поразходя. Щом изляза извън оградата, веднага се появява някой журналист и започва с въпросите си. Сякаш сме обсадени. Кога ще свърши всичко това?“

София подхвърли, че според нея на репортерите скоро ще им омръзне.

— Можеш да излезеш с кола — добави тя.

— Но нали ти казвам, че ми се иска да се пораздвижа.

После внезапно рече:

— Решила си да изхвърлиш Лорънс, София. Защо?

София отвърна спокойно:

— Уреждаме нещо друго за Юстас. А пък Джоузефин ще замине за Швейцария.

— Е, успяла си да разтревожиш доста Лорънс. Той смята, че ти не му вярваш.

София не й отговори и именно в тоя момент пристигна колата на Тавърнър.

Бренда продължаваше да стои разтреперана от влажния есенен въздух и промърмори: „Какво искат още? Защо са дошли?“

Струва ми се, че знаех, защо са дошли. Не бях споменал нищо на София за писмата, които намерих до парния котел, но знаех, че са ги изпратили на началника на следствения отдел.

Тавърнър отново излезе от къщата навън. Пресече алеята и тръгна през поляната към нас. Бренда се разтрепери още по-силно.

— Какво иска той? — нервно повтаряше тя. — Какво иска той?

После Тавърнър дойде при нас. Заговори рязко в качеството си на служебно лице, използвайки обичайните разяснения:

— Имам заповед за задържането ви под арест — обвинена сте, че на деветнайсети септември сте дали езерин на Аристид Леонидис. Длъжен съм да ви предупредя, че всичко, което заявите, може да бъде използвано срещу вас по време на делото.

И тогава Бренда не издържа. Започна да пищи. Хвана се здраво за мене и повтаряше: „Не, не, не, не е вярно! Чарлс, кажете им, че не е вярно! Не съм го направила аз. Нищо не зная. Това е заговор. Не им позволявайте да ме отведат. Не е вярно, казвам ви… Не е вярно… Нищо не съм направила…“

Беше ужасно — чак не ми се вярваше, че може да е толкова ужасно. Опитвах се да я успокоя и да се откопча от пръстите й. Повтарях й, че ще й намеря адвокат, че трябва да се успокои… че адвокатът ще уреди всичко…

Тавърнър я подхвана леко под лакътя.

— Хайде елате, мисис Леонидис — подкани я той. — Не ви ли трябва шапка? Не? Тогава ще тръгнем веднага.

Тя се дръпна назад и го загледа с огромните си очи на котка.

— Лорънс — извика тя. — Какво сте направили с Лорънс?

— Мистър Лорънс Браун е също под арест — обясни Тавърнър.

Думите му съвсем я съкрушиха. Тялото й сякаш рухна и се сви. По лицето й потекоха сълзи. Тръгна безмълвно с Тавърнър през поляната към колата. Видях, че от къщата излизат Лорънс Браун и сержант Лам. Всички се качиха на колата. После колата потегли.

Поех дълбоко дъх и се обърнах към София. Лицето й беше доста побеляло и разстроено.

— Ужасно е, Чарлс — каза тя. — Съвсем ужасно.

— Знам.

— Трябва да й намериш наистина първокласен адвокат — по възможност най-добрия. Трябва… да й осигурим най-добрата възможна защита.

— Човек не може да разбере — рекох аз, — как  изглеждат тия неща, докато не ги види. Никога досега не съм виждал да арестуват някого.

— Знам. И аз нямах представа.

Замълчахме и двамата. Мислех си за истинския ужас, изписан върху лицето на Бренда. Стори ми се, че бях го виждал някога и изведнъж се сетих кога. Изражението върху лицето й бе същото като на Магда Леонидис, когато обясняваше за пиесата на Едит Томпсън при първото ми посещение в Чудноватия дом.

„А после, бе казала тя, истински ужас, представяте ли си?“

Истински ужас — ето какво изразяваше лицето на Бренда. Бренда нямаше дух на боец. Учудвах се, че изобщо е имала дързостта да извърши убийството. Но възможно бе да не е тя. Възможно бе Лорънс Браун, с неговата мания за преследване и неуравновесен характер, да е пресипал съдържанието на едното шишенце в другото — съвсем просто действие, за да даде свобода на обичаната от него жена.

— И така, всичко е свършено — рече София.

Въздъхна дълбоко, а после попита:

— Но защо ги арестуваха сега? Мислех, че няма достатъчно доказателства.

— Появиха се някои доказателства. Писма.

— Искаш да кажеш любовни писма между тях ли?

— Да.

— Колко са глупави хората да пазят такива неща!

Да, наистина. Глупаци. Една от онези човешки глупости, които непрекъснато се повтарят, въпреки преживелиците на другите. Човек не може да отвори вестник, без да се натъкне на подобен пример страстта да се пише, да се дават писмени уверения, че някой някого обича.

— Съвсем противно е, София — казах аз, но няма смисъл да се разстройваме. В края на краищата, нали през цялото време се надявахме да е така? Първата вечер в „Марио“ ти ми каза именно това. Каза, че би било добре, ако подходящото лице е убило дядо ти. Бренда беше най-подходяща, нали? Бренда или Лорънс?

— Моля ти се, Чарлс, караш ме да се чувствам ужасно.

— Но трябва да бъдем разумни. Сега вече можем да се оженим, София. Не можеш да отлагаш повече. Семейство Леонидис не е замесено.

Тя се загледа в мен. Досега не бях забелязал колко ясно сини са очите й.

— Да — съгласи се тя. — Предполагам, че никой от нас не е замесен. Не сме замесени, нали? А ти сигурен ли си, че е така?

— Мило мое момиче, при никой от вас не е имало и сянка от мотив.

Лицето й внезапно пребледня.

— С изключение на мене, Чарлс. Аз имах мотив.

— Да, разбира се… — стреснах се аз. — Но е невъзможно, разбираш ли, защото не си знаела за завещанието.

— Но аз знаех за него, Чарлс — прошепна тя.

— Какво? — зяпнах я аз. Усетих внезапно, че ми става студено.

— Знаех през цялото време, че дядо е оставил парите си на мен.

— Но откъде?

— Той ми го каза. Около две седмици преди да го убият. Съобщи ми го съвсем неочаквано: „Оставил съм всичките си пари на теб, София. Ти ще трябва да се грижиш за семейството, когато вече няма да ме има.“

Продължавах да я зяпам изумен.

— Не си ми го казвала досега!

— Не. Разбери ме, когато всички обясняваха за завещанието и как е било подписано, помислих си, че вероятно е направил грешка — просто си е въобразявал, че оставя парите си на мен. Или че ако е направил завещание, с което ги оставя на мен, то просто се е загубило и никога няма да се появи. И не исках да се появи — страхувах се.

— Страхувала ли си се? Защо?

— Предполагам, че заради убийството.

Спомних си израза на ужас върху лицето на Бренда — дивата, необяснима паника. Спомних си и за неподправения ужас, показан ни от Магда, когато си представяше, че играе ролята на убийца. В съзнанието на София нямаше никаква паника, но тя бе обективна и разбираше достатъчно ясно, че всички от семейство Леонидис ще започнат да я подозират. Вече разбирах по-добре (или си мислех, че съм разбрал) отказа й да се сгодим и настояванията й, че трябва да разкрия истината. Казала бе, че нищо друго няма да я задоволи, освен истината. Спомних си страстта и нетърпението, с които бе изрекла думите си.

Бяхме се обърнали и вървяхме към къщата и изведнъж, без никакъв повод се сетих за нещо друго, което бе ми казала.

Беше ми споменала, че самата тя би могла да убие някого, но ако го направи, то би станало поради някаква наистина основателна причина.