Агата Кристи
Чудноватият дом (12)

12

След като Тавърнър излезе, настъпи кратко мълчание.

После попитах:

— Татко, що за хора са убийците?

Стареца ме погледна замислено. Двамата с него е разбираме толкова добре, че той веднага разбра какво имам предвид, когато му зададох въпроса си. И ми отговори напълно сериозно.

— Да — рече той, — това вече е важно, много важно за тебе… Убийството те засяга непосредствено. Повече не можеш да се държиш като страничен наблюдател.

Някои от по-драматичните „случаи“, с които бе се занимавало следствието, винаги са ме интересували като обикновен зрител, но както се изрази баща ми — като страничен наблюдател — гледайки на тях като през витрина. Сега убийството бе придобило решаващо значение в живота ми — нещо, което София бе схванала много по-рано от мене. Стареца продължи:

— Не знам дали аз съм най-подходящият човек, към когото трябва да се обърнеш. Бих могъл да те свържа с неколцина скучни психиатри, с които си сътрудничим. При тях всичко попада в определени категории. А и Тавърнър би могъл да ти даде някои общи сведения. Но, доколкото разбирам, искаш да чуеш личните ми впечатления, придобити от опита ми с престъпниците, нали?

— Точно това искам — с благодарност отвърнах аз.

Баща ми почука леко с пръсти върху бюрото си.

— Що за хора са убийците? Някои от тях — върху лицето му се появи горчива усмивка, — са съвсем добри хора.

Сигурно съм му се сторил доста изненадан.

— О. да, такива са — рече той. — Добри и нормални хора като теб и мен или като онзи човек, който излезе преди малко, Роджър Леонидис. Убийството, знаеш ли, е любителско престъпление. Говоря, разбира се, за убийството, което имаш предвид — не за гангстерските престъпления. Много често си мисля, че тия добри, обикновени хора са били обзети от желанието да убият, както се е оказвало, почти по случайност. Изпаднали в затруднено положение или обзети от много силно желание да се сдобият с нещо, — пари или жена, те убиват, за да постигнат исканото. При тях не действа спирачката, която възпира повечето от нас. Трябва да знаеш, че детето привежда желаното в действие, без да му мигне окото. Детето е ядосано на котето си и казва: „Ще те убия“, удря го с чука по главата, а после се поболява от мъка, защото животинчето вече не мърда! Много деца се опитват да извадят бебето от количката му и да го „удавят“, защото то завладява вниманието или пък пречи на игрите им. На много ранна възраст знаят, че онова, което е „нередно“, ще бъде наказвано. По-късно, започват да чувстват, че то е нередно. Но допускам, че някои хора си остават недоразвити в морално отношение. Продължават да са наясно, че убийството е нередно, но не го чувстват като такова за себе си. Досегашният ми опит показва, че нито един убиец не се е почувствал истински разкаян… Може би носят белега на Каин. Убийците са нещо друго, те са „различни“ — убийството е греховно, но не и що се отнася до тях… та тях то е необходимо. Жертвата си „го е поискала“, това е бил „единствения начин“.

— Мислиш ли — попитах аз, — че ако някой е мразел стария Леонидис, да кажем, от доста отдавна, това би могло да е причината?

— Чиста омраза ли? Малко вероятно, според мен. — Баща ми ме погледна с любопитство. — Когато казваш омраза, предполагам, че имаш предвид неприязън, стигаща до крайност. Омразата на ревнивеца е различна — тя произлиза от любовна неудовлетвореност. Всички казваха, че Констънс Кент е обичала много братчето си, което уби. Но предполагам, че е била лишавана от вниманието и любовта, която е получавал той. Мисля, че хората по-често убиват онези, които обичат, отколкото другите, които мразят. Може би защото само хората, които обичаш, могат да направят живота ти наистина непоносим.

— Но всичко казано дотук, няма да ти помогне, нали? — продължи той. — Това, от което имаш нужда, ако те разбирам правилно, е някакъв знак, някакъв общоприет признак, по който да различиш убиеца сред членовете на едно очевидно нормално и приятно семейство.

— Да, точно така.

— Дали има някаква обща черта? Съмнявам се. Но знаеш ли — рече той, след като се позамисли за малко, — ако има нещо подобно, бих казал, че е суетата.

— Суетата ли?

— Да, досега не съм срещал убиец, който да не е бил суетен… Именно суетата ги довежда до гибел, поне в девет от всеки десет случаи е така. Може да се страхуват, че ще ги хванат, но не могат да не се изперчат и да не се похвалят, като обикновено са сигурни, че са постъпили прекалено умно, за да ги разкрият. А има и още нещо — убиецът има нужда да говори.

— Да говори ли?

— Да. Знаеш ли, когато някой извърши убийство, той изпада в пълна самота. Иска му се да сподели с някого за всичко, но не може. А това го кара още по-силно да иска да поговори. И така, ако не може да разкаже как го е извършил, на него му се иска поне да говори за убийства — да ги обсъжда, да изказва мнението си и да ги разнищва изцяло.

— Ако бях на твоето място, Чарлс, щях да се заема именно с това. Да отида отново в къщата, да общувам с тях и да ги накарам да се разговорят. Естествено, че няма да е лесно. Виновни или не, те ще се радват на възможността да поговорят с непознат, защото на тебе могат да кажат неща, които не биха си казали един на друг. Но според мен е вероятно, че ти ще забележиш известна разлика. Човек, който крие нещо, в буквалния смисъл не може да си позволи да говори въобще. Момчетата от разузнаването бяха наясно с това по време на войната. Ако те заловят, казваш името, чина и номера си, но нищо повече. Хората, които се опитват да дадат невярна информация, почти винаги се изпускат. Накарай домочадието да се разговори, Чарлс, и внимавай за всяка изпусната дума или пък за някакъв изблик на саморазбулване.

Тогава му казах какво ми бе споменала София за безмилостността в семейството — в различните й форми. Стана му интересно.

— Да — реши той. — Твоята млада избраница има нещо в главата си. В повечето семейства има някакъв недостатък, някаква пукнатина в защитната им броня. Почти всеки човек може да преодолее един свой недостатък, но може да не се справи, ако има две слаби места и характера си. Интересно нещо е наследствеността. Да вземем например жестокостта у де Хавиланд и онова, което можем да наречем безскрупулност у Леонидис. Де Хавиланд са си съвсем наред, защото не са безскрупулни, а Леонидис са сърдечни, макар и безскрупулни, но ако вземем някой от потомците, който е наследил и двете качества — разбираш ли какво имам предвид?

Досега не бях разглеждал нещата в подобна светлина. Баща ми продължи:

— Но няма да ти размътвам главата с въпросите за наследствеността. Прекалено сложна и неизяснена област. Не, момчето ми, иди там и ги накарай да говорят пред тебе. Твоята София е напълно права в едно: и за двама ви е най-добре, истината да излезе наяве. Ти трябва да си наясно.

Докато излизах от стаята, баща ми добави:

— И бъди внимателен с детето.

— С Джоузефин ли? Имаш предвид да не й казвам какво правя.

— Не, нямах предвид това. Исках да кажа… да се погрижиш за нея. Не искаме да й се случи нищо лошо.

Зяпнах го изненадано.

— Спокойно, спокойно, Чарлс. В къщата се разхожда хладнокръвен убиец. И детето Джоузефин изглежда, че знае достатъчно много за всичко, което става там.

— Тя наистина знаеше всичко за Роджър, макар че бе решила прибързано, че е мошеник. Струва ми се, че нещата, които бе подочула, се оказаха доста точни.

— Да, да. Данните, получени от деца, са винаги най-верни. Винаги им вярвам. В съда, разбира се, нямат никаква стойност. Децата се объркват, когато им задават преки въпроси. Почват да мънкат и да го усукват, като казват, че не знаят. Най-добре е, когато ги оставиш да се изперчат. И именно така се е държало детето пред тебе. Правела се е на важна. Ако се държиш така с нея, ще научиш още. Не започвай да й задаваш въпроси. Престори се, че не вярваш на твърденията й, че знае нещо. Така ще я накараш да се разприказва.

— Но се грижи за нея — добави той. — Може да знае малко повече, отколкото е необходимо за нейната собствена безопасност.