Стив Бери
Третата тайна (71)

70

23:30 ч.

Валендреа гледаше таблетките, пръснати по бюрото. В продължение на десетилетия беше мечтал за папския трон, целият му живот беше подчинен на тази мечта. И тя най-сетне се беше сбъднала. Би трябвало да управлява двайсет години, пък и повече, превръщайки се в надежда за бъдещето чрез връщане към миналото. Едва вчера бе обсъждал в продължение на часове детайлите по официалната си коронация, която щеше да се състои след две седмици. Разходи се из ватиканските музеи, оглеждайки реквизитите, които папите преди него бяха използвали. Избра няколко от тях и заповяда да ги подготвят за церемонията. Имаше амбицията да я превърне в запомнящо се събитие, с което да се гордее всеки от милионите католици по света.

Беше обмислил в детайли и съдържанието на тронното си слово. То трябваше да съдържа призив за завръщане към традициите. Категоричен отказ от промени и нововъведения за сметка на святото минало. В същото време църквата може и ще бъде оръжие на промените. Край на празните декларации, на които никой от световните лидери не обръща внимание. Религиозният плам ще бъде в основата на новата международна политика. В основата, на която ще е той — викарият на Христа. Истинският папа.

Механично преброи таблетките. Двайсет и осем. Ако ги погълне, ще остане в историята като папата, който е управлявал само четири дни. Ще го смятат за неосъществен лидер, когото Бог прекалено бързо е прибрал при себе си. Внезапната му смърт ще породи всякакви слухове. Йоан Павел I беше никому неизвестен кардинал, а днешната почит към него се дължеше единствено на факта, че беше управлявал едва трийсет и три дни. Като него бяха малцина, защото повечето папи бяха управлявали далеч по-дълго. Но никой никога не бе изпадал в ситуацията, в която се намираше той сега.

Предателството на Амбрози го разтърси дълбоко. Дори за миг не се беше усъмнил в лоялността на Паоло. Толкова години заедно! Може би Мичънър и Нгови все пак го бяха подценили. Може би именно Амбрози ще се погрижи светът да не забрави Петър II. Никога да не го забрави! Искрено се надяваше, че някой ден Нгови горчиво ще съжалява за великодушието си да пусне на свобода човек като Паоло Амбрози.

Очите му отново се извърнаха към хапчетата. Поне няма да го боли. А Нгови ще се погрижи да няма аутопсия, тъй като все още изпълняваше функциите на кардинал-шамбелан. Представи си как врагът му се навежда над него, почуква го по челото със сребърното чукче и три пъти го пита дали е мъртъв. Беше убеден, че ако остане жив, Нгови ще повдигне обвиненията си. Процедура за служебно отстраняване на папата не съществуваше, но обвиненията за съучастие в убийство със сигурност щяха да го свалят от трона. И това беше причина за основната му тревога. Ако изпълни искането на Мичънър и Нгови, автоматично ще трябва да отговаря за греховете си. Но какви ще бъдат аргументите му?

Доказателството, че Бог съществува, означава само едно — че в света съществува и неизмеримо по силата си зло, което обърква човешкия дух. А животът е постоянна борба между двете крайности. Как ще обясни греховете си? Ще има ли прошка, или всичко ще бъде сведено до безмилостно наказание? Въпреки всичко, което бе научил от посланията на Мадоната, той все още беше убеден, че само мъжете могат да бъдат духовни лица. Божията църква е основана от мъже, в нейна защита те са проливали кръвта си в продължение на две хилядолетия. Намесата на жените в нещо толкова мъжко изглежда абсолютно светотатство. Съпругите и децата са само повод за разсейване, а убийството на неродено дете — жестоко престъпление. Дългът на жената е да дава живот, независимо как е заченала, независимо дали детето е желано, или не. Как е възможно Бог да не възприема толкова очевидни неща?

Протегна ръка и размести хапчетата.

Църквата ще се промени. Нищо няма да бъде същото. Нгови ще направи всичко възможно за налагането на екстремизма. При тази мисъл стомахът му се сви. Прекрасно знаеше какво го чака. Ще му бъде потърсена сметка, но това изобщо не го притесняваше. Ще се изправи пред Бог и ще заяви, че е вярвал във всичко, което върши. А ако бъде прокълнат и отиде в ада, там ще го очаква една доста подбрана компания. Няма да е първият папа, който се с отрекъл от небето.

Пръстите му механично разделиха хапчетата на купчинки по седем. Първата от тях потъна в шепата му. Обзе го една особена сигурност, нетипична за човек в последните мигове на живота. Щеше да остане в паметта на хората, защото е Петър II, глава на римокатолическата църква. Никой не може да му отнеме тази титла. Дори Нгови и Мичънър ще бъдат принудени да демонстрират почит към паметта му. От тази представа веднага му стана по-леко. Усети прилив на смелост. Хвърли хапчетата в устата си и протегна ръка към чашата с вода. После, без да си дава време за размисъл, погълна и втората купчинка. Възползвайки се от силата на мига, той стори същото и с останалите хапчета, поглъщайки ги с остатъка от водата.

Надявам се да нямате куража на Климент…

Върви по дяволите, Мичънър! Прекоси помещението по посока на позлатения молитвен подиум под образа на Христос. Коленичи, прекръсти се и поиска прошка от бога. Остана в това положение десетина минути, после главата му започна да се върти. В траурното слово трябва да бъде отбелязан фактът, че Господ го е повикал при себе си по време на молитва.

Замайването ставаше все по-силно и за момент той се изкуши от желанието да се предаде. Част от съзнанието му изпитваше облекчение, че няма да свързват името му с църква, която отхвърля всичко, в което вярваше. Може би беше по-добре да легне в основите на базиликата като последния папа, който бе държал нещата да си останат както преди. Представи си как утре площадът ще се изпълни с жителите на Рим, потресени от новината, че са изгубили своя Santissimo Padre. Милиони ще гледат погребението му, а световната преса ще пише за него с респект. Със сигурност ще се появят и книги за живота му. Надяваше се, че традиционалистите ще използват името му като обединяващ фактор за съпротива срещу Нгови. А Амбрози ще го има винаги. Милият Паоло! Все още е жив и здрав, някъде там, в човешката джунгла. Тази мисъл му донесе дълбоко удовлетворение.

Мускулите му копнееха за сън. Вече не можеше да се съпротивлява и тялото му бавно се свлече на пода. Закова очи в тавана и най-накрая се предаде на въздействието на хапчетата. Стаята се люшна пред очите му. Обзе го чувството, че потъва. Последната му мисъл беше, че Бог все пак е милостив.