Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Third Secret, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Стив Бери

Заглавие: Третата тайна

Преводач: Веселин Лаптев

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балканпрес“ АД, София

Редактор: Кристин Василева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-769-102-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2018

История

  1. — Добавяне

13

Ватикана

17:30 ч.

Валендреа стоеше пред отворения прозорец на кабинета си на третия етаж. Пред очите му зеленееха високите чинари, кедри и кипариси в градината на Ватикана, които упорито отказваха да признаят настъпването на есента. От осемстотин години насам папите се бяха разхождали по павираните пътеки, извиващи се между лавровите дръвчета и миртовите храсти, наслаждавайки се на спокойствието, което излъчваха класическите скулптури, бюстове и бронзови барелефи.

Той още помнеше времето, когато също се наслаждаваше на ватиканските градини. Току-що бе завършил семинарията и бе получил назначение на единственото място на света, където искаше да служи. Тогава алеите бяха пълни с млади свещеници, които гадаеха бъдещето си, а папският престол беше в пълно владение на италианските духовници. Но Вторият ватикански събор промени всичко това, а промените се задълбочиха, след като на престола се възкачи Климент XV. От четвъртия етаж полетяха заповеди за премествания и нови назначения на свещеници, епископи и кардинали. В Рим бяха изтеглени много европейци, африканци и азиатци. Валендреа упорито се бореше с тези промени, крепен от надеждата, че Климент най-после ще се спомине. Но постът му изключваше неподчинението и той беше принуден да утвърждава новите назначения.

Днес италианците вече бяха малцинство в колегията на кардиналите, а Павел VI се оказа последният папа с италианска кръв. Валендреа го познаваше още от времето, когато беше кардинал на Милано и имаше щастието да бъде в Рим през последните години на управлението му. През 1983 г. той беше все още епископ, но Йоан Павел II побърза да го удостои с червената biretta, очевидно за да спечели благосклонността на местните духовници.

Или този акт означаваше и нещо друго? За консерватизма на Валендреа се носеха легенди, също както и за усърдието му в работата. Йоан Павел II го назначи за шеф на Конгрегацията за евангелизация на народите. Задачата му беше да координира мисионерската дейност по света, да инспектира строителството на нови църкви, да очертава границите на епархиите и да се грижи за образованието на духовенството. Задача, която му позволи достъп до всички страни и дейности на църквата и му помогна да гради връзки и лични отношения с хора, които един ден можеха да бъдат кардинали. Нито за миг не забравяше любимата поговорка на баща си: „Направената услуга винаги се връща“.

Колко вярна се беше оказала тя! И колко скоро щеше да събира нейните плодове. Валендреа обърна гръб на прозореца. Амбрози беше заминал за Румъния и вече му липсваше. Единствено с него се чувстваше добре, спокоен и напълно отпуснат. Паоло го разбираше до дъното на душата му. Познаваше характера му, знаеше какви са мечтите му. Сега моментът беше особено важен: трябваше да се направят много неща в подходящото време и в подходящата степен, а опасност от провал беше далеч по-голяма от шансовете за успех.

На практика шансовете му да стане папа не бяха чак толкова големи. Вече беше участвал в един конклав, а вторият не беше далеч. Ако и този път не успееше, въпросните шансове рязко намаляваха. Защото, ако е в добро здраве, следващият папа положително щеше да управлява дълго, лишавайки го от възможността за нов опит. Официално това можеше да стане само преди да е навършил осемдесет. Още съжаляваше, че Йоан Павел II издаде този декрет, но вече нищо не можеше да направи, независимо от количеството на тайните, записани от скритите навсякъде магнетофони.

Насочи поглед към портрета на Климент XV на отсрещната стена. Ако изискванията на протокола не бяха толкова стриктни, той би предпочел да окачи там снимка на Павел VI — италианец по рождение, римлянин по природа и латинец по характер. Този папа беше изключително умен човек, който правеше малки и винаги точно преценени отстъпки — достатъчни, за да задоволят „брамините“. Точно по този начин би управлявал църквата и самият той. Ще дава малко, за да получава много. От вчера насам постоянно си мислеше за Павел. Какво беше казал Паоло за отец Тибор? „С изключение на Климент, той е единственият жив човек, който е виждал документите в сейфа, отнасящи се до тайната от Фатима“.

Но това не беше вярно. Спомените от 1978 г. бавно изплуваха в съзнанието му.

* * *

— Последвай ме, Алберто.

Павел VI стана и опипа дясното си коляно. През последните няколко години здравословното състояние на възрастния папа ставаше все по-тежко. Преболедува бронхит и инфлуенца, сполетяха го проблеми с пикочния мехур и бъбреците, а простата му беше отстранена по оперативен път. Опасността от инфекции го принуждаваше да поема огромно количество антибиотици, но те отслабваха имунната система и изсмукваха силите му. Краят приближаваше бавно под формата на дълга и мъчителна агония.

Папата излезе от апартамента и се насочи към частния асансьор на четвъртия етаж. Беше късно, майската нощ навън стенеше от поредната буря. Навсякъде в апостолическия дворец цареше тишина. Светият отец отпрати хората от охраната с обяснението, че скоро ще се върне, и помоли да не безпокоят никой от двамата му лични секретари.

Сестра Джакомина надникна от вратата на стаята си. Тя беше едновременно икономка и медицинска сестра на папата. Според едно старо католическо правило всички жени от помощния персонал трябваше да бъдат на канонична възраст. Валендреа го намираше за забавно, тъй като то всъщност означаваше само едно — въпросните жени трябваше да бъдат стари и грозни.

— Къде отивате, свети отче? — попита Джакомина с тон, с който възрастните се карат на непослушните деца.

— Не се безпокой, сестро. Имам малко работа.

— Но вие трябва да почивате!

— Веднага се връщам. Чувствам се добре, а тази работа трябва да бъде свършена. Отец Валендреа ще се грижи за мен.

— Не повече от половин час, разбрахме ли се? — отсече сестрата.

— Слушам — усмихна се папата. — След половин час съм в леглото.

Джакомина затвори вратата, а двамата продължиха пътя си към асансьора. Спуснаха се на приземния етаж и Павел тръгна по дългия лабиринт от коридори, който водеше към архивите.

— Това го отлагам от много години, Алберто — промърмори той. — Крайно време е да го свърша.

Продължи напред, почуквайки с бастуна си, а Валендреа забави крачка, за да се изравни с него. Мъчно му беше за този човек, от когото доскоро се излъчваше толкова много достойнство и величие. Джовани Батиста Монтини беше син на известен италиански адвокат, издигнал се през всички нива на църковната йерархия, за да стигне до поста държавен секретар. По-късно бе станал архиепископ на Милано, управлявайки голямата и важна епархия с твърда и умела ръка. Това не беше останало незабелязано от колегията на кардиналите, в която доминираха италианци. Те единодушно го посочиха за наследник на любимия си Йоан XXIII. Той беше отличен папа, поел престола в трудните времена след Втория ватикански събор. Без съмнение щеше да липсва на църквата, а и на самия Валендреа. Младият духовник изпитваше дълбоко задоволство от факта, че е близо до него в последните дни на живота му. А и старият воин явно се радваше на компанията му. На няколко пъти дори обсъждаха възможността му за получаване на епископски сан и Валендреа искрено се надяваше старецът да стори намисленото, преди Господ да го прибере при себе си.

Влязоха в просторната зала и дежурният префект падна на колене.

— Какво ви води тук, свети отче?

— Отворете Резерва, моля.

Валендреа харесваше начина, по който папата отговаряше със заповед на всеки въпрос, отправен към него. Човекът се засуети за момент, после извади връзка тежки ключове и забърза по тъмния коридор. Папата бавно го последва. Това им позволи да пристигнат точно навреме, когато служителят вече беше отключил тежката решетка от ковано желязо и запалил осветлението, състоящо се от множество не особено ярки електрически свещи. Валендреа знаеше за съществуването на тайното хранилище и за твърдото правило там да се влиза само с изричното разрешение на папата. Това беше свещено място, достъп до което имаха единствено божиите наместници. Само Наполеон си беше позволил да наруши правилото, но впоследствие си беше платил. Папата влезе в лишеното от прозорци помещение и посочи черния сейф в дъното.

— Отворете го.

Префектът се подчини и завъртя цифровите ключалки. Двойната вратичка щракна и се отвори. Бронзовите панти не издадоха никакъв звук. Павел се отпусна на един от трите стола в помещението и кимна.

— Благодаря, това беше всичко.

Префектът се поклони и излезе.

— Моят предшественик пръв е прочел третата тайна на Фатима. Бях информиран, че веднага след това е заповядал да запечатат този сейф. А аз самият цели петнайсет години удържах на изкушението да го отворя.

Валендреа беше леко объркан.

— Но през шейсет и седма Ватикана издаде официален указ, според който тайната ще остане под ключ, нали? Нима това е станало, без да я прочетете?

— Курията върши много неща от мое име, за които аз дори нямам представа. Специално за това бях информиран, но постфактум.

Дали не сбърках с този въпрос, запита се Валендреа и си напомни да внимава какво говори.

— Цялата работа ми се струва доста забавна — продължи папата. — Божията майка се явява на три селски деца, а не на свещеник, на епископ или на папата. Вместо тях избира три неграмотни дечица. Явно предпочитанията й са на страната на смирените. Дали това не означава, че небето иска да ни каже нещо?

Валендреа знаеше всичко за пътя, който посланието на Дева Мария беше изминало от Португалия до Ватикана.

— Никога не съм мислил, че записките на благочестивата сестра Лусия съдържат нещо достойно за вниманието ми — продължи папата. — Срещнах се лично с нея по време на посещението си във Фатима през шейсет и седма. Това посещение стана обект на критики. Реформаторите ме обвиниха, че обръщайки внимание на свръхестественото, слагам прът в колелата на Втория ватикански събор. Че почитайки Мадоната, я поставям над Христос и Господ Бог. Но аз знаех, че съм прав.

В очите му проблеснаха искрици. Май старият воин още не се беше предал.

— Бях наясно, че младите хора обичат Дева Мария и се прекланят пред нея — продължи папата. — Светинята неудържимо ги привличаше. Затова посещението ми беше важно за тях. Те виждаха, че папата проявява загриженост. И се оказах прав, Алберто. Защото днес Дева Мария е по-популярна от всякога.

Валендреа знаеше, че Павел обича Мадоната и през цялото си управление я беше обсипвал с внимание и почести. Според някои — дори прекалени.

— Четвъртото чекмедже вляво, Алберто — промърмори папата и посочи към отворения сейф. — Издърпай го и ми донеси съдържанието му.

Младият духовник се подчини и издърпа тежкото метално чекмедже. Вътре намери малко дървено сандъче, запечатано с восъчния печат на папа Йоан XXIII. Върху капака му имаше етикет с надпис SECRETUM SANCTI OFFICIO. Подаде сандъчето на папата, който го пое с треперещи ръце.

— Говори се, че този етикет е бил поставен от Пий XII, а Йоан е заповядал запечатването. Би ли разчупил восъка, Алберт?

Валендреа се огледа за подходящ инструмент, но не откри такъв и натисна печата в ръба на металната врата. Восъкът се пропука и падна.

— Умно — рече папата и пое сандъчето.

Валендреа прие похвалата с мълчаливо кимане. Павел пусна сандъчето в скута си и извади очилата си. Сложи ги, отвори капака и извади два плика. Единият остави настрана, а другият разтвори. Вътре имаше два листа хартия, като единият беше значително по-нов от другия. И двата бяха гъсто изписани на ръка. Папата насочи вниманието си към по-стария лист.

— Това е оригиналното описание на португалски, направено от сестра Лусия — поясни той. — За съжаление аз не ползвам този език.

— Аз също, свети отче.

Павел му подаде листа. Текстът беше в рамките на двайсетина реда, изписан с избледняло от времето мастило. Валендреа изпита дълбоко вълнение при мисълта, че държи в ръце писмото, до което се бяха докосвали единствено сестра Лусия — призната очевидка на появата на Дева Мария, и папа Йоан XXIII.

— А това е преводът — промърмори папата и размаха по-новия лист.

— Преводът? — вдигна глава младият духовник.

— Йоан също не е знаел португалски. По тази причина е поискал посланието да бъде преведено на италиански.

Валендреа за пръв път чуваше този факт. Значи към отпечатъците от пръсти на хартията, която държеше в ръце, трябваше да се прибавят още едни — без съмнение на духовник със съответните познания, който се е заклел да пази тайната и който вероятно отдавна е мъртъв.

Павел разгъна втория лист и започна да чете. На лицето му се изписа объркване.

— Никога не ме е бивало със загадките — промърмори той, сгъна листа и посегна към втория плик. Оказа се, че и той съдържа два листа — един стар и един по-нов. — Пак португалски… Със съответния превод на италиански.

Валендреа мълчаливо го наблюдаваше как чете. Този път на лицето му се изписа объркване, последвано от дълбока тревога. Дишането му се учести, а веждите му се сляха в една линия. Не каза нищо. Валендреа също мълчеше, без да смее да поиска превода.

Папата го изчете за трети път, после облиза пресъхналите си устни и леко се размърда. Върху лицето му се изписа дълбоко смайване и Валендреа за миг се изплаши. Пред него седеше първият папа, който беше обиколил света. Човекът, който се беше изправил срещу огромната армия на църковните реформатори и беше успял да я укроти, заменяйки по гениален начин революционните настроения с кротка умереност. Човекът, който категорично заяви „Никога повече война“ от трибуната на Обединените нации. Човекът, който обяви за грях контрола върху раждаемостта и остана непоколебим въпреки бурните протести, разтърсили из основи католическата църква. Човекът, който потвърди доктрината за безбрачие на духовниците и отстрани с твърда ръка несъгласните с нея. Човекът, който безстрашно преговаря с един масов убиец във Филипините и успя да го убеди да се предаде, а след това заклейми тероризма и присъства лично на погребението на италианския министър-председател, негов личен приятел.

Този човек беше твърд и решителен божи служител, който не се плашеше от нищо. Но нещо в текста, който държеше в ръце, го беше разтърсило.

Папата мълчаливо сгъна листовете, сложи ги в дървеното сандъче и затвори капака.

— Върни ги обратно — прошепна той, заковал очи в скута си. По бялата му дреха бяха полепнали дребни парченца кървавочервен восък и той машинално ги изтръска с ръка. — Беше грешка. Не биваше да идвам тук. — Мигът отмина и самообладанието му се възвърна. — Като се върнем горе, ще изпълниш категоричната ми заповед. Искам лично да запечаташ това сандъче с нов восъчен печат и да го върнеш в сейфа. От този момент нататък никой няма право да идва тук. Всеки нарушител на тази заповед ще бъде незабавно отлъчен от светата църква. Всеки, без никакви изключения!

* * *

Разбира се, заповедта не се отнася за папите, въздъхна Валендреа. По тази причина Климент XV можеше да слиза в архива, когато пожелае. И германецът току-що го беше направил.

Валендреа отдавна беше запознат с италианския превод на бележката на сестра Лусия, но до вчера не знаеше името на човека, който беше направил този превод.

Отец Андрей Тибор.

Три бяха въпросите, които натрапчиво се въртяха в съзнанието му. Какво караше Климент непрекъснато да посещава архива? Защо папата иска да се свърже с Тибор? И — най-важното — какво знае този преводач? В момента нямаше отговор на нито един от тези въпроси. Но се надяваше да ги получи съвсем скоро с помощта на Колин Мичънър, Катерина Леу и отец Амбрози.