Стив Бери
Третата тайна (20)

19

20:00 ч.

Мичънър заведе Катерина в кафе „Кром“. Разговорът в хотелската стая бе продължил повече от два часа. Той й предложи съкратена версия на това, което се беше случило с Климент XV през последните няколко месеца, а също така и причината за сегашното си посещение в Румъния. Пропусна единствено факта, че беше прочел писмото на папата до отец Тибор. Тя беше единственият човек, с когото си позволи да сподели всичките си грижи и притеснения. Дори с кардинал Нгови трябваше да внимава просто защото настроенията и съюзите във Ватикана се сменяха с лекотата на морския прилив. Днешният приятел лесно се превръщаше в утрешен враг. Докато Катерина нямаше съюзници вътре в църквата, а представите й за третата тайна на Фатима бяха съвсем бегли. Тя му разказа за статията си в едно датско списание през 2000 г., написана непосредствено след като Йоан Павел II публикува текста. Била насочена главно срещу група отцепници от светата църква, които поддържали апокалиптичното становище, че метафоричното послание на Мадоната било ясна индикация за приближаващ се апокалипсис. Тя и до днес беше убедена, че подобно мнение е лудост, а в статията изразила същото становище, при това в доста остра форма. Но след реакцията на Климент в тъмната стаичка Мичънър вече не беше сигурен дали става въпрос за лудост или нещо друго. Надяваше се, че отец Тибор ще прогони тази несигурност.

Свещеникът го чакаше на една маса до прозореца с огледално стъкло. Трафикът и забързаните хора бяха огрени от оранжевите лъчи на залязващото слънце. Въздухът беше наситен с вечерната влага. Бистрото се намираше в самия център на града, на крачка от Площада на революцията. По тази причина салонът беше почти пълен. Тибор беше заменил черното расо с джинси и вълнено поло. Видял приближаването на двамата, той се изправи.

— Госпожица Леу е сътрудничка в моята канцелария — представи я Мичънър. — Тя ще има грижата да води записки за всичко, което бихте желали да споделите с мен. — Прибягна до тази лъжа просто защото беше решил, че Катерина трябва да чуе разговора.

— Кой съм аз, че да оспорвам решението на папския секретар — сви рамене отец Тибор.

Думите му прозвучаха бодро и дори закачливо, а в сърцето на Мичънър потрепна надеждата, че горчивината от първия им разговор се е стопила. Възрастният свещеник махна на келнерката и поръча още две бири, изчака я да се отдалечи и плъзна един плик на масата.

— Това е отговорът ми на искането на Климент — кратко поясни той.

Мичънър не посегна да го вземе.

— Цял следобед мислих — добави Тибор. — И накрая реших да напиша всичко, за да бъда точен.

Келнерката донесе две халби тъмна бира и Мичънър отпи глътка от пенливата течност. Катерина стори същото. Отец Тибор беше вече на втората халба, а празната стоеше в ъгъла на масата.

— Отдавна не бях мислил за Фатима — тихо промълви старецът.

— Дълго ли работихте във Ватикана? — обади се за пръв път Катерина.

— Осем години. При Йоан XXIII и Павел VI, а след това се върнах на мисионерска работа.

— Присъствахте ли лично, когато Йоан XXIII прочете третата тайна за пръв път? — кротко попита Мичънър, скривайки подробностите, които беше научил от писмото на Климент.

Тибор извърна очи към прозореца и дълго мълча.

— Бях там — отвърна най-сетне той.

— Папата е дълбоко разтревожен, отче — продължи да го притиска Мичънър, вече знаейки каква е молбата на Климент. — Можете ли да ми обясните защо?

— Мога да разбера, тревогата му.

— Някаква представа? — небрежно подхвърли Мичънър.

— Оттогава изминаха четири десетилетия, но и аз не съм наясно — поклати глава възрастният човек и отмести поглед, сякаш не беше сигурен в думите си. — Сестра Лусия бе свята жена, но църквата се отнесе зле с нея.

— В какъв смисъл? — обади се Катерина.

— Рим направи всичко необходимо, за да я изолира. Не забравяйте, че през петдесет и девета само тя и Йоан XXIII са знаели третата тайна. По тази причина Ватикана разреши да я посещават само най-близките й роднини, а на самата нея категорично забрани да говори за появата на Мадоната.

— Но тя участва при разкриването на тайната от Йоан Павел II през две хилядната — отбеляза Мичънър. — Седеше редом с него на подиума при публичното прочитане на текста.

— По това време беше над деветдесет, имаше проблеми със слуха и зрението. Не забравяйте, че й бе забранено да говори на тази тема и тя не направи никакъв коментар. Абсолютно никакъв.

Мичънър отпи нова глътка бира.

— А какъв е бил проблемът около забраната на Ватикана? — попита той. — Това не е ли било опит да бъде защитена от въпросите на всякакви луди?

Тибор скръсти ръце пред гърдите си.

— Не очаквам разбиране от вас, защото сте продукт на курията — отсече той.

Обвинението беше неприятно просто защото не отговаряше на истината.

— Моят папа не е привърженик на курията — кротко отвърна Мичънър.

— Ватикана изисква пълно подчинение. В случай на противното апостолическият трибунал ви призовава за обяснения в Рим. Ние трябва да изпълняваме това, което ни се заповядва, а сестра Лусия е била покорна слугиня на църквата. Повярвайте ми, контактите й с пресата са били последното нещо на света, които Светият престол би допуснал. Йоан не е имал друг избор, освен да й заповяда мълчание. По същата причина са й го налагали и всички папи след него.

— Доколкото си спомням, тя е била посетена и от Павел VI, и от Йоан Павел II — подхвърли Мичънър. — Последният дори се е посъветвал с нея, преди да публикува тайната. Аз съм разговарял с епископи и кардинали, които са присъствали на това събитие. Тя е потвърдила, че ръкописът е нейно дело.

— Кой ръкопис? — вдигна глава Тибор.

Странен въпрос.

— Нима твърдите, че църквата е излъгала за посланието? — засече го Катерина.

— Това няма да узнаем никога — въздъхна Тибор и посегна към чашата си. — Защото добрата монахиня, Йоан XXIII и Йоан Павел II вече не са сред нас. Всички си отидоха, с изключение на мен.

Мичънър реши, че е време да смени темата.

— Затова ни кажете какво знаете — подхвърли той. — Какво се случи, след като Йоан XXIII прочете тайната?

Тибор се облегна в плетеното кресло и се замисли. Мълчанието продължи няколко минути.

— Добре — най-сетне кимна той. — Ще ви разкажа какво точно се случи.

* * *

— Знаете ли португалски? — попита монсеньор Каповила.

Тибор вдигна глава. Работеше във Ватикана вече десет месеца, но за пръв път някой от четвъртия етаж на апостолическия дворец благоволяваше да му обърне внимание. При това не друг, а самият личен секретар на Йоан XXIII.

— Да, отче.

— Светият отец има нужда от помощта ви. Вземете лист и молив и ме последвайте.

Той тръгна към асансьора, придържайки се на крачка от папския секретар. Изкачиха се до четвъртия етаж в пълно мълчание. Въведоха го в папските покои. Йоан XXIII седеше приведен зад писалището, върху което лежеше дървено сандъче със счупен восъчен печат. В ръцете на папата белееха два листа.

— Можете ли да прочетете този текст, отче Тибор? — попита той.

Свещеникът пое листовете и очите му пробягаха по написаното. В първия момент не регистрира смисъла на думите, а единствено факта, че са му познати.

— Да, свети отче.

Върху кръглото лице на папата изплува усмивка. Онази усмивка, която вдъхваше надежда на милиони католици по света. Заради нея пресата го кръсти Татко Йоан, а той с удоволствие прие това прозвище. Докато Пий XII боледуваше, прозорците на папския дворец бяха затъмнени, с плътно спуснати в знак на траур завеси. Но сега капаците бяха широко отворени и топлото италианско слънце свободно нахлуваше в хладните зали. Това беше сигналът за обновление, който венецианецът папа изпращаше към вярващите, трупащи се на площад „Свети Петър“.

— Седнете ей там, до прозореца, ако обичате — каза Йоан. — Направете писмен превод на италиански, страница по страница, както е в оригинала.

Тибор изпълни задачата за около час, като през това време два пъти провери точността на текста спрямо оригинала. Когато най-после остана доволен, той подаде листовете на папата и зачака реакцията му. Папата прочете първия лист с невъзмутимо изражение на лицето. Изчете и втория, но не каза нищо.

— Това не засяга моето управление на Светия престол — тихо промълви след проточилата се пауза Йоан.

Тибор замълча, макар че тези думи му се сториха доста странни предвид текста, който току-що беше превел.

Йоан комплектува двата оригинала със съответните преводи и ги сложи в два отделни плика. След което потъна в мълчание. Тибор не смееше да помръдне. Човекът срещу него бе успял да осъществи дълбоки промени в света на католицизма, въпреки че заемаше папския трон само от девет месеца. Именно тези промени бяха една от причините, поради която Тибор прие да работи в Рим. Светът беше готов за нещо различно и Господ Бог явно нямаше нищо против. Късите пръсти на Йоан замислено опипаха брадичката, тялото му в креслото леко се залюля.

— Отче Тибор, искам да се закълнете пред своя папа и своя Бог, че никога няма да разкриете съдържанието на това, което току-що прочетохте — промълви той.

Тибор усети цялата тежест на тази молба и тържествено отговори:

— Имате думата ми, свети отче.

Влажните очи на Йоан се заковаха върху лицето му и сякаш пронизаха душата му. По гърба му пробягаха ледени тръпки и той с усилие се удържа да не скочи на крака. Папата сякаш четеше мислите му.

— Бъдете убеден, че ще сторя всичко по силите ми, за да изпълня желанията на Мадоната — прошепна главата на римокатолическата църква.

* * *

— Никога след това не съм разговарял с Йоан XXIII — промълви Тибор.

— И той не ви потърси повече, така ли? — попита Катерина.

— Не — поклати глава възрастният свещеник. — До днес. Аз спазих обещанието, което дадох пред него. Допреди три месеца.

— Какво изпратихте на папата?

— Нима не знаете?

— Само в най-общи линии.

— Значи Климент е предпочел така.

— Едва ли — поклати глава Мичънър. — Иначе не би ме изпратил тук.

Тибор махна с ръка към Катерина.

— И за нея ли важи това?

— Не — поклати глава Мичънър. — Нея аз я поканих.

Тибор го стрелна с поглед, после поклати глава.

— Съжалявам, отче, но това ще си остане между мен и Климент.

— Казахте, че Йоан XXIII никога повече не е разговарял с вас. А вие направихте ли опит да се свържете с него?

— Броени дни по-късно Йоан свика Втория ватикански събор — поклати глава Тибор. — Помня добре съдържанието на този декрет, който според мен беше неговият отговор.

— Бихте ли пояснили?

— Не — отсече възрастният свещеник.

Мичънър довърши бирата си и понечи да поръча втора, но се въздържа. Очите му пробягаха по лицата на съседните маси. Дали някой от тези хора проявява интерес към техния разговор? Тръсна глава, за да прогони тази мисъл, и попита:

— А какво стана, след като Йоан Павел II публикува съдържанието на третата тайна?

— Какво трябваше да стане? — намръщи се Тибор.

Прямотата му ставаше прекалено трудна за понасяне.

— Светът вече знае за словата на Мадоната.

— Църквата е известна с умението си да променя истината.

— Нима намеквате, че светият отец е измамил света? — вдигна вежди Мичънър.

Тибор не отговори веднага. След доста дълга пауза колебливо поклати глава.

— Не знам какво намеквам. Мадоната нееднократно се е явявала на тази земя. Би трябвало най-после да разберем нейното послание.

— Какво послание? През последните няколко месеца проучих абсолютно всичко, което е известно за нейните появи в течение на две хилядолетия. Всяка една от тях изглежда уникална, без връзка с останалите.

— Значи не сте проучвали както трябва. Аз също проучвах тези появи в продължение на години. Всяка една от тях съдържа посланието да се подчиняваме на това, което Бог изисква от нас. По този начин Дева Мария се явява небесен пратеник. Тя предлага мъдри съвети и указания, които хората пренебрегват по един недопустим начин. В днешно време това най-ясно проличава в Ла Салет.

Мичънър беше запознат с всички подробности за появата на Мадоната в Ла Салет — селце, разположено високо във френските Алпи. През 1846 г. тя се явява на две деца овчарчета — Максим и Мелани. Събитието силно наподобява случилото се във Фатима — пасторална обстановка, ярко сияние от небето, което приема формата на жена, думите й, отправени към децата.

— Доколкото си спомням, посланията до момчето и момичето от Ла Салет са същите, които са записани и предоставени на Пий IX — подхвърли Мичънър. — По-късно са публикувани и версиите на самите очевидци, които предизвикват скандал. Мнозина ги обвиняват в измама, а самата поява на Мадоната се поставя под съмнение.

— Нима твърдите, че има връзка между Ла Салет и Фатима? — подхвърли Катерина.

— Нищо не твърдя — отвърна с леко раздразнение Тибор. — Достъп до архивите има присъстващият тук отец Мичънър. Може би той намира някаква връзка.

— Проучих внимателно появата в Ла Салет — промълви Мичънър. — След като прочита тайните, Пий XI не коментира нищо, но същевременно отказва да ги направи обществено достояние. А оригиналните текстове ги няма в архивите, въпреки че фигурират в картотеката на трудовете на Пий IX.

— През 1960 година аз също ги потърсих, но без успех. Въпреки това съществуват свидетелства за тяхното съдържание.

Мичънър разбра какво иска да му каже Тибор.

— Изчетох внимателно свидетелските показания на хората, които са присъствали, когато Мелани предавала посланията — кимна той. — Ако не греша, тя е попитала как се пишат думи като „непогрешимост“, „опетняване“ и „антихрист“.

Тибор кимна.

— Самият Пий IX подхвърля няколко предположения. След като прочита посланието на Максим, той казва: „Тук личи неподправена детска искреност“. Но когато прочита показанията на Мелани, той се разгневява не на шега: „Безразличието й плаши повече от откровеното безбожие. Ненапразно някои хора наричат църквата «войнстваща», а пред вас стои нейният командир!“

— Имате много добра памет — похвали го Тибор. — Когато чува за реакцията на папата, Мелани съвсем не се държи смирено. „Тази тайна би трябвало да достави удоволствие на светия отец — отбелязва тя. — Нали папите обичат да страдат?“

Мичънър си спомни за църковните декрети от онова време, с които се забранява на вярващите да обсъждат събитията в Ла Салет под заплахата от строго наказание.

— Ла Салет никога не достига достоверността на Фатима, отче — отбеляза той.

— Защото ги няма оригиналните описания на очевидците. Разполагаме само със спекулации и предположения. А църквата забранява всякакви дискусии на тази тема. Веднага след появата на Мадоната, Максим казва, че нейното послание ще донесе щастие за едни и нещастие за други. Седемдесет години по-късно същото казва и Лусия във Фатима: „За някои ще бъде добре, за други — лошо“. — Свещеникът пресуши халбата си с нескрито удоволствие. Личеше, че обича бирата. — И Максим, и Лусия са прави. За едни добро, за други лошо. Мисля, че е време да престанем да пренебрегваме тези слова на Мадоната.

— Какво искате да кажете? — притеснено попита Мичънър.

— Във Фатима желанията на небето са формулирани изключително ясно. Не съм чел тайната от Ла Салет, но мога да си представя нейното съдържание.

На Мичънър му дойде до гуша от загадки, но остави възрастния свещеник да каже това, което мисли.

— Наясно съм с думите на Мадоната във Фатима, отнасящи се до втората тайна — подхвърли той. — За посвещаването на Русия и това, което ще стане, в случай че тази страна остане далеч от светата църква. Съгласен съм, че е съвсем специфична инструкция, но…

— Но никой папа преди Йоан Павел II не го прави — прекъсна го отец Тибор. — До 1984-а нито кардиналите, нито папите споменават за посвещаването на руската православна църква. И вижте какво става в този период, по-точно между 1917-а и 1984-а. Комунизмът тържествува. Избити са милиони хора, а тази велика страна е унищожена от чудовищата, които й управляват. Какво точно казва Дева Мария? Доброто ще бъде пожертвано, светият отец ще страда, много народи ще бъдат унищожени. И то става само защото папите вървят по свои пътища, а не по този, който им сочи небето. — Гневът му вече беше съвсем открит, без никакъв опит за маскировка. — А какво се случи след посвещаването? Само шест години по-късно комунизмът се сгромоляса!

Тибор замълча и потърка веждите си, вероятно за да се овладее.

— Нито веднъж в хилядолетната си история Рим не е признал появите на Дева Мария — добави с по-спокоен тон той. — Стига само дотам, че да се съгласи да се говори публично за тях. Църквата упорито отказва да приеме, че очевидците на тези явления могат да съобщят нещо важно.

— Бих казал, че това е едно доста разумно поведение — подхвърли Мичънър.

— Напротив. Църквата признава, че Дева Мария действително се е явявала на обикновени простосмъртни, използва този факт, за да усили вярата на своите последователи, а после отхвърля всичко, което казват преките очевидци на тези появи. Нима не виждате противоречието?

Мичънър не отговори.

— Помислете малко — продължи Тибор. — След 1870 година и Първия ватикански събор папата е обявен за непогрешим в своите доктрини. Какво според вас ще стане с тази концепция, ако се придаде по-голямо значение на думите, изречени от едно обикновено селско дете?

Мичънър призна пред себе си, че никога не беше разглеждал нещата в тази светлина.

— Ще се срине авторитетът на църквата, ето какво — сам отговори на въпроса си Тибор. — Вярващите ще потърсят опора другаде, а Рим ще престане да бъде център на световната религия. Това не бива да се случи, а курията трябва да оцелее на всяка цена. Както винаги е оцелявала.

— Но тайните от Фатима сочат абсолютно точни места и дати, отче — възрази Катерина. — В тях се споменава Русия и името на папата. Говори се за покушения срещу него. Нима църквата не е проявила обикновена предпазливост? Тъй наречените тайни са толкова различни от евангелията, че всяка пробужда подозрения.

— Добър въпрос — кимна Тибор. — Ние, простосмъртните, винаги сме склонни да пренебрегваме това, с което не сме съгласни. Вероятно тук е причината небето да ни изпрати по-конкретни инструкции. Имам предвид детайлите, за които споменахте.

Мичънър бе поразен от оживлението върху лицето на възрастния свещеник, нервността на пръстите му, стиснали празната халба. Настъпи кратко мълчание, наситено с напрежение. После човекът насреща му се приведе напред и посочи плика върху масата.

— Кажете на светия отец да изпълни инструкциите на Мадоната. Не да ги оспорва или пренебрегва, а да ги изпълни. — Гласът му стана равен и лишен от емоции. — Кажете му още, че ако не го стори, ще трябва да поеме цялата вина, когато двамата с него се срещнем на небето.