Стив Бери
Третата тайна (47)

46

Междугорие, Босна и Херцеговина

Светът се въртеше пред замъгления взор на Мичънър. Главата му пулсираше, стомахът му се раздираше от конвулсии. Направи безуспешен опит да се надигне. В устата му имаше парлива и гъста като тесто слюнка, пред очите му причерняваше. Все още беше на открито, дъждът продължаваше да се лее върху отдавна подгизналите му дрехи. Оглушителна гръмотевица извести, че бурята продължава с пълна сила. С мъка приближи часовника до очите си, но фосфоресциращите цифри бяха размазани и се сливаха в неясно петно. Разтърка чело, после плъзна пръсти към тила си, където напипа голяма подутина.

Сети се за Ясна и понечи да я повика по име, но в същия момент на небето затрептя сияние. В първия момент реши, че е поредната светкавица, но после си даде сметка, че е нещо друго — кръгло и не толкова ослепително. Хеликоптер, помисли си той, но синкавобялото петно се приближаваше тихо, без звук.

Не след дълго то се установи точно над главата му, увиснало на няколко метра над земята. Не беше в състояние да се изправи и затова остана да лежи по гръб на каменистата пътека, вдигнал очи към небето. Сиянието се усили. Обля го приятна топлина. Вдигна ръка да предпази очите си, но между пръстите си видя образ, който бавно се оформяше в светлия кръг.

Образ на жена. Беше облечена в сива роба, поръбена със светлосин кант. Лицето й беше обрамчено с бял воал, под който се подаваха няколко кестеняви къдрици. Очите й бяха изразителни, а контурите на фигурата й се очертаваха в бяло, синьо и бледожълто. Той позна дрехата и лицето. Те принадлежаха на дървената статуя, която бе видял в дома на Ясна. На Дева Мария от Фатима. Сиянието помръкна и той можеше да я вижда ясно, въпреки че всичко останало продължаваше да се слива пред очите му.

— Стани, отец Мичънър — прозвуча мекият й глас.

— Аз… Опитах, но не мога… — запелтечи той.

— Стани.

Той напрегна мускули и бавно се изправи. Световъртежът изчезна, стомахът му се успокои. Извърна глава към сиянието и попита:

— Коя си ти?

— Нима не знаеш?

— Дева Мария?

— Изрече го така, сякаш е лъжа.

— Не исках…

— Неверието ти е силно. Сега разбирам защо си избран.

— Избран за какво?

— Преди много време казах на децата, че ще оставя знак за онези, които не вярват.

— Значи Ясна знае десетата тайна? — Веднага съжали за тези думи. Не стига, че халюцинираше, но вече започваше да разговаря със собственото си въображение.

— Тя е благословена жена, защото изпълни желанията на небето. За разлика от много други, които твърдят, че са благочестиви.

— Климент XV?

— Да, Колин. Аз съм един от тях.

Гласът, който изрече тези думи, беше по-дълбок и съвсем различен по тембър. А образът на Мадоната бавно се превърна в Якоб Фолкнер. Беше облечен в официалните папски одежди: мантия, пояс, палиум, митра — точно както беше облечен в деня на погребението си. В дясната си ръка държеше овчарска гега. Мичънър много се стресна. Какво ставаше тук?

— Якоб? — неуверено промълви той.

— Не пренебрегвай повече небето. Изпълни това, за което те помолих. Не забравяй, че лоялният слуга може да направи много.

Думите на Ясна, изречени по-рано през деня. Но защо халюцинациите му включваха това, което вече му беше известно?

— Каква е съдбата ми, Якоб?

Образът на папата се стопи и на негово място изплува лицето на отец Тибор. Беше облечен точно както при първата им среща в сиропиталището.

— Да бъдеш знак за света — изрече с гръмовен глас той. — Маяк на покаянието. Пратеникът, който ще обяви, че Бог е жив.

После образът му се стопи, а на мястото му отново се появи Дева Мария.

— Следвай сърцето си. В това няма нищо лошо. Но не жертвай своята вяра, защото накрая ще ти остане само тя.

Видението започна да се отдалечава и скоро се превърна в ярка топка, която бързо се стопи в нощното небе. Главоболието му се върна. Когато сиянието изчезна, светът наоколо отново се завъртя и стомахът му изригна.