Стив Бери
Третата тайна (2)

1

Ватикана

Сряда, 8 ноември, в наши дни, 6:15 ч.

Звукът отново се появи и монсеньор Колин Мичънър затвори книгата. Вече беше сигурен, че в помещението има някой.

Както преди.

Изправи се, отстъпи една крачка от масата за четене и огледа библиотеката в стил „Барок“. Високите рафтове го заобикаляха отвсякъде, продължаваха и в двата тесни коридора. Огромната, подобна на пещера стая излъчваше нещо мистично, подхранвано и от табелата на вратата: L’Archivio Segreto Vaticano. Секретен архив на Ватикана.

Наименованието винаги му се беше струвало странно, тъй като хилядите томове едва ли съдържаха нещо тайно. Повечето от тях съхраняваха грижливо подредени факти от две хиляди години живот на църковната институция. Факти от времето, в което папите са били и крале, и бойци, и политици, и любовници. Според единодушното мнение на статистиците общата дължина на тези рафтове надминаваше петдесет километра, а съдържанието им предлагаше много на онези, които знаеха какво търсят и къде да го търсят.

Един от тях със сигурност беше Мичънър.

Обръщайки се по посока на звука, той бавно тръгна напред. Плъзна се покрай фреските, изобразяващи Константин, Пипин и Фредерик II, след което спря пред желязната решетка в дъното. Пространството отвъд нея беше тъмно и тихо. Достъпът до това хранилище, така нареченият „Резерв“, се разрешаваше само от папата, а ключът за решетката се съхраняваше от началника на архива на Ватикана. Мичънър никога не беше влизал там. Често съпровождаше шефа си, папа Климент XV, който редовно се затваряше в тъмната стая, но винаги оставаше да чака отвън. Въпреки това обаче имаше представа за част от документите, които се пазеха в лишеното от прозорци пространство. За последното писмо на шотландската кралица Мери, обезглавена от Елизабет I. За петицията на седемдесет и пет английски лордове, които настояваха папата да анулира първия брак на Хенри VIII. За подписаните признания на Галилей, за Толентинския договор, сключен от Наполеон.

Сведе поглед към решетката от ковано желязо с фриз от позлатени листа, на който бяха изобразени фигурите на различни животни. Вратата беше от XIV век. Във Ватикана няма обикновени неща. Всичко е излязло от ръцете на прочути художници или легендарни майстори занаятчии. От хора, работили дълги години върху творенията си, за да доставят радост на своя Бог и на своя папа.

Стъпките му отекнаха в неподвижния въздух. Откъм решетката полъхна топъл въздух. Дясната част на двойния портал беше със солидно, здраво залостено резе.

Мичънър бавно се огледа. Може би някой от служителите беше влязъл в архива. Дежурният писар се беше оттеглил в момента на появата му. Папският секретар не се нуждаеше от бавачка. Но огромното помещение имаше много врати. Може би една от тях беше издала звуците, които смутиха спокойствието му. Трудно беше да се определи. Тук звуците бяха не по-малко объркващи от съхраняваните ръкописи.

Тръгна по един от дългите коридори вдясно, който водеше към Залата на папирусите. Движението предизвика включването и изключването на лампите на високия таван, които осветяваха пътя му. Изпита чувството, че навлиза в подземен тунел, въпреки че архивите бяха на втория етаж.

Направи само няколко крачки, не чу нищо и се обърна.

Беше рано сутринта в средата на седмицата. Нарочно избра това време за проучванията си. Не искаше да смущава работата на други изследователи, но не искаше и да привлича вниманието на служителите от архива. Изпълняваше лична поръчка на светия отец, проучванията му бяха частни. Но явно не беше сам. И миналата седмица беше усетил чуждо присъствие.

Върна се в главната зала и се отправи към масата за четене. Но вниманието му все още беше насочено към заключеното помещение без прозорци. Мозаечният под представляваше зодиакален кръг, ориентиран към слънцето, чиито лъчи достигаха до него благодарение на тесни, прецизно изчислени отвори в стените. Мичънър знаеше, че преди векове тук, точно в тази зала, е бил изработен и изчислен грегорианският календар. Но днес слънчевата светлина не достигаше до пода. Времето навън беше влажно и студено, над Рим валеше ситен есенен дъжд.

Върху писалището лежаха папките от дебел картон, които бяха ангажирали вниманието му в продължение на два часа. Голяма част от съдържанието им беше събирано през последните две десетилетия, но четири от тях бяха много по-стари. Две бяха запълнени с ръкописи на италиански, третата беше на испански, а четвъртата — на португалски. Мичънър ползваше тези езици с лекота — една от причините да бъде привлечен като личен секретар на Климент XV.

Испанските и италианските архиви нямаха особена стойност, но за сметка на това португалските бяха изключително важни. Заглавието в съответната папка гласеше: „Подробно описание и анализ на разказите за появите на Дева Мария във Фатима: от 13 май 1917 г. до 13 октомври 1917 г.“.

През 1922 г. папа Бенедикт XV бе заповядал да се започне проучване, което бе част от общото разследване на църквата на събитията, случили се в една затънтена португалска провинция. Целият документ беше изписан на ръка. Мастилото беше избледняло и пожълтяло, придавайки топъл златист оттенък на калиграфски изрисуваните думи. Епископът на Лейра беше провел изключително задълбочено проучване, отнело му цели осем години. Резултатите от него бяха придобили особено важно значение през 1930 г., когато Ватикана се съгласи да се говори публично за шестте появи на Дева Мария във Фатима. Към оригинала имаше и три приложения, изготвени съответно през 50-те, 60-те и 90-те години.

Мичънър ги беше проучил с вниманието и задълбочеността на юрист, какъвто всъщност беше. Църквата го беше изпратила да следва право в Мюнхенския университет и след седем години учение се беше сдобил със съответните научни степени. Но никога не беше практикувал реално право, тъй като бе специализирал в областта на църковните канони и свързаните с тях декрети. Прецедентите се простираха две хилядолетия назад и отразяваха по-скоро вижданията в различните исторически периоди, отколкото чисто юридическата теза, известна като stare decisis. Решава очевидното. Изключителните му юридически познания се оказаха ценни за службата му на църквата, тъй като логиката на правото му помагаше да се ориентира в тресавището на църковната политика. Както беше в този случай. Единствено юридическата подготовка му позволи да открие верния път в сложните лабиринти на отдавна забравената информация, да разбере какво е искал да знае Климент XV.

Звукът се появи отново.

Леко поскърцване, сякаш от докосването на раздвижени от вятъра клонки. Или пък мишка, обявяваща своето присъствие. Мичънър рязко се обърна и изтича в коридора. Огледа го в двете посоки, но не видя нищо. На около петнайсет метра вляво се намираше една от вратите, осигуряващи достъп до архива. Изтича към нея и натисна бравата. Тежката врата от резбован бук леко поддаде, железните й панти проскърцаха. Звук, който вече познаваше.

Коридорът зад нея беше пуст, но вниманието му беше привлечено от нещо блестящо на мраморния под.

Той се отпусна на колене. Прозрачните влажни петна бяха на равномерно разстояние едно от друго. Идваха от коридора, прекосяваха прага и продължаваха навътре в архива. В някои от тях имаше микроскопични останки от кал, трева и изсъхнали листа.

Мичънър ги проследи с очи и откри къде свършват — пред един от високите каменни рафтове. Дъждът глухо трополеше по покрива. Той разбра какви са тези влажни петна. Отпечатъци от стъпки.