Стив Бери
Третата тайна (49)

48

Междугорие, Босна и Херцеговина

9:00 ч.

Катерина започваше да се тревожи. Беше се събудила преди час и бе установила, че Мичънър е изчезнал. Бурята беше отминала, но макар и топло, утрото беше мрачно. Отначало помисли, че е слязъл да изпие чаша кафе, но се оказа, че той не е в барчето. Жената на рецепцията не го беше виждала. Отскочи до катедралата, но и там го нямаше. Не беше в стила му да изчезне, без да се обади, още повече че вещите и документите му бяха останали в стаята.

Застанала в единия край на площада, Катерина се колебаеше дали да поиска помощ от войниците, които го охраняваха. Павираното пространство започваше да се запълва от автобусите, докарали нови поклонници. Движението по улиците ставаше все по-оживено, а магазините вече бяха отворени.

Вечерта им беше преминала много приятно. Разговорът в ресторанта я окуражи, а онова, което се случи в стаята — още повече. Вече беше решила, че Алберто Валендреа няма да научи нищо от нея. Беше пристигнала в Босна, за да бъде с Мичънър, а не за да го шпионира. Валендреа и Амбрози да вървят по дяволите. Тя просто се радваше, че е тук. Престана да мисли дори за журналистическата си кариера. Ще отиде в Румъния и ще работи за онези деца. Ще накара родителите си да се гордеят с нея, ще бъде доволна от себе си. Поне веднъж в живота си ще се залови с истински добро дело.

През всичките тези години беше ненавиждала Мичънър, но сега си даваше сметка, че грешката е била и нейна. Да не говорим за недостатъците. Мичънър обичаше своя Бог и своята църква, докато тя обичаше единствено себе си. Но това ще се промени, непременно ще се промени. По време на вечерята Мичънър се оплака, че никога в живота си не е спасявал човешка душа. Но грешеше. Беше спасил нейната.

Прекоси улицата и влезе в информационния център. Никой от служителите не беше виждал човек с описанието на Мичънър. Излезе и бавно тръгна по тротоара. Не вярваше, че ще го открие из магазините, но все пак хвърляше по един поглед към вътрешността им. Допускаше, че може да е тръгнал да търси адресите на другите очевидци на божествените появи. После, подчинявайки се на инстинкта си, тръгна по пътя, който бяха извървели вчера — между редиците къщи с варосани стени, които водеха към дома на Ясна.

Откри го сравнително лесно и почука на вратата. Никой не отговори.

Върна се на улицата и вдигна глава. Капаците на прозорците бяха затворени. Изчака известно време, но нищо наоколо не помръдваше. Забеляза, че колата на Ясна я няма отпред. Обърна се и тръгна обратно към хотела. В следващия миг вратата на отсрещната къща се отвори и на улицата изскочи някаква жена, която уплашено крещеше:

— Ужас! Ужас! Господ да ни е на помощ!

— Какво има? — спря се Катерина, сглобявайки с известно затруднение хърватските думи.

— Ясна! — спря се жената. В очите й се четеше паника. — Открили са я на върха, ударена от светкавица. Кръстът също е пострадал!

— Жива ли е?

— Не знам. Току-що тръгнаха да я прибират.

Жената беше на прага на истерията, от очите й течаха сълзи. Непрекъснато се кръстеше, а пръстите й нервно опипваха броеницата, окачена на шията й.

— Спаси я, Божия майко! — шепнеха устните й. — Не й позволявай да умре, защото е светица!

— Толкова ли е зле? — втренчи се в нея Катерина.

— Едва е дишала, когато са я открили.

Катерина настръхна от внезапната мисъл, която пробяга през съзнанието й.

— Сама ли е била?

Жената не я чу и продължи да се моли, призовавайки Бог да спаси Ясна.

— Сама ли е била? — повтори въпроса си Катерина.

Жената най-сетне се овладя и поклати глава.

— Не. Имало и някакъв мъж, който също бил много зле.