Стив Бери
Третата тайна (68)

67

Ватикана

18:30 ч.

Валендреа бавно се разхождаше в градината, наслаждавайки се на необичайно меката декемврийска вечер. Първата му събота начело на католическата църква беше протекла напрегнато. Сутринта отслужи празничната литургия в катедралата, а после прие стотиците вярващи, пристигнали в Рим специално да му поднесат почитанията си. Следобедът започна със заседание на колегията на кардиналите. На него присъстваха около осемдесет човека, които все още не бяха отпътували от Рим, и той използва случая да очертае пред тях част от основните задачи на понтификата си. Предвидливо обяви, че назначенията на Климент XV ще бъдат продължени с една седмица, което му спести голяма част от неудобните въпроси. Изключение беше направено единствено за началника на архива, който, както обяви Валендреа, бе подал оставката си по здравословни причини. На негово място беше назначен един белгийски кардинал, който, въпреки че си беше заминал само няколко дни по-рано, вече пътуваше обратно за Ватикана. Всички останали назначения бяха отложени за следващата седмица. Добре забеляза погледите на мнозина от участниците в конклава, очакващи да изпълни обещанията, които им беше дал. Никой не се обади и това му хареса.

Пред него стоеше кардинал Бартоло, с когото се беше разбрал да го изчака след края на заседанието. Епископът на Торино беше настоял да разговорят именно днес. Вероятно за поста държавен секретар, който му беше обещал преди началото на конклава. Всъщност обещанието бе дадено от Амбрози, но по-късно самият той бе настоял назначението да се отложи максимално във времето. На практика този пост беше обещан на още няколко души, но Паоло се нуждаеше от време, за да намери достатъчно солидни компромати срещу повечето от тях. Целта беше да им откажат назначението, но да запазят властта си над тях. Разбира се, повечето от тези хора щяха да получат други оферти, но Валендреа добре знаеше, че позицията държавен секретар е мечтата на всички кардинали.

Бартоло го чакаше близо до Pasetto di Borgo. Построеният през средновековието пасаж свързваше Ватикана с Кастел Сант Анджело — крепостта, която беше пазила папите в продължения на столетия.

— Твое преосвещенство — рече Валендреа и пристъпи към торинския кардинал.

— Свети отче — почтително отвърна Бартоло и сведе глава в знак на уважение. После на лицето му се появи дяволита усмивка. — Обръщението ти харесва, нали, Алберто?

— Действително звучи добре.

— Напоследък ме избягваш.

— Глупости — махна с ръка Валендреа.

— Познавам те много добре — изгледа го възрастният духовник. — Освен това чувам, че и други се надяват да заемат мястото.

— Знаеш, че гласове се събират трудно — въздъхна Валендреа. — Трябва да правим каквото можем. — Опитваше се да поддържа игрив тон, но Бартоло съвсем не беше наивник.

— Осигурих ти цели дванайсет гласа — изтъкна той.

— Които се оказаха излишни.

Лицето на Бартоло видимо се опъна.

— Само защото Нгови се оттегли. Но ако беше продължил борбата, тези дванайсет гласа щяха да се окажат решаващи.

Изрече последните думи с писклив глас, което рязко намали тежестта им, превръщайки ги почти в молба. Валендреа реши да премине в директно настъпление.

— Густаво, ти си прекалено възрастен, за да бъдеш държавен секретар. Тази длъжност е тежка, изисква много пътувалия.

Бартоло се втренчи в лицето му. Явно щеше да бъде един от съюзниците, които трудно можеха да бъдат задоволени. Подслушвателните устройства потвърдиха, че кардиналът наистина бе привлякъл няколко гласа и още от началото беше сред фаворитите му. Но имаше репутация на мързеливец и хитрец с не особено добро образование и пълна липса на дипломатически опит. Издигането му на всеки пост във Ватикана би било посрещнато с недоумение, да не говорим за особено деликатното място на държавния секретар. За него кандидатстваха още трима кардинали, които също бяха работили упорито за Валендреа, но притежаваха огромен опит и се радваха на голямо уважение в колегията на кардиналите. Бартоло обаче предлагаше нещо, което другите не притежаваха: безпрекословно подчинение. А то не можеше да се отмине с лека ръка.

— Ако все пак реша да те назнача, ще стане при определени условия, Густаво — внимателно подхвърли Валендреа, решил да изпробва почвата, преди да направи решителната крачка.

— Слушам те.

— Възнамерявам да ръководя външната политика лично. Което означава, че решенията ще вземам аз, а не ти. За теб ще остане да ги изпълняваш безпрекословно.

— Ти си папата.

Отговорът дойде бързо, изпълнен с радостна готовност.

— Няма да търпя нито непокорство, нито самоволни действия.

— Алберто, духовник съм от близо петдесет години и винаги съм изпълнявал папските заповеди. Дори коленичих и целунах папския пръстен на Якоб Фолкнер — човек, когото дълбоко ненавиждах. Не виждам причина да се съмняваш в лоялността ми.

Валендреа си позволи една приятелска усмивка.

— Не се съмнявам. Искам само да си наясно с правилата.

Обърна се и тръгна бавно през пасажа, следван по петите от Бартоло.

— Някога папите са бягали от Ватикана, използвайки този път — подхвърли той. — Криели са се като деца, които се плашат от тъмното. Направо ми става лошо, като си го представя.

— Срещу Ватикана вече няма армии — успокоително отвърна Бартоло.

— Няма войници, но армиите са си на мястото — поклати глава папата. — Днешните неверници ни атакуват под формата на репортери и журналисти. Опитват се да подкопаят устоите на църквата със своите камери и бележници, подпомагани активно от разни либерали и дисиденти. Понякога става така, че дори папата е на тяхна страна, Густаво. Както беше в случая с Климент.

— Слава богу, че умря.

Тези думи погалиха слуха му. Беше ясно, че не са просто банални фрази.

— Възнамерявам да възвърна славата и блясъка на папската власт. При всяка своя поява, независимо къде, папата събира най-малко един милион вярващи. Правителствата трябва да се страхуват от този огромен потенциал. Ето защо съм решил да бъда най-пътуващият папа в историята.

— Но при тези пътувания ще имаш нужда от държавния секретар до себе си.

Направиха още няколко крачки и Валендреа кимна.

— Така мисля и аз, Густаво.

Очите му още веднъж опипаха тухлената настилка на пасажа, а във въображението му изникна картината на бягащия папа, търсещ спасение от нахлуващите в Рим германски наемници. Помнеше наизуст датата, на която се беше случило — 6 май 1527 г. На този ден бяха загинали 147 швейцарски гвардейци, които защитавали своя папа. Самият той се измъкнал в последния момент, използвайки този криволичещ проход, като в хода на бягството съблякъл бялата одежда, за да не бъде разпознат.

— Аз никога няма да избягам от Ватикана! — прошепна той, обръщайки се не толкова към Бартоло, колкото към безмълвните стени. Потънал в значимостта на мига, той изведнъж реши да пренебрегне съветите на Амбрози. — Добре, Густаво. В понеделник ще направя официално изявление. Ти ще бъдеш моят държавен секретар. Надявам се да ми служиш вярно.

— В мое лице ще имаш най-предания си слуга! — светна лицето на възрастния кардинал.

Това накара Валендреа да си спомни за най-лоялния си съюзник.

Преди два часа Амбрози се бе обадил да съобщи, че в седем вечерта ще му донесат възстановения превод на отец Тибор. До този момент нямало индикации, че някой го е прочел — новина, която му донесе огромно удовлетворение.

Хвърли поглед на часовника си. Седем без десет.

— Трябва ли да бъдеш някъде, свети отче?

— Не, приятелю. Мислех за един проблем, който по това време вече би трябвало да е решен.