Стив Бери
Третата тайна (7)

6

15:00 ч.

Валендреа сложи слушалките и натисна клавиша за възпроизвеждане на ролковия магнетофон, за да проследи разговора между Климент XV и Колин Мичънър. Подслушвателните устройства в апартаментите на папата отново бяха действали безупречно. В апостолическия дворец имаше много такива устройства. Той се беше погрижил за монтирането им веднага след избора на Климент — сравнително лесна задача, защото в качеството си на държавен секретар отговаряше пряко за сигурността във Ватикана.

Климент имаше право. Валендреа действително искаше неговото управление да продължи малко по-дълго, за да може да привлече на своя страна малцината членове на конклава, които все още имаха резерви. Сегашната света колегия се състоеше от 160 човека, от които само 47 бяха над осемдесет и нямаха право на глас в случай на евентуален конклав през следващите трийсет дни. Според последните изчисления той можеше да разчита на четирийсет и пет гласа — една съвсем задоволителна цифра за начало, но все още далеч от сигурния избор. Миналия път беше пренебрегнал старата, но очевидно вярна поговорка, гласяща, че „който влезе в конклава като папа, излиза от него като кардинал“. Но сега беше взел всички предпазни мерки това да не се повтори. Подслушвателните устройства бяха само част от стратегията, която трябваше да попречи на италианските кардинали да избягат от отговорност. Църковните князе проявяваха смайващо с мащабите си неблагоразумие, и то всекидневно. Те съвсем не бяха чужди на греха, а душите им се нуждаеха от пречистване не по-малко от душите на обикновените миряни. Валендреа прекрасно знаеше, че покаянието на грешниците понякога трябва да бъде наложено със сила.

Няма нищо лошо, че проявяваш чувства. Колин. Тя е част от твоето минало, което не бива да забравяш.

Кардиналът смъкна слушалките и погледна човека до себе си. Отец Паоло Амбрози беше сред най-близките му сътрудници вече повече от десетилетие. Нисък и слаб, с изтъняла сива коса, той приличаше на ястреб с гърбавия си нос и широка челюст. Прилика, която характерът му подчертаваше още повече. Този човек рядко се усмихваше. Никой не го беше чувал да се смее. Криеше чувствата си под плътна и мрачна маска, която никога не сваляше. Но това не смущаваше Валендреа, тъй като Амбрози притежаваше в изобилие всеотдайност и амбиция — качествата, които кардиналът почиташе най-много.

— Не е ли смешно, Паоло? — подхвърли Валендреа и спря магнетофона. — Говорят си на немски, сякаш никой друг на света не владее този език. Нашият папа изглежда доста загрижен за жената, с която отец Мичънър явно е имал връзка. Разкажи ми за нея.

Намираха се в зала без прозорци на третия етаж на апостолическия дворец — малка част от огромната площ, отредена на държавния секретар. Тук, в заключени шкафове, бяха монтирани всички магнетофони и радиоприемници. Валендреа не се тревожеше, че някой може да ги открие. Защото тези трийсетина квадратни метра бяха незначителна част от огромния лабиринт стаи, зали, коридори и пасажи — повечето от тях здраво заключени.

— Казва се Катерина Леу. Родителите й са румънци, избягали от страната още когато била дете. Баща й е професор по право, а самата тя има отлично образование, получено в Мюнхенския университет и Белгийския национален колеж. Връща се в Румъния в края на 80-те, веднага след свалянето на Чаушеску. Искрено вярва, че е била част от революцията. — В гласа на Амбрози се долови лека ирония. — С Мичънър се запознава в Мюнхен, където и двамата са студенти. Интимната им връзка продължава около две години.

— Откъде знаеш всичко това?

— Мичънър и папата са водили и други разговори като днешния.

Валендреа кимна. За разлика от него Амбрози прослушваше абсолютно всички записи.

— А защо никога не си споменавал за тях?

— Защото преди светия отец да прояви интерес към настоящия трибунал, те бяха от второстепенно значение.

— Може би съм подценил отец Мичънър — поклати глава държавният секретар. — В крайна сметка се оказва, че и той е обикновен човек, със своето минало и грешки. Това ми харесва. Разкажи ми нещо повече.

— Катерина работи за няколко европейски издания. Нарича себе си журналистка, но е по-скоро писателка на свободна практика. Има публикации в „Шпигел“, „Хералд Трибюн“ и лондонския „Таймс“, но никъде не се задържа дълго. Специалист по лявата политика и радикалната религия. Статиите й не ласкаят организираното духовенство. Съавтор е при написването на три книги: две от тях за дейността на Зелената партия в Германия, а третата — за френската католическа църква, които нямат особен успех. Високоинтелигентна, но недисциплинирана личност.

Валендреа усети, че е попаднал на нещо важно.

— И амбициозна, предполагам.

— Има два брака след раздялата с Мичънър. И двата кратки. Връзката й с отец Кийли е повече нейна идея, отколкото негова. През последните две години работи в Америка. Един ден просто се появява в кабинета му и оттогава са заедно.

— Любовници ли са? — любопитно го погледна Валендреа.

— Трудно е да се каже — сви рамене Амбрози. — Но вероятно да, тъй като тя си пада по духовниците.

Кардиналът отново си сложи слушалките и включи магнетофона. В ушите му екна гласът на Климент XV: Съвсем скоро ще бъда готов с писмото до отец Тибор. В него ще настоявам за писмен отговор, но ако прояви желание да говори — изслушай го. Задавай му каквито искаш въпроси, а после ще ми разкажеш всичко.

— Какво е намислил старият глупак? — попита Валендреа, докато смъкваше слушалките. — Защо изпраща Мичънър при някакъв осемдесетгодишен свещеник? Каква полза би имал от него?

— С изключение на самия Климент, той е единственият жив човек, който е запознат с тайните от Фатима, пазени в нашия архив. Получил е оригиналния текст на сестра Лусия лично от ръцете на папа Йоан XXIII.

Коремните мускули на кардинала болезнено се свиха при споменаването на Фатима.

— Откри ли този отец Тибор?

— Разполагам с адреса му в Румъния.

— Искам да бъде поставен под непрестанно наблюдение.

— Ясно. Но не знам защо.

Валендреа нямаше желание да дава обяснения. Поне до момента, в който щеше да бъде лишен от избор.

— Според мен няма да е излишно да наблюдаваме и Мичънър — подхвърли той.

— Мислите ли, че Катерина Леу ще ни помогне? — ухили се Амбрози.

Държавният секретар се замисли, преди да отговори, опитвайки се да обобщи информацията за Мичънър и подозренията си по отношение на тази жена.

— Ще видим, Паоло, ще видим — промърмори той.