Стив Бери
Третата тайна (52)

51

Ватикана

23:45 ч.

Валендреа прие поздравленията на кардиналите, след което напусна Сикстинската капела и се насочи към едно помещение от бял мрамор, известно като Стаята на сълзите. Вътре го очакваха папските одежди, грижливо подредени от специалистите на „Гамарели“. Самият Гамарели се беше изправил до тях в почтително очакване.

— Къде е отец Амбрози? — попита Валендреа и огледа лицата на присъстващите свещеници.

— Тук съм, свети отче — обади се Амбрози, току-що влязъл в помещението. Произнесено от най-близкия му съветник, това обръщение прозвуча особено приятно.

Тайната на конклава беше преустановена в момента, в който новият папа напусна капелата. Тежкият портал беше отворен и от комина се изви бял пушек. Името Петър II вече се произнасяше навсякъде из Ватикана, а вероятно и на площада отвън. Обикновените хора ще му се възхищават, а изследователите ще се чудят на дързостта му. Дано поне за известно време млъкнат.

— От днес нататък ти си моят личен секретар — обяви Валендреа, свали алената мантия и усмихнато добави: — Това е първата ми папска заповед.

Амбрози отговори на усмивката и почтително сведе глава. Новият папа огледа дрехите, избрани вчера, и кимна.

— Мисля, че тези са най-подходящите.

Шивачът ги пое от ръцете му и леко се поклони.

— Така да бъде, Santissimo Padre.

Валендреа прие спокойно обръщението, на което имаше право единствено папата. Кардиналската мантия щеше да бъде затворена в специална ракла и съхранявана до смъртта му, след което щеше да бъде предадена на най-възрастния член на фамилията Валендреа.

Той облече бяла ленена мантия и бавно я закопча. Гамарели коленичи и сръчно започна да я зашива с предварително подготвена игла. Беше временно положение, но напълно достатъчно за следващите няколко часа. През това време щяха да бъдат подготвени останалите, вече напълно завършени дрехи.

Валендреа се размърда, изпъна рамене и разпореди:

— Малко е тясна, поправете я.

Гамарели разши шева и започна отначало.

Шивачът скоро приключи и му направи знак да седне на близкия стол. Един от свещениците коленичи и свали обувките и чорапите му. Мисълта, че отсега нататък рядко ще се обслужва сам, беше много приятна. Донесоха чифт бели чорапи и червени обувки от фина кожа. Той ги изпробва, после кимна. Ставаха му абсолютно точно.

Изправи се и пое от ръцете на друг свещеник малката бяла шапчица, наречена zucchetto. Някога, когато духовниците все още бръснели главите си, тези шапчици предпазвали голите им черепи от студа. Днес обаче те бяха неразделна част от одеждите на висшите църковни представители. От осемнайсети век насам папската zucchetto се изработваше от осем триъгълни парчета коприна, съшити в едно цяло. Валендреа я притисна с две ръце, като крал короната си. Амбрози го дари с усмивка на одобрение.

Вече можеше да се представи на света. Но първо трябваше да свърши още една работа.

Валендреа се върна в Сикстинската капела. Кардиналите бяха там. Пред олтара беше поставен тежък трон. Той се насочи към него, седна и изчака няколко секунди, преди да се разпореди:

— Моля, седнете.

Предстоящият ритуал беше важна част от каноническия изборен процес. Всеки от присъстващите кардинали трябваше да се приближи към трона, да коленичи и да прегърне краката на новия папа.

Направи знак на най-старшия кардинал-епископ — негов верен привърженик, който трябваше да започне процедурата. Йоан Павел II беше нарушил традицията и се обръщаше към кардиналите прав, но дойде време традициите да бъдат възстановени. На практика те трябваше да са доволни, защото същите традиции векове наред бяха включвали и целуване на папската обувка.

Остана седнал и величествено протегна ръка за целувка на папския пръстен. Нгови беше някъде в средата на процесията. Когато му дойде редът, той коленичи и се наведе над пръстена. Валендреа отбеляза, че устните му изобщо не докоснаха златото. После африканецът се изправи и понечи да се отдалечи.

— Няма ли да ме поздравиш? — подхвърли Валендреа.

Нгови направи крачка в обратна посока и спокойно го погледна.

— Нека управлението ти донесе това, което заслужаваш — отчетливо изрече той.

В гърдите на Валендреа потрепна гняв. Много му се искаше да постави на мястото му този нахален африканец, но моментът не беше подходящ. По всяка вероятност Нгови целеше именно да го ядоса и да го накара да демонстрира арогантност. Овладя се и също така спокойно отвърна:

— Приемам това като благопожелание.

— И наистина е такова.

Скоро ритуалът приключи и Валендреа се изправи.

— Благодаря на всички — каза той. — Уверявам ви, че ще отдам всичките си сили за благото на църквата майка. А сега е време да се покажа на света.

Прекоси залата по централната пътека и напусна капелата. Насочи се към базиликата, преминавайки последователно през Залата на кралете и Залата на дуковете. Хареса този маршрут главно защото от двете му страни се редуваха красиви платна, които подчертаваха върховенството на папската власт. Влезе в централната лоджия.

Час след избора слуховете бяха в своя апогей. Никой от събралите се тук не разполагаше със сигурна информация за развоя на събитията в Сикстинската капела. Засега той щеше да ги остави в неведение, защото неведението е много добро оръжие, особено когато го държеше в собствените си ръце. Беше сигурен, че изборът на името му ще даде повод за много спекулации. Подобно нещо не бяха дръзнали да направят дори папите войни, нито пък ловките дипломати на Светия престол, които бяха контролирали този процес в продължение на повече от сто години.

Спря на няколко крачки от нишата, от която се излизаше на балкона. Ритуалът изискваше там пръв да се покаже доайенът на кардиналите — в случая това беше пазителят на папските архиви, следван от папата, председателя на светата колегия и кардинал-шамбелана.

Пристъпи към кардинала архивар, който се беше изправил до стената.

— Казах ти, че ще бъда търпелив, твое преосвещенство — прошепна той. — Дойде време да изпълниш последния си дълг.

Очите на възрастния мъж останаха безизразни. Вероятно отдавна се беше примирил със съдбата си. Без да каже нито дума, той се обърна и излезе на балкона. Петстотин хиляди гърла приветстваха появата му. Кардиналът пристъпи към монтирания на парапета микрофон и обяви:

— Annuntio vobis gauduium magnum.

Според канона това изявление задължително се правеше на латински, но Валендреа знаеше превода наизуст.

Имаме папа.

Тълпата изригна. От мястото си не можеше да види лицата на хората, но присъствието им беше осезаемо. Кардиналът изчака стихването на овациите и обяви:

— Cardinalem Sanctae Romanae Ecclesiae… Valendrea.

Името потъна в бурни аплодисменти. Най-после тронът на свети Петър се връщаше на италианец.

— Viva, viva!

Архиварят хвърли кос поглед през рамото си. Беше ясно, че не харесва това, което му предстоеше да изрече. После отново се приближи до микрофона и обяви:

— Qui Sibi Imposuit Nomen…

Площадът повтаряше думите с многократно ехо. Избраното име е…

— Petrus II.

Ехото отскочи от огромния площад, сякаш статуите върху колонадата започнаха да се питат дали са разбрали правилно. Изминаха няколко мига, през които хората осъзнаваха чутото. После избухнаха оглушителни овации.

Валендреа тръгна към балкона, но с гърба си усети, че го следва само един кардинал. Обърна се и видя, че Нгови е останал на мястото си.

— Идваш ли?

— Не.

— Това е твой дълг в качеството ти на кардинал-шамбелан.

— Но е срам за мен.

Валендреа направи малка крачка в обратна посока.

— В капелата изтърпях нахалството ти, но не ме предизвиквай пак! — просъска той.

— Какво ще ми направиш? Ще ме вкараш в затвора, ще ми отнемеш всичко, което притежавам, ще ме лишиш от титли и звания? Не сме в средновековието!

Кардиналът до него беше видимо притеснен. Той беше лоялен поддръжник и Валендреа реши да му демонстрира авторитет.

— По-късно ще се разправям с теб, Нгови! — просъска той.

Мигът беше прекалено тържествен, за да си позволи повече. Извърна се към своя привърженик и подхвърли:

— Ще го направим ли, твое преосвещенство?

После излезе на слънчевия балкон и вдигна ръце да поздрави многохилядната тълпа, която го посрещна с бурни аплодисменти.