Стив Бери
Третата тайна (15)

14

Букурещ, Румъния

Петък, 10 ноември, 11:15 ч.

Мичънър се спусна по металната стълбичка и стъпи на обсипаната с маслени петна писта на летище „Отопени“. Редовният полет на „Бритиш Еъруейс“ беше протекъл нормално. Полупразният самолет зае мястото си пред терминала. Виждаха се само още три машини.

Това не беше първото му посещение в Румъния. Беше идвал тук като служител в секретариата на Ватикана, който по онова време се ръководеше от кардинал Фолкнер. Тогава работеше в международния отдел, отговарящ за дипломатическите връзки на Светия престол.

В продължение на няколко десетилетия Ватикана и румънските църкви спореха за собствеността върху католическите имоти, които след Втората световна война бяха прехвърлени в разпореждане на румънската православна църква. Сред тях бяха и няколко древни католически манастира. С падането на комунизма се възстанови религиозната свобода, но преговорите за връщането на имотите се проточиха и оставаха трудни. След падането на Чаушеску Йоан Павел II започна преговори е правителството и дори отиде на официално посещение в Румъния. Но напредъкът бе бавен. Самият Мичънър беше участвал в част от последните преговори. Напоследък се забелязваше известно раздвижване от страна на центристкото правителство. В страната живееха около два милиона католици и над двайсет и два милиона православни, чийто глас беше започнал да се чува. Климент даде да се разбере, че и той възнамерява да посети страната, но проблемът с имотите беше основна пречка за евентуалната папска визита.

Затънал в сложните политически комбинации от онова време, Мичънър почти бе забравил, че е духовно лице. Беше по-скоро министър, дипломат и личен довереник на папата. Но всичко това щеше да свърши с последния му дъх. Може би тогава ще трябва да се върна към проповедничеството, каза си с въздишка той. На практика никога не бе имал свое паство. Малко мисионерска работа нямаше да му навреди. Кардинал Нгови му беше разказвал много за Кения. От тези разкази стигна до извода, че Африка би могла да се окаже отлично убежище за един бивш папски секретар, особено ако Климент почине, преди да го направи кардинал.

Прогони мислите за личното си бъдеще и закрачи към терминала с чувството, че полетът го е ободрил. Неподвижният въздух беше доста студен — пилотът ги беше предупредил, че температурата в Букурещ е малко над нулата. Небето беше покрито с ниски облаци, които не пропускаха нито един слънчев лъч.

Влезе в сградата и се насочи към гишето за паспортен контрол. Беше почти без багаж, ако не се брои един лек сак, който се поклащаше на рамото му. Облеклото му се състоеше от джинси, пуловер и разкопчано сако — в точно съответствие с молбата на Климент да бъде дискретен.

Ватиканският паспорт му осигури свободно влизане в страната без обичайната платена виза. Мичънър се отправи към гишето на „Юродолар“, което беше точно срещу митническия контрол. Нае една очукана фиеста, като преди това не забрави да разпита служителя как може да стигне до Златна. Владееше езика достатъчно, за да схване какво му обяснява младежът с рижа коса.

Не беше особено възхитен от перспективата да шофира сам по пътищата на една от най-бедните европейски страни. Справките, които направи в интернет, единодушно предупреждаваха за опасност от кражби и грабежи — най-вече нощно време и в провинцията. Би предпочел да използва помощта на папския нунций в Букурещ, който би могъл да му осигури местен шофьор и гид, но Климент категорично му бе забранил. Настани се зад волана на наетата кола и бавно напусна летището. Откри магистралата без особени трудности и пое към Златна.

 

 

Катерина стоеше в западния край на павирания площад. Отдавна неподдържана, настилката беше доста разбита, а много павета просто липсваха. Угрижените хора наоколо изобщо не обръщаха внимание на такива дреболии, погълнати изцяло от елементарните проблеми на съществуването си — храна, вода, отопление.

Пристигна в Златна едва преди два часа, използвайки времето си да научи каквото може за отец Андрей Тибор. Много внимаваше с въпросите, защото румънците се славеха с пословичното си любопитство. Според информацията, която й беше предоставил Валендреа, самолетът на Мичънър трябва да кацне някъде около единайсет. Златна се намираше на около сто и петдесет километра северно от Букурещ, което означаваше, че ще му трябват поне два часа, за да се добере дотук. Часовникът й показваше един и двайсет. Той скоро щеше да се появи, разбира се, ако самолетът му не бе закъснял.

Беше й хубаво, че си е у дома, но едновременно се чувстваше и доста странно. Родена и израснала в Букурещ, тя беше прекарала голяма част от детството си отвъд Карпатите, в сърцето на Трансилвания. За нея това място не беше познатото от литературата свърталище на вампири и върколаци, а просто Ердели — район с прекрасни гори, замъци крепости и сърдечни хора. Културата беше силно повлияна от Унгария и Германия, оцветена от специфичните цигански обичаи. Баща й беше наследник на саксонските бойци, принудително заселени тук още през XII век със задачата да спрат татарските набези. Наследниците на тези представители на Европа бяха оцелели въпреки терора на поредица унгарски деспоти и румънски крале, но след Втората световна война комунистите се заеха да ги ликвидират окончателно.

Родителите на майка й бяха цигани, което означаваше, че са обект на омраза и гонения — точно както Хитлер беше гонил евреите. Старата гара и дървените къщички на Златна с веранди от резбовано дърво й напомняха за селото на старците, което, за разлика от Златна, не беше оцеляло след поредицата земетресения и още по-страшните урбанистични реорганизации на Чаушеску. То стана част от онези близо седемдесет процента малки селца, които бяха подложени на ритуална разруха, а населението им бе натикано в грозни панелни блокове. Родителите на майка й бяха подложени и на допълнителното унижение сами да разрушат къщата си. „Начин да се обедини опитът на селяните с марксистката ефективност“, гласеше този широко пропагандиран план. Колкото и да бе печално, малцина румънци съжаляваха за унищожението на циганските села. Тя още помнеше едно от редките си посещения в бездушния апартамент на дядо си и баба си — малки стаи с голи сиви стени, лишени от стоплящото присъствие на духовете на предците. Животът бавно напускаше изстрадалите им души. Което беше и целта на цялата широкомащабна операция. По-късно подобна операция беше проведена в Босна, но нея я нарекоха „етническо прочистване“. Докато Чаушеску окачестви своите действия като крачка към „прогресивния начин на живот“. Това беше истинска лудост. Видът на Златна и хората тук бързо пробудиха мрачните спомени.

От една продавачка научи, че в околността има три сиропиталища. Това, в което работеше отец Тибор, се смятало за най-окаяното. Намирало се в западните покрайнини на градчето и в него живеели неизлечимо болни деца — още едно от безумствата на Чаушеску.

Диктаторът храбро обяви контрацепцията извън закона и постави на жените една амбициозна задача — докато навърши четирийсет и пет, всяка от тях трябва да има най-малко пет деца. В резултат страната се напълни с деца, чиито родителите не можеха да ги изхранват. Подхвърлянето на бебета се превърна в повсеместно явление, а болести като СПИН, туберкулоза, хепатит и сифилис се разпространяваха с бързината на горски пожар. Едновременно с това никнеха и сиропиталищата — отвратителни дупки, в които за нежеланите деца се грижеха чужди и равнодушни хора.

Катерина научи, че Тибор е българин, който наближаваше осемдесет. Всъщност никой не знаеше точните му години. Беше известен като благочестив човек, който, вместо да се оттегли на заслужена почивка, неуморно подготвяше децата за скорошната им среща с бога. Тя не можеше да си представи какъв кураж е нужен, за да успокояваш умиращо пеленаче или да кажеш на десетгодишно дете, че скоро ще отиде на друго, по-добро място. И не можеше да повярва, че на света съществуват такива неща. Защото беше атеистка и винаги щеше да си остане такава. За нея религията бе създадена от човека, както и самият Бог. Обясняваше си живота не чрез вярата, а чрез политиката. Нима има по-добър начин за манипулиране на хората от сплашването им с проклятието на едно всемогъщо същество? Вярата в себе си е нещо далеч по-разумно. Вярата в собствените способности, желанието да изпробваш късмета си в живота, да постигнеш нещо. А молитвата е за слабите и ленивите. Нещо, от което лично тя никога не бе изпитвала нужда.

Погледна часовника си. Минаваше един и половина. Време да тръгва за сиропиталището. Бавно прекоси площада. Все още не беше решила какво да прави след появата на Мичънър. Беше сигурна, че ще измисли нещо.

 

 

Мичънър намали скоростта и се насочи към сиропиталището. Част от пътуването от Букурещ премина по магистрала с четири платна, която беше изненадващо добре поддържана, но второстепенните пътища след нея бяха нещо съвсем различно — с разбити банкети, надупчена като швейцарско сирене настилка и неясни указателни табели, заради които два пъти сбърка посоката. Прекоси река Олт, която разделяше два ниски хълма. Равнинната местност постепенно премина в планинска. През по-голямата част от пътуването му на хоризонта се виеха гъсти облаци промишлен смог.

Един месар в Златна му даде доста точни сведения за местонахождението на отец Тибор. Сиропиталището се оказа двуетажна тухлена постройка с разядени от сяра плочи на покрива. Въздухът тежеше от миризмата и щипеше гърлото му. На прозорците имаше железни решетки, а голяма част от стъклата им бяха облепени с хартиени ленти. Повечето бяха боядисани с блажна боя и той се зачуди дали са такива, за да не позволяват да се вижда вътре, или обратното.

Вкара колата в оградения двор и изключи мотора. Тревата беше изсъхнала. В единия ъгъл се виждаше ръждясала пързалка, заобиколена от няколко люлки. В дъното се издигаше черен и мазен дим, който по всяка вероятност беше източникът на тежката, задушлива миризма. На централния вход се появи монахиня, облечена в дълга до глезените кафява дреха.

— Добър ден, сестро — поздрави я той. — Аз съм отец Колин Мичънър и идвам да се срещна с отец Тибор.

Каза всичко това на английски с надеждата да бъде разбран, а на лицето му изплува любезна усмивка. Възрастната жена сплете пръсти пред дрехата си и го поздрави с лек поклон.

— Добре дошъл, отче. Нямах представа, че сте свещеник.

— Във ваканция съм и реших, че мога да оставя расото у дома — поясни Мичънър.

— Вие сте приятел на отец Тибор? — попита жената. Английският й беше превъзходен, без никакъв акцент.

— Не точно. Предайте му, че съм колега.

— Той е вътре. Моля, последвайте ме. — Жената се поколеба за момент, после попита: — Извинете, отче, но мога ли да попитам дали и друг път сте посещавали подобни места?

Странен въпрос, помисли си Мичънър, после поклати глава.

— Не съм, сестро.

— В такъв случай ще ви моля да бъдете търпелив с децата.

Той кимна и я последва нагоре по петте напукани стъпала. Вонята във вътрешността на сградата беше отвратителна смесица от урина, фекалии и застоял въздух. Моментално му прилоша, но не запуши нос, преценил, че това ще се възприеме като обида. Под подметките му заскърцаха натрошени стъкла; боята по стените беше олющена като изгоряла на слънцето кожа.

Децата нахлуха в коридора от отворените врати на стаите. Бяха трийсетина момчета, от едва проходили до тийнейджъри. Главите им бяха остригани — против въшки, както обясни сестрата. Част от тях накуцваха, а други изглеждаха така, сякаш не могат да контролират мускулите си. Много бяха кривогледи и изпитваха трудности с говора. Струпаха се около него и започнаха да го опипват, молейки за вниманието му. Гласовете им бяха пронизителни, а диалектът, който използваха, беше някаква смесица между руски и румънски. Питаха го кой е и защо е дошъл. Още в града му бяха казали, че голяма част от тези деца са неизлечимо болни или инвалиди. В сцената имаше нещо сюрреалистично, дължащо се най-вече на облеклото им. Някои бяха с панталони под ризките, други бяха с голи крака. Явно ги обличаха, с каквото им попадне.

Всички бяха кожа и кости. Малцина имаха зъби, открити рани зееха по лицата и крайниците им. Снощи, преди да си легне, Мичънър беше прочел някаква медицинска извадка, според която голяма част от изоставените румънски деца са заразени с вируса ХИВ.

Прииска му се да им каже, че Господ ще се погрижи за тях, че страданията им имат смисъл. Но още преди да отвори уста, в коридора се появи висок мъж с черно расо, на което липсваше бялата католическа якичка. Невръстно момченце се беше вкопчило във врата му в отчаяна прегръдка. Косата на възрастния мъж беше подстригана късо, а от лицето и поведението му се излъчваше благородство. Очила с телени рамки очертаваха кръглото му лице с кафяви очи под бухнали бели вежди. Тялото му беше слабо и стройно, но жилестите ръце излъчваха сила.

— Отец Тибор? — попита на английски Мичънър.

— Доколкото разбрах, вие сте колега — отговори възрастният мъж с твърд източноевропейски акцент.

— Да, аз съм отец Мичънър.

Старецът се наведе и пусна момченцето на пода.

— Тъкмо водех Думитру на всекидневната терапия — промърмори той. — Защо трябва да я забавя, за да разговарям с вас? — В гласа му прозвуча изненадваща враждебност.

— Вашият папа има нужда от помощта ви — отговори Мичънър.

Тибор си пое дъх, а в погледа му се появи изненада.

— Нима най-сетне си е дал сметка за ситуацията тук?

Мичънър не беше очарован от развоя на събитията. Не си беше представял, че ще разговарят пред публика, най-вече пред сестрата. Но децата останаха вкопчени в дрехите му.

— Трябва да поговорим насаме.

Отец Тибор внимателно го огледа, но в очите му нямаше емоция. Физическото му състояние беше безупречно и Мичънър със завист се запита дали на осемдесет ще бъде дори наполовина така добре.

— Прибери децата, сестро — разпореди се свещеникът. — И се погрижи за Думитру.

Монахинята пое слабичкото телце от ръцете му и подкара останалите деца пред себе си. Отец Тибор изстреля още няколко заповеди на румънски. Мичънър разбра част от тях, но все пак попита:

— На каква терапия е подложено това дете?

— Просто масажираме краката му с надеждата, че ще проходи. Вероятно е безполезно, но само с това разполагаме.

— Тук няма ли лекар?

— Доволни сме, когато можем да ги нахраним. А за медицинска помощ дори не можем да мечтаем.

— Защо вършите всичко това?

— Странен въпрос за свещеник. Тези деца имат нужда от нас.

— Навсякъде ли е така?

— Всъщност това е едно от добрите сиропиталища — отвърна възрастният мъж. — Работихме много упорито, за да го превърнем в място за живеене. Но, както сам виждате, още много трябва да се направи.

— Без пари?

— Задоволяваме се с това, което ни подхвърлят разни благотворителни организации. Правителството прави малко за нас, а църквата — почти нищо.

— Доброволно ли дойдохте тук?

— Да — кимна Тибор. — След революцията прочетох за сиропиталищата и реших, че мястото ми е тук. Това беше преди десет години.

В гласа му все още се усещаше острота.

— Защо сте толкова враждебен? — попита Мичънър.

— Питам се какво може да иска папският секретар от стар човек като мен.

— Знаете кой съм?

— Не съм безразличен към това, което става по света.

Беше ясно, че Андрей Тибор съвсем не е глупак. Папа Йоан XXIII явно е направил добър избор, като го е помолил да преведе записките на сестра Лусия.

— Нося ви писмо от светия отец.

— Точно от това се страхувах — прошепна Тибор и хвана ръката му. — Елате да отидем в параклиса.

Обърнаха се и тръгнаха обратно към изхода. Параклисът се оказа малка стаичка с под, застлан с грапав картон. Голите стени бяха от камък, напукани греди очертаваха тавана. Единственото нещо, което напомняше за храм, беше самотният прозорец, върху чието стъкло бе изрисувана Мадоната с протегнати ръце, сякаш готова да прегърне онзи, който потърси утехата й.

— Открих този витраж в една църква наблизо, малко преди да я съборят — проследи погледа му Тибор. — А един от доброволците го монтира през лятото. Децата са невероятно привлечени от нея.

— Знаете защо съм тук, нали?

Отецът не отговори. Мичънър извади от джоба си гълъбовия плик и му го подаде. Старецът пристъпи към прозореца, разкъса плика и извади писмото на папата. Започна да чете, държейки листа далеч от очите си.

— Отдавна не съм ползвал немски, но все още не съм го забравил — промърмори той, прочете написаното и сгъна листа. — Когато писах на папата за пръв път, просто се надявах да изпълни молбата ми и нищо повече.

Мичънър понечи да попита каква е била тази молба, но бързо се овладя.

— Имате ли отговор за светия отец? — попита той.

— Имам много отговори. Кой от тях да избера?

— Сам ще решите.

— Де да беше толкова просто — въздъхна Тибор и извърна глава към рисуваното стъкло. — Тя го е направила сложно. — Замълча за момент, после бавно се извърна към госта си. — В Букурещ ли сте отседнали?

— А вие как предпочитате?

Тибор му подаде плика и каза:

— Близо до Площада на революцията има едно заведение, кафе „Кром“. Лесно ще го намерите. Бъдете там в осем. Дотогава ще съм готов с отговора.