Стив Бери
Третата тайна (21)

20

22:00 ч.

Мичънър и Катерина слязоха от вагона на метрото и поеха нагоре, към мразовитата нощ. Пред очите им се появи очуканата фасада на някогашния кралски дворец, осветена от студената светлина на прожекторите. От Площада на революцията започваха няколко улици, по чийто мокър паваж крачеха хора с дебели дрехи. Имаше голямо движение, а студеният въздух беше наситен с въглероден двуокис.

Мичънър хвърли поглед към Катерина, която бавно оглеждаше площада. Очите й се спряха на сградата на бившата комунистическа партия — грозно чудовище в сталински стил, — и по-точно на един от балконите на първия етаж.

— От него Чаушеску произнесе последната си реч — прошепна тя. — А аз стоях ей там… — Пръстът й се насочи към северния край на площада. — Чувствах се странно. Осветен от прожекторите, този самозабравил се глупак обяви, че е обичан от всички. — Огромната сграда се очертаваше застрашително на фона на нощното небе, но очевидно вече не я смятаха за нещо важно, тъй като тънеше в мрак. — Телевизията предаваше събитието и речта му достигаше до всички краища на страната. Но гордата му надменност се стопи в момента, в който хората започнаха да скандират „Тимишоара, Тимишоара“.

Мичънър беше запознат със събитията в северния град Тимишоара, където един млад свещеник бе дръзнал да се обяви срещу режима на Чаушеску. Отлъчването му от реформираната православна църква, контролирана от правителството, беше предизвикало масови протести в цялата страна. Шест дни по-късно площадът, който в момента се разстилаше пред очите му, се беше превърнал във вулкан на недоволството и насилието.

— Ако можеше да видиш лицето му, Колин — прошепна Катерина, имайки предвид лицето на диктатора. — Именно изписаната върху него нерешителност и дълбоко смайване ни подтикна към действие. Разкъсахме полицейските кордони и… вече нямаше връщане назад. Докараха танкове и пожарни, а накрая започнаха да стрелят. В онази нощ изгубих много приятели.

Мичънър стоеше с ръце в джобовете и гледаше парата, която излиташе от устата му. Остави Катерина да се отдаде на спомените, защото беше горда с тях. А и той също.

— Хубаво е, че се върна.

Тя се извъртя към него. Няколко двойки се разхождаха по площада, хванати за ръце.

— Липсваше ми, Колин — прошепнаха устните й.

Някъде беше чел, че в живота на всеки има по един човек, който докосва най-съкровените струни в душата му. Онова скъпоценно и свято местенце, към което всеки се завръща в труден момент, търсейки утехата на спомените. За него този човек беше Катерина. Сериозно се безпокоеше от невъзможността мястото й да бъде заето от църквата и бога.

Тя пристъпи към него.

— Какво искаше да каже отец Тибор с препоръката си папата да изпълни волята на Дева Мария?

— Де да знаех — поклати глава Мичънър.

— Но би могъл да разбереш.

Той разбра какво има предвид и извади от джоба си писмото на отеца.

— Знаеш, че не мога да го отворя.

— Защо? Ще го прехвърлим в друг плик. Папата нищо няма да разбере.

Но за този ден прегрешенията му бяха предостатъчно.

— Аз ще разбера — тръсна глава той и прибра плика обратно въпреки кухия начин, по който прозвучаха думите му.

— Климент си е отгледал верен слуга — отбеляза Катерина. — Не мога да му го отрека.

— Той е моят папа и аз му дължа уважение.

Устните й се разкривиха в позната гримаса.

— Цял живот ли ще служиш на папите? — попита тя. — А кога ще се погрижиш за себе си, Колин Мичънър?

Този въпрос той си го задаваше от години. Какво ще стане с него? Нима последната мечта на живота му ще бъде кардиналската шапчица? И след нея ще има грижата единствено да пази престижа на алената мантия? Хората като отец Тибор вършат онова, което върши всеки проповедник. Кожата му отново усети топлите тела на дечицата, които се притискаха в него, а в ноздрите го лъхна вонята на отчаянието им. Отново потръпна от остро чувство за вина.

— Искам да бъдеш спокоен, Колин — подхвърли Катерина, която внимателно го наблюдаваше. — Няма да кажа на никого за това, което става тук.

— Включително и на Том Кийли? — не се сдържа той. Зададе въпроса с тон, който го накара да съжалява.

— Да не би да ревнуваш?

— А трябва ли?

— Изглежда, имам слабост към духовниците.

— Но с Том Кийли бъди внимателна. Не знам защо имам чувството, че той е като онези, които са хукнали да бягат при първите изстрели, прозвучали на този площад. — Забеляза как челюстите й се стягат, но въпреки това добави: — А не като теб.

По лицето й пробяга усмивка.

— Изправих се пред танковете заедно с още стотина души.

— Не ме карай да се тревожа — въздъхна той. — Просто не искам да си представя какво е могло да се случи. Като нищо е можело да пострадаш, при това сериозно.

— Повече, отколкото вече съм пострадала? — хвърли му кос поглед тя.

Катерина излезе от стаята на Мичънър и заслиза по скърцащите стъпала. Бе му предложила да се видят на закуска и да поговорят още веднъж преди обратния му полет за Рим. Той бе приел без учудване новината, че е наела стая на етажа под него, а тя на свой ред не му бе споменала, че също се връща в Рим, но с по-късен полет.

Вече започваше да съжалява за ангажимента, който бе поела пред кардинал Алберто Валендреа. Това, което беше започнало като стъпка в посока, обещаваща кариера, бързо се превръщаше в подла измама спрямо мъжа, когото все още обичаше. Беше й трудно да лъже Мичънър. Ако баща й знаеше какво върши, сигурно би потънал вдън земя. Тази мисъл я разтревожи допълнително, защото от доста време насам разочароваше родителите си.

Стигна пред вратата на стаята си, отключи и влезе. Първото нещо, което видя, беше усмихнатото лице на отец Паоло Амбрози. Стресна се, но бързо успя да се овладее. Инстинктивно усещаше, че ще направи грешка, ако покаже, че се страхува от него. Откровено казано, очакваше подобна визита, тъй като Валендреа я предупреди, че Амбрози ще я потърси. Затвори вратата, съблече палтото и се насочи към лампата до леглото.

— Не е ли по-добре да останем на тъмно? — подхвърли Амбрози.

Тя забеляза, че е облечен с черен панталон и тъмно поло. На раменете му беше наметнато тъмно палто. Тези дрехи нямаха нищо общо с духовния му сан. Тя сви рамене и хвърли палтото си на леглото.

— Какво научихте?

Тя се замисли за момент, после накратко му разказа за сиропиталището и онова, което бе научила от Мичънър, пропускайки няколко от най-важните факти. По същия начин описа и срещата с отец Тибор, включвайки в разказа си предупреждението му към папата.

— Трябва да разберете какъв е отговорът му — рече Амбрози.

— Колин не иска да отвори писмото — сви рамене тя.

— Намерете начин.

— Какъв според вас трябва да бъде той?

— Качете се горе. Съблазнете го. Изчакайте го да заспи и прочетете писмото.

— А защо вие не го направите? Сигурна съм, че вашият интерес към свещениците е далеч по-голям от моя!

Амбрози внезапно се стрелна напред, впи костеливите си пръсти в гърлото й и я повали на леглото. Хватката му беше хладна и обиграна. Заби коляно в гърдите й и я закова върху матрака. Беше много по-силен, отколкото изглеждаше.

— За разлика от кардинал Валендреа аз не мога да търпя голямата ти уста! — просъска той. — Напомням ти, че се намираме в Румъния, а не в Рим! Тук всеки ден изчезват хора и никой не се интересува! Искам да научиш съдържанието на писмото. Ако не го направиш, при другата ни среща няма да съм толкова въздържан! — Коляното му се заби още по-болезнено в гърдите й. — И запомни, че не обичам да повтарям. Утре ще те открия по същия начин, по който те открих днес.

Тя изпита желание да го заплюе в лицето, но желязната хватка около шията й я предупреди да не го прави. Амбрози я пусна и тръгна към вратата. Катерина се хвана за гърлото, пое с мъка дъх и скочи на крака. Амбрози светкавично се обърна и в ръката му мътно проблесна пистолет. Тя се закова на място.

— Мръсник! Отвратителен гангстер!

— Историята учи, че границата между доброто и злото често е тънка и незабележима — сви рамене той, отвори вратата и небрежно подхвърли: — Приятни сънища.