Стив Бери
Третата тайна (16)

15

По обратния път към Букурещ Мичънър правеше огромни усилия да прогони от съзнанието си кошмарните картини от сиропиталището.

И той като онези деца не познаваше истинските си родители. Едва на зряла възраст научи, че истинската му майка е живяла в Клогхийн — селце на север от Дъблин. Когато забременяла, била едва двайсетгодишна, неомъжена. Баща му така и си останал неизвестен, защото майка му упорито отказвала да го назове. По онова време абортите били нещо нечувано, а отношението на обществото към неомъжените майки — абсолютно брутално.

Църквата била единственият им шанс.

Архиепископът на Дъблин ги нарекъл „центрове за раждане“, но на практика това били полусрутени и зле поддържани сгради — като тази, която току-що беше посетил. Управлението им било поверено на монахини — не грижовни и милосърдни жени като тази в Златна, а напротив — зли и намръщени служителки на църквата, които третирали бременните като престъпници.

Преди и след раждането жените били принудени да работят унизителна работа в ужасни условия, почти без заплащане. Имало побоища и глад. За църквата те били грешници, които нямали друг път към спасението на душите си, освен насилственото покаяние. Но повечето от обитателките на тези „центрове“ били обикновени селски момичета, които нямали средства да издържат децата си. Бащите на тези деца или не ги признавали, или не желаели постъпката им да се разчува. Имало и омъжени жени, които били допуснали грешката да забременеят против волята на съпрузите си. Но общият знаменател там бил срамът. Нито една от тях не искала да привлича внимание върху себе си или семейството си заради едно нежелано дете.

След раждането бебетата оставали в центровете за година-две. Съдбите им се решавали в последния момент — в неговия случай това било съобщение за пристигането на двойка американци. Само католиците се ползвали от привилегията на осиновяването, но те били длъжни да отгледат и детето като добър католик, без да съобщават на никого откъде са го взели. Специално създадената за тази цел организация „Свято сърце“ приемала и парични дарения, но те не били задължителни. Децата можели да знаят, че са осиновени, но само ако им се кажело, че истинските им родители са мъртви. Такова било желанието и на повечето майки, които се надявали срамът им да бъде изтрит с течение на времето. Никоя от тях не искала да се знае, че е изоставила детето си.

Мичънър помнеше ясно деня, в който бе посетил своя „център“. Сивата каменна сграда беше разположена в най-ниската част на една гориста долина недалеч от Ирландско море. Обикаляйки празните помещения, той се беше опитал да си представи как отчаяната майка се промъква на пръсти в детското отделение, за да зърне детенцето си за последен път, да се сбогува с него, а вероятно и да се запита защо Бог и църквата я подлагат на такива мъчения. Толкова ли е тежък този грях? И ако е така, защо и бащата не търпи неговите последици? Защо цялата вина трябва да бъде нейна?

Каква болка, господи!

Изправен пред зеещия прозорец на втория стаж, той гледаше към отсрещната черница. Тишината се нарушаваше единствено от вятъра, който стенеше в празните стаи. Като воплите на невръстните дечица, затворени някога в тях. И усети ужаса на майката, която се опитва да зърне за последен път детето си, отнасяно от някаква кола. Една от тези майки е била и неговата. Жена без име и без самоличност, която нямаше да срещне никога. Не можеше дори да се опита да я потърси, тъй като новородените нямали фамилни имена. Единственото, което успя да научи за себе си, дължеше на избледнялата памет на една възрастна монахиня.

Над две хиляди бебета бяха напуснали Ирландия по този начин. Едно от тях — слабичко момченце със светлокестенява коса и яркозелени очи, бе отпътувало в посока Савана, Джорджия. Таткото осиновител беше адвокат, а майката се отдаде с цялата си душа на новия си син. Детето растеше в квартал на заможни хора от горния слой на средната класа. Завърши училище с отличен успех, а след това — за огромно удовлетворение и гордост на вторите си родители — получи виеше геологическо и юридическо образование. После замина за Европа, където имаше щастието да попадне на един самотен епископ, който го заобича като свой син. Днес някогашното осиновено момченце беше верен служител на този епископ, който междувременно се беше издигнал до върховен глава на същата онази църква, която бе проявила невероятна жестокост към него в Ирландия.

Мичънър обичаше вторите си родители дълбоко и искрено. Те бяха изпълнили обещанието си към църквата, съобщавайки му, че истинските му родители са загинали. Едва на смъртния си одър втората му майка каза истината. Това беше изповедта на една свята жена пред сина свещеник, направена с надеждата, че ще бъде опростена както от него, така и от Всевишния.

„Години наред я виждах в съзнанието си, Колин. Представях си какво е изпитвала, когато те взехме. Опитаха се да ме убедят, че това е за добро. Аз самата се опитах да убедя себе си в същото. Но тя продължава да е пред очите ми“.

Той не знаеше какво да каже.

„Мечтаехме за детенце, Колин. Епископът каза, че без нас животът ти ще бъде много труден. Че никой няма да се грижи за теб. Но аз и до днес я виждам пред себе си. Искам да й кажа, че съжалявам. Да я уверя, че съм те отгледала добре, че съм те обичала както тя би те обичала. Дано да ни прости“.

Нямаше какво да се прощава. Вината беше на обществото, на църквата. А не на дъщерята на един обикновен фермер от Джорджия, която не бе имала щастието да си роди свое дете. Тя не беше извършила нищо лошо и той горещо молеше бога да й дари покой. Рядко мислеше за тези неща, но сиропиталището, което току-що напусна, върна спомените му с нова сила. В ноздрите му още се усещаше вонята и ръката му неволно посегна към страничното стъкло.

Онези деца никога нямаше да пътуват до Америка, никога нямаше да изпитат обичта на хората, които искат да бъдат техни родители. За тях светът се ограничаваше от сивата ограда около голямата и мрачна къща с решетки, в която никога не бе достатъчно светло и топло. И те щяха да умрат там, самотни и забравени, получавайки обич само от няколко монахини и един възрастен свещеник.