Стив Бери
Третата тайна (63)

62

Ватикана

10:30 ч.

Валендреа бавно прелистваше Lignum Vitae, а началникът на архива стоеше прав пред него. Беше му заповядал да се яви на четвъртия етаж, като вземе със себе си обемистия ръкопис. Искаше лично да прегледа това, което беше предизвикало интереса на Нгови и Мичънър.

Пророчествата на Малахия, в които се говореше за Петър Римски, се оказаха едва в края на многословното описание на Арнолд Вион, което надхвърляше хиляда и осемстотин страници.

Окончателната разруха на светата римокатолическа църква ще настъпи по време на Петър Римски, който ще причини ужасни страдания на вярващите. Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник.

— Наистина ли вярваш на тези глупости? — вдигна глава той.

— Ти си сто и дванайсетият папа в списъка на Малахия. Последният. И той предрича, че ще вземеш точно това име.

— Което означава, че църквата е изправена пред апокалипсис, така ли? Накрая Градът на седемте хълма ще бъде съден от Безмилостния съдник. Нима наистина го вярваш? Някога не съм допускал, че си такъв невежа!

— Открай време Рим е известен като Града на седемте хълма — поклати глава архиварят. — А аз не харесвам тона ти!

— Не ме интересува какво харесваш и какво не! Единственото, което ме интересува, е какво сте обсъждали с Нгови и Мичънър!

— Нищо няма да ти кажа.

— Тогава ми кажи защо вярваш в пророчеството — отвърна Валендреа и посочи ръкописа.

— Моето мнение едва ли представлява интерес за теб.

— Представлява, твое преосвещенство — надигна се от мястото си Валендреа. — При това много голям. Приеми го като последен жест към светата църква. Защото, доколкото си спомням, днес е последният ти ден между тези стени.

Лицето на възрастния човек не издаваше нищо от мъката, която вероятно изпитваше. Беше служил на Ватикана близо петдесет години и със сигурност беше имал своите моменти на радост и скръб. Но той беше човекът, организирал подкрепата за Нгови по време на последния конклав. Това стана ясно преди няколко дни, когато кардиналите най-сетне започнаха да говорят. Стана ясно и друго — този човек бе демонстрирал забележителни умения в своята дейност. Жалко, че не беше избрал страната на победителя.

Но и един друг факт предизвикваше безпокойство в душата на Валендреа: през последните два дни в пресата възникна дискусия относно пророчествата на Малахия. Подозираше, че тя е инспирирана от човека насреща му, въпреки че репортерите бяха използвали обичайното клише „неназован източник от Ватикана“. По принцип пророчествата на Малахия не бяха нещо ново, тъй като още преди години бяха станали обект на множество спекулации от страна на разни теоретици на конспирацията. Но сега журналистите бяха започнали да правят връзката и съответните заключения. Сто и дванайсетият папа наистина бе приел името Петър II. Как бе възможно това да е известно на някакъв монах през XI век или пък на хроникьор от XVI? Съвпадение? Може би. Но съвпадение, което даваше изключително голяма допълнителна сила на пророчеството.

Всъщност и Валендреа си задаваше този въпрос. Мнозина биха си помислили, че е избрал името, след като се е запознал подробно с архивите на Ватикана. Но не беше така. Той бе избрал името Петър в момента, в който реши да се бори за папския престол, а това беше много отдавна — още по времето на Йоан Павел II. И не го беше споделил с никого, дори с Амбрози. Да не говорим, че изобщо не беше чел пророчествата на Малахия.

Отново закова поглед в лицето на архиваря, очаквайки отговор на въпроса си. Старецът само поклати глава и промълви:

— Нямам какво да кажа.

— В такъв случай може би имаш идея къде може да е липсващият документ.

— Аз не знам за липсващ документ. Всичко, включено в инвентарния списък, си е на мястото.

— Става въпрос за документ, който не е вписан. Климент лично го е оставил в Резерва.

— Не мога да нося отговорност за нещо, което не ми е известно.

— Наистина ли? Тогава ми кажи какво ти е известно. Какво беше дискутирано на срещата между теб, кардинал Нгови и монсеньор Мичънър?

Архиварят не отговори.

— От мълчанието ти разбирам, че е ставало въпрос тъкмо за липсващия документ, а ти си пряко замесен в неговото изчезване.

Даваше си сметка, че подобно обвинение ще прониже стареца право в сърцето. Той беше длъжен да съхранява абсолютно всички ръкописи на църквата. А фактът, че един от тях липсва, щеше да опетни доброто му име завинаги.

— Не съм направил нищо друго, освен да изпълня заповедта на негово светейшество Климент XV и да отворя Резерва — глухо отвърна кардиналът.

— Вярвам ти, твое преосвещенство. Защото съм убеден, че Климент е взел документа тайно, без да казва на никого. Единственото ми желание е да го открием.

Тези думи бяха изречени с по-топъл тон — ясна индикация, че приема обяснението.

— Аз също искам да… — Старият кардинал изведнъж замълча, сякаш се опасяваше да не изпусне нещо важно.

— Продължавай, твое преосвещенство — меко го подкани Валендреа.

— Шокиран съм не по-малко от теб — въздъхна възрастният мъж. — Но нямам никаква представа кога се е случило това, нито пък къде може да се намира въпросният документ. — От тона му пролича, че твърдо ще се придържа към тази версия.

— Къде е Мичънър?

Валендреа предварително знаеше отговора на този въпрос, но го зададе, за да се увери, че Амбрози е на прав път.

— Не знам — отвърна с леко потрепване в гласа кардиналът.

Дойде ред на въпроса, който действително интересуваше Валендреа.

— А Нгови? Той какво иска?

— Страхуваш се от него, нали? — погледна го с разбиране старият кардинал.

— Не се страхувам от никого, твое преосвещенство — хладно отвърна Валендреа. — Просто искам да знам защо кардинал-шамбеланът проявява толкова голям интерес към Фатима.

— Не съм казал подобно нещо.

— Но вчера сте говорили по този въпрос, нали?

— И това не съм казал.

Валендреа сведе очи към ръкописа — скрит знак, че упорството на стареца започва да го дразни.

— Аз те уволних, твое преосвещенство — рече с лека въздишка той. — Но със същата лекота мога и да те възстановя на поста ти. Нима не би искал да умреш тук, във Ватикана, като началник на архива на католическата църква? Нима не искаш всички документи да бъдат върнати по местата им? Нима чувството ти за дълг не е по-силно от онова, което изпитваш лично към мен?

Старецът се размърда нервно, а мълчанието му беше индикация, че обмисля предложението.

— Какво искаш? — промълви най-сетне той.

— Кажи ми къде отиде отец Мичънър.

— Чух, че тази сутрин е заминал за Бамберг — неохотно отвърна старецът.

— Значи ме излъга?

— Ти попита дали знам къде е. А аз не знам. Казвам ти само това, което съм чул.

— Целта на пътуването му?

— Там може би се намира документът, който търсиш.

— А Нгови?

— Очаква обаждане от страна на отец Мичънър.

Ръцете на папата стиснаха здраво древния ръкопис. Не си беше направил труда да поиска ръкавици. Какво толкова, по дяволите? Най-късно утре този том щеше да се превърне в пепел. Но сега оставаше най-важното.

— Нгови иска да научи съдържанието на липсващия документ, така ли?

Старецът бавно кимна, сякаш откровеността му причиняваше болка, и рече.

— Те искат да научат онова, което ти по всяка вероятност знаеш отдавна.