Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (61)

Епилог

Просто пролука в небето, това беше всичко. Нищо общо с изкусните портали на Бримстоун и техните врати като в птичарник. Тук изобщо нямаше врата, нито стражи. Единственото предпазващо нещо беше мястото — високо над Атласките планини — и незабележимата цепнатина, по-тясна от разтворените криле на серафим.

Цяло чудо беше, че Разгут я откри след толкова много време.

Или пък, мислеше Кару, вторачена в жалката твар пред себе си, може и да не е точно чудо, ако най-ужасният момент в нечий живот се вреже в паметта и остане там, по-ярък, от която и да е преживяна радост. Вече разбираше защо точно болката е кръвният данък да владееш магията: в нея имаше много по-голяма мощ, отколкото в радостта. Отколкото, в каквото и да е друго нещо.

Дали е по-голяма и от надеждата?

Виждаше погребалните клади в Лораменди, като че ли самата тя е била там: телата на химерите, станали храна на пламъците, сякаш са стари парцаливи дрехи, и Акива, който наблюдава всичко това от кулата, вдишвайки пепелта на нейния народ. Кару също усети вкуса на пепел и си помисли, че е полепнала по тялото, което беше обсипала с целувки.

Тази цел е осмисляла живота му и тя беше причината за всичко станало.

Въпреки това, нямаше сили да го убие. Нищо, че лично донесе ножовете й от Прага и би коленичил пред нея, за да я улесни.

Тя го изостави. Но пак усещаше разстоянието помежду им като неестествено изкривена сфера. Имаше нещо нередно в тази растяща помежду им дистанция. Болката, тя сега запълваше празнината в нея, това бе новата й цялост. Една жалка част от нея искаше да не беше научавала за коварството на Акива, да се върне във времето, преди то да се е случило, да изпадне отново в пламенното щастие отпреди сриването на целия й свят.

— Идваш ли? — подкани я Разгут, промъквайки едното си рамо в света оттатък, така че половината му тяло се изгуби в ефира на Ерец.

Кару кимна. Останалата част от него също изчезна. Тя си пое дълбоко дъх в разредения въздух, събирайки сили да го последва. За нея нямаше да има щастие от тук нататък. Но някъде дълбоко под нещастието тлееше надежда.

Надежда, че името, което й беше дал Бримстоун, е нещо повече от случайно хрумване.

И че това не е краят.

Следва продължение…