Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (13)

13
Осквернителят на гробове

Кару крачеше с ръце в джобовете, опитвайки да се отърси от тревогата за Бримстоун. И онова „да си възвърне свободата“ какво ли трябваше да означава? То пораждаше в нея неприятното усещане за неизбежна самота, сякаш е осиротяло животинче, отгледано от добри хора, което скоро ще върнат обратно в дивия пущинак.

Тя не искаше да я връщат в пущинака. Искаше да е питомна. Да има дом и семейство, завинаги.

— Вълшебни лекове, госпожице дама, за меланхолични черва — провикна се някой подир нея и тя неволно се усмихна, поклащайки отрицателно глава. „Ами за меланхолични сърца“, помисли си. Дали съществува лек за тях? Сигурно. Някъде сред тези шарлатани и натрапници съществуваше и истинска магия. Тя познаваше писари, целите облечени в бяло, които пишат писма до мъртвите (и ги доставят), а също и един стар разказвач на приказки, който подсказваше идеи на писателите срещу една година от техния живот. Кару беше виждала как туристите със смях слагат подписа си под тези договори, без нито за миг да повярват в съдържанието им, но тя му вярваше. Нима не беше виждала и по-необикновени неща?

Докато си проправяше път през града, той постепенно взе да разсейва настроението й, с което пристигна. Нямаше как да остане мрачна на място като това. В някои от тези дерби, както казваха на кривите улички, светът изглеждаше като застлан с килими. В други висяха току-що боядисани копринени чилета, от които по главите на минувачите капеше алено и кобалтовосиньо. Из въздуха като екзотични птици пърхаха думи от различни езици: арабски, френски, номадски. Жените като квачки викаха децата да се прибират вкъщи да спят, а старци с фесове се излежаваха на групи по праговете и пушеха.

Трели на нечий смях, ухание на канела, на магарета и багри, навсякъде багри.

Кару си проправяше път през Джемаа ел-Фна, площадът, превърнал се в сърце на града — лудешки изобилен карнавал на човечеството: укротители на змии и танцьорки, прашни босоноги момчета, джебчии, злополучни туристи и сергии с храна, където се продаваше всичко — от портокалов сок до печени агнешки главички. Докато изпълняваше някои поръчения, Кару нямаше търпение да се върне обратно при портала. В Маракеш обаче обичаше да се скита безцелно и да спира начесто, да пийва ментов чай, да рисува, да търси из сука^[1] чехли с извити носове и сребърни гривни.

Но тази вечер нямаше да се помайва. Бримстоун очевидно беше загрижен час по-скоро да си получи зъбите. Тя отново се сети за празните буркани и взе да я човърка диво любопитство. За какво беше всичко това? За какво? Направи опит да овладее любопитството си. Все пак търсеше осквернителя на гробове — ако не друго, Изил беше поне доста поучителен пример.

„Не любопитствай!“, гласеше едно от основните правила на Бримстоун, а Изил не му се подчини. На Кару й беше жал за него, защото го разбираше. И нейното любопитство приличаше на пожар, който се разпалваше още повече при всеки опит да бъде потушен. Колкото повече нейни въпроси Бримстоун оставяше без отговор, толкова повече искаше да научи тя. А в нея напираха купища въпроси.

За зъбите, разбира се: за какво, по дяволите, служат?

За какво е другата врата? Накъде води?

Какво точно представляват химерите и откъде са дошли? Има ли и други като тях?

Ами тя самата? Кои бяха нейните родители и как така се е озовала под опеката на Бримстоун? Дали и тя не беше някакъв приказен персонаж, нещо като първородното дете в „Румпелщилцхен“^[2], разплата за стар дълг? Или пък майка й е била един от снабдителите на Бримстоун и, удушена от змийския си нашийник, е оставила своето ревящо бебе на пода в дюкянчето? Кару имаше в главата си още стотици варианти на тази история, но истината си оставаше забулена в тайна.

Дали нямаше друг живот, който й е писано да изживее? Понякога изпитваше непоколебима увереност, че наистина е така и че някакъв илюзорен живот й се плези от място, недосегаемо за нея. Това усещане я връхлиташе непрекъснато, докато рисуваше или се скиташе, а веднъж се случи даже докато танцуваше блус, плътно притисната в Каз — изведнъж почувства, че й е писано да прави нещо друго с ръцете си, с краката си, с тялото си. Нещо друго. Нещо друго. Нещо друго.

Но какво?

Тя стигна площада и неговият хаос я погълна, а докато се промъкваше между мотопедите и акробатите, движенията й постепенно се нагодиха към ритъма на мистичната гнава музика^[3]. Дим, плътен като стена и с мирис на печено месо, се стелеше на гъсти талази; от време на време току-що съзрели момчета й прошепваха „хашиш“, а костюмирани продавачи на вода нареждаха напевно: „Фото! Фото!“. В далечината разпозна гърбицата на Изил, наобиколен от жени, които рисуваха с къна, и улични зъболекари.

Срещайки го веднъж месечно, тя сякаш наблюдаваше на забързан каданс процеса на едно падение. Когато беше още дете, той имаше репутацията на лекар и учен — порядъчен и благовъзпитан мъж с меки кафяви очи и копринени мустаци, които гиздеше и подреждаше, както птица перушината си. Идваше лично в дюкянчето на Бримстоун, за да върти търговия с него, но за разлика от останалите доставчици, го правеше така, сякаш идва на светско посещение. Флиртуваше с Исса, носеше й малки подаръчета — изработени от семенни шушулки змийчета, обеци от кехлибарени зърна, бадеми. На Кару носеше кукли и миниатюрен сребърен сервиз за тях, като не забравяше и Бримстоун — беше му обичай да оставя шоколад или буркан с мед на тезгяха, преди да си тръгне.

Но това беше отдавна, още преди да се прегърби под тежестта на ужасния избор, който направи, преди да се превие, усуче и полудее. Вече не беше добре дошъл в дюкянчето, затова Кару излизаше да се среща с него на това място.

И този път, щом го видя, я обзе нежна жал. Беше превит почти надве и единственото, което го държеше да не падне по лице, бе неговата чепата тояжка от маслинов клон. Очите му бяха потънали в синини, а зъбите, които не бяха негови, изглеждаха несъразмерно големи за съсухреното му лице. Мустаците, някогашната му гордост, висяха сплъстени и проскубани. Всеки минувач би го съжалил, но за Кару, която знаеше как е изглеждал само преди няколко години, това беше истинска трагедия.

Когато я зърна, лицето му светна.

— Я гледай кой е дошъл! Красивата дъщеря на Търговеца, сладката посланичка на зъбите. Да не си дошла, за да почерпиш стареца с чаша чай?

— Здравей, Изил. Чаша чай ми звучи отлично — отвърна тя и го поведе към кафенето, където обикновено сядаха.

— Скъпа, мигар и този месец е минал незабелязано покрай мен? Съвсем съм забравил за срещата ни.

— Не е така. Аз дойдох по-рано.

— А, хубаво тогава, винаги е удоволствие да те види човек. Боя се обаче, че нямам много какво да пратя на стария дявол.

— Нали все нещичко си събрал?

— Да, само нещичко.

За разлика от останалите търговци, Изил нито ловуваше, нито убиваше; той изобщо не отнемаше живот. Преди, като лекар в зони на конфликти, той имаше достъп до убитите във войните, чиито зъби не бяха пострадали. После, когато лудостта го лиши от неговото средство за препитание, той започна да изравя мъртъвци.

— Шт, твар такава — изневиделица се сопна той. — Дръж се прилично, после ще видим.

Кару знаеше, че не говори на нея, и любезно се престори на разсеяна.

Стигнаха кафенето. Когато Изил се стовари на стола, той изскърца под него с огънати крака, сякаш товарът на този обречен мъж беше непосилен за него.

— Е — подхвана Изил, като се настани, — как са моите стари приятели? Как е Исса?

— Тя е добре.

— Липсва ми лицето й. Рисувала ли си я наскоро?

Кару наистина я беше рисувала и му показа скиците.

— Красавица. — И той погали бузата на Исса с върха на пръста си. — Толкова е красива. И моделът, и рисунката. Много си талантлива, скъпа моя. — А като видя сцената със сомалийския бракониер, изсумтя презрително. — Глупаци. Какво само е принуден да търпи Бримстоун, щом има вземане-даване с хората.

Веждите на Кару хвръкнаха нагоре.

— Хайде, стига! Проблемът не е, че са хора, а че са почти нечовеци.

— И ти си права. Сигурно всяка раса си има своите черни овци. Нали така, зверилище мое? — последното той подметна през рамо и този път във въздуха сякаш се надигна тих шепот.

Кару не можа да се овладее и заби поглед в земята, където сянката на Изил лежеше накъдрена върху плочника. Виждаше й се неучтиво да зяпа, сякаш не беше редно да забелязва… състоянието на Изил. Също както не е редно да се вторачваш, ако някой има лениво око или белег по рождение. Но сянката й разкри онова, което оставаше невидимо, докато го гледаше право в очите.

Сенките обикновено казват истината. В сянката на Изил тя видя, че някакво създание, иначе невидимо за очите, го е яхнало. Личеше, че е много тежко, имаше гръден кош като каца, а ръцете му бяха увити около врата на Изил. Ето докъде го беше довело любопитството: сега тази твар го яздеше като муле. Кару не знаеше как се е стигнало дотук, беше й известно единствено, че Изил си е пожелал познание и това е някакъв вид сбъдване на неговото желание. Бримстоун я предупреди, че прекалено силните желания могат да те отведат в погрешна посока, и очевидно пред нея стоеше едно от доказателствата за това.

Тя предположи, че невидимата твар, чието име бе Разгут, охранява тайните, които Изил е жадувал да научи. Каквото и да е узнал обаче, беше платил прекалено висока цена.

Разгут говореше нещо. Кару успяваше да долови само бегъл шепот, чийто звук напомняше леко мляскане на пълни устни.

— Не — каза Изил. — Няма да я питам това. Тя със сигурност ще каже „не“.

Кару наблюдаваше отвратено спора на Изил с невидимата твар, от която се виждаше само сянката. Най-накрая осквернителят на гробове каза:

— Добре де, добре, млъкни! Ще я попитам — после се обърна към Кару и извинително промърмори: — Той иска да усети вкуса. Само мъничко да опита.

— Вкусът ли? — тя примигна. Чаят им още не беше сервиран. — Вкусът на какво?

— На теб, дете на желанията. Само едно близване. Обеща да не хапе.

Стомахът на Кару се преобърна.

— А, не.

— Нали ти казах — измънка Изил. — А сега ще замълчиш ли, моля?

В отговор се разнесе ниско съскане.

Приближи келнер в бяла джелаба^[4] и им наля ментов чай — вдигна чайника почти до главата си и с умела ръка насочи високата струя право в гравираните стъклени чаши. Без да откъсва поглед от хлътналите бузи на гробограбителя, Кару поръча сладкиши, после го остави на спокойствие да се наяде и да утоли жаждата си, преди да попита:

— Е, какво събра?

Той бръкна в джоба си, извади пълна шепа зъби и ги изсипа на масата.

* * *

Акива, който ги наблюдаваше, приклекнал в сянката на близкия безистен, рязко се изправи. Всичко около него сякаш замря неподвижно, без звук. Той вече не виждаше нищо друго, освен тези зъби и момичето, което ровеше из тях също като оня дърт вещер.

Зъби. Колко невинен вид имаха върху плота на масата — просто някакви дребни нечисти костици, изтръгнати от мъртъвците. Ако останеха в света, към който принадлежаха, нямаше да бъдат нищо друго. В ръцете на Бримстоун обаче се превръщаха в нещо много повече от това.

Мисията на Акива беше да прекрати тази мръсна търговия, а заедно с това да обезсили черната магия на дявола.

Той наблюдаваше как момичето сортира зъбите с опитна ръка, сякаш това му е работата. Отвращението, което изпита, беше примесено с нещо като разочарование. Момичето имаше твърде невинен вид за тази работа, но явно не беше така. Все пак не сбърка, като още в самото начало заподозря, че тя не е прост снабдител. Оказа се нещо много повече, щом седи тук и върши работата на Бримстоун. Но каква е точно?

* * *

— За бога, Изил — възкликна Кару, — тия са гадни. Направо от гробището ли ги носиш?

— Масов гроб. Добре го бяха прикрили, но Разгут го надуши. Винаги открива мъртвите.

— Голям талант, няма що! — Кару настръхна при мисълта как Разгут я гледа похотливо с надеждата да я вкуси. Съсредоточи се върху зъбите. По корените им бяха полепнали парчета изсушена плът и мръсотията, от която са били изровени. Въпреки мръсотията, личеше, че не са с високо качество: принадлежаха на хора, които са дъвчели твърда храна, пушели са лула и не са знаели за съществуването на пастата за зъби.

Тя ги събра от масата и ги пусна в недопития си чай, после разклати чашата, преди да ги изсипе обратно в подгизнала купчинка ментови листа и зъби, сега малко по-чисти. Започна да ги събира един по един. Резци, кътници, кучешки зъби — детски и на възрастни хора.

— Нали ти е известно, че Бримстоун не приема детски зъби.

— Май на теб не всичко ти е известно — сопна й се той.

— Моля?!

— Понякога приема. Само веднъж. Един път поиска няколко детски зъба.

Кару не му повярва. Бримстоун категорично отказваше да купува млечни зъби, независимо дали са на животни, или на хора, но не видя смисъл да спори.

— Е — тя бутна настрани дребните зъбчета и се опита да не мисли за малките телца в масовия гроб, — на мен не ми е казвал, че иска детски зъби, затова ще трябва да ти ги върна.

След това поддържа в дланта си всеки от зъбите на възрастните, заслушана какво й казва тяхното жужене. Накрая ги сортира в две купчинки.

Изил я наблюдаваше с безпокойство, местейки очи от едната купчинка на другата.

— Май доста са дъвчели, а? Лакоми цигани! Продължават да дъвчат и като мъртви. Никакви обноски. Изобщо нямат обноски за маса.

Повечето зъби бяха изтрити почти до корен, гнили и проядени, те не ставаха за Бримстоун. Кару продължаваше да сортира и едната купчинка стана значително по-голяма от другата, но Изил не знаеше коя от тях какви зъби съдържа. Той кимна с надежда към по-голямата купчина.

Тя поклати глава и измъкна от портфейла няколко банкноти от дихрамите, които й даде Бримстоун. Това беше прекалено щедро заплащане за няколкото жалки зъба, но явно и то не отговаряше на очакванията на Изил.

— Само толкова ли след всичкото това копане — простена той. — И за какво — за няколко хартийки с образа на умрял крал. Мъртвите никога не ме изпускат от поглед — гласът му пресекна. — Не мога да продължавам така, Кару. Свършен съм. Вече нямам сили да вдигам лопатата. Ровя сухата земя като куче. Край с мен.

Жал прониза сърцето й.

— Сигурно има и други начини да преживяваш…

— Не. Само мъртвите ми останаха. „Да умреш гордо, ако не си способен гордо да живееш…“^[5] Ницше го е казал, знаеш. Умен човек. С големи мустаци — той подръпна собствените си зацапани мустаци и направи опит да се усмихне.

— Да не ми казваш, че искаш да умреш, Изил?

— Само ако имаше начин да се освободя…

— И няма ли начин? — сериозно попита тя. — Все трябва да има нещо, което можеш да направиш.

Пръстите му взеха да потрепват, подръпвайки неспокойно мустаците.

— Не ми се ще да мисля за това, скъпа, но… има един начин, стига да ми помогнеш. Единствено ти сред онези, които познавам, си достатъчно смела и достатъчно добра… Ай! — ръката му се стрелна към ухото и Кару видя през пръстите му да се стича кръв. Тя отскочи назад. Сигурно Разгут го беше ухапал. — Ако искам, ще я попитам, чудовище такова! — кресна осквернителят на гробове. — Точно така, ти си чудовище! Не ме е грижа какъв си бил някога. Сега си чудовище!

Последва странно стълкновение, което изглеждаше така, сякаш възрастният човек се бори сам със себе си. Най-близкият келнер плесна смаяно с ръце, а Кару избута стола си назад, по-настрани от размаханите видими и невидими крайници.

— Стига! Престани! — извика с подивели очи Изил. Подпря се на една ръка, с другата вдигна тояжката и взе силно да налага гърба си и невидимата твар, кацнала на него. Удряше отново и отново, сякаш се самобичуваше, докато накрая не падна с писък на колене. Стисна врата си с две ръце и тояжката се изтърколи настрани. По яката на джелабата му взе да избива кръв — онази твар сигурно пак го беше ухапала. Страданието, изписано по лицето му, беше непоносима гледка за Кару. Без да се замисля, тя се хвърли към него и го стисна за лакътя, решена да му помогне.

Грешка.

Тутакси почувства нещо на врата си: лигаво докосване. Тръпка на отвращение премина през цялото й тяло. Това беше език. Разгут все пак успя да я вкуси. Долови гнусен премляскващ звук и залитна настрани, оставяйки гробограбителя все още на колене.

Вече започваше да й писва. Тя събра зъбите и грабна скицника.

— Почакай, моля те! — проплака Изил. — Кару, моля те!

Молбата му бе толкова отчаяна, че тя се поколеба. Тътрейки се на колене, той изрови нещо от джоба си и й го подаде. Клещи. Изглеждаха ръждиви, но Кару знаеше, че това не е ръжда. Това бе оръдието на неговия занаят, покрито с останки от мъртвешки усти.

— Моля те, скъпа — продължи той, — нищо друго не ми остава.

Тя веднага разбра какво иска от нея и ужасена отстъпи назад.

— Не, Изил! Божичко! Отговорът е не.

— Един бруксис ще ме спаси! Иначе не мога да се отърва. Вече използвах моите. Трябва ми друг бруксис, за да се отърва от глупавото си желание. Ти можеш да го направиш вместо мен. Моля те. Моля те!

Бруксис. Това беше желание, по-силно дори от гавриела, и за него имаше само една цена: единственият начин да се сдобиеш с такова желание бе в замяна на собствените си зъби. Всичките, като при това ги извадиш сам.

Мисълта как изтръгва един по един собствените си зъби замая Кару.

— Не ставай смешен — изсъска тя, ужасена, че се е осмелил дори да я попита. Но той все пак беше луд човек, а точно в този момент и изглеждаше така.

Тя отстъпи назад.

— Знаеш, не бих те молил за нещо такова, ако не беше единственият изход!

Кару бързо се отдалечи с наведена глава и продължи да върви, без да се обръща назад, въпреки надигналия се зад нея рев. Той се открои сред царящия на Джемаа ел-Фна хаос и внезапно заглуши всички останали звуци. Приличаше на някаква влудяваща жалейка, сякаш виеше оплаквачка на мъртвец — тънък и пронизителен порой от звуци, каквито никога досега не беше чувала.

Това определено не идваше от Изил.

Все така неземен, този вопъл се издигаше все по-високо, трептящ и яростен, докато накрая не се разби като вълнѝ в скала, разпадайки се на думи от някакъв език — съскащ, без твърди съгласни. Модулацията предполагаше наличието на думи, но този език бе чужд дори за ухото на Кару, а в нейната колекция имаше поне двайсетина. Тя се обърна и видя, че хората около нея също гледат назад с източени вратове, а тревогата по лицата им преминаваше в ужас, щом виждаха откъде идва звукът.

После и тя го видя.

Създанието на гърба на Изил вече не беше невидимо.