Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (35)

35
Езикът на ангелите

„Знам коя си ти“.

Взрян в нея, Акива видя какво й причиниха думите му. Върху лицето й надеждата се бореше със страха от това да се надява, черните й очи лъщяха от сълзи и сияеха от отразения в тях огън. Едва когато зърна своето отражение в очите й, той си даде сметка, че заклинанието върху крилете му е изгубило силата си. Имаше време, когато би убивал заради това. Сега просто не го беше грижа.

— Какво? — Устните на Кару се движеха, но от тях не излизаше звук. Тя прочисти гърлото си. — Какво каза?

Как би могъл да й обясни? Той залитна. Пред него се случваше невъзможното и то беше толкова красиво и ужасяващо в същото време; сякаш гърдите му се разтвориха, за да се види, че в сърцето му, останало глухо и нямо толкова дълго време, все още има живот и то бие… но само за да бъде изтръгнато отново, след всичките тези години.

Имаше ли по-горчива съдба от това да получиш онова, за което винаги си копнял, но вече да е твърде късно?

— Акива — умоляваше Кару. Широко разтворила очи, смутена, тя падна на колене пред него. — Кажи ми.

— Кару — пророни той и звукът на нейното име — надежда — прозвуча в ушите му като подигравателен смях. Името носеше в себе си толкова обещания и обвинения, че в един момент му се прииска да бе мъртъв. Не можеше да я погледне. Притисна я към себе си и тя се остави в прегръдките му, крехка като любовта. Разрошената й от вятъра коса приличаше на сплетена коприна. Той зарови лице в нея, обмисляйки какво да каже.

Всичко наоколо, вълната от гласове и бремето на чуждите погледи, вече не засягаше Акива. До мига, в който един звук не се извиси над общия шум. Някой се изкашля, ехидно и преднамерено звучно. Тръпка на безпокойство. Още преди да е казана и една дума, той вече се обръщаше.

— Хайде пък и ти, Акива. Вземи се в ръце!

Този глас и този език звучаха толкова не на място тук. Неговият собствен език.

Там, с мечове на кръста и объркани лица, стояха Хазаел и Лираз.

Акива дори не успя да се изненада. Появата на серафимите беше нищо в сравнение с онова, което го връхлетя от сутринта насам: ножовете с остриета полумесеци, странната реакция на Кару при вида на татуировките му, музиката на нейния сякаш присънил му се смях, а сега и най-неопровержимото: ядецът.

— Какво правите тук? — попита ги. Все още държеше Кару в прегръдката си. Тя надигна глава от рамото му и сега гледаше втренчено натрапниците.

— Ние ли какво правим тук? — повтори Лираз. — Я чакай да помисля малко — май ние трябва да зададем този въпрос. Какво, в името на звездните богове, правиш ти тук?! — тя изглеждаше втрещена и Акива се видя през нейните очи: паднал на колене, просълзен, прегърнал момиче от човешкия род.

Порази го мисълта колко важно е те да я мислят точно за такава: за момиче от човешкия род. Колкото и странно да им се виждаше, то беше само това: странно. Щеше да стане много по-зле, ако узнаеха истината.

Изправи гръб, застанал все още на колене, и се обърна към тях, докато избутваше Кару зад себе си. После пророни тихо, за да не чуят брат му и сестра му, че говори езика на врага:

— Не позволявай да видят ръцете ти. Те няма да разберат.

— Какво да разберат? — прошепна тя в отговор, без да изпуска от поглед двамата. Те също не откъсваха очи от нея.

— Нас — отвърна той. — Те няма да разберат нас.

— Аз също нищо не разбирам.

Благодарение на ядеца, толкова крехък в неговия юмрук, Акива обаче най-после разбра.

Кару притихна в напрегнато мълчание, следейки с очи двамата серафими. Омагьосаните им със заклинание криле бяха невидими, но въпреки това, присъствието им на моста изглеждаше неестествено и плашещо, особено това на Лираз. Макар Хазаел да бе по-силният от двамата, обикновено Лираз всяваше истински страх — винаги ставаше така. Сигурно така беше и редно, нали тя беше жена. Бледорусата й коса беше опъната назад в стегнати плитки, а в красотата й се усещаше някаква студенина като на акула: спокойното безразличие на убиец. В очите на Хазаел имаше повече живот, но сега те гледаха по-скоро объркано при вида на коленичилия отпред Акива.

— Ставай — каза Хазаел, но в гласа му нямаше грубост. — Не мога да те гледам така.

Акива се надигна, помагайки и на Кару да стане, като продължаваше да я крие зад щита на крилете си.

— Какво става тук? — настоя Лираз. — Акива, защо си се върнал? И… коя е тази? — тя направи невъздържан жест на отвращение към Кару.

— Просто едно момиче — чу се да казва Акива. Повтаряше като ехо думите на Изил и също като него звучеше неубедително.

— Просто едно момиче, което може да лети — скастри го Лираз.

Сърцето му пропусна един удар, после Акива каза:

— Следили сте ме.

— А ти какво си мислиш — сякаш изплю Лираз, — че ще те оставим пак да изчезнеш ли? Още откакто се върна от Лораменди, усетихме, че нещо става. Но чак… такова!

— Какво става всъщност? — намеси се Хазаел, явно разчитайки на разумно обяснение, след което всичко ще си е пак постарому. Акива усети как нещо в него болезнено се сви. Отпред стояха най-близките му съратници, а той ги чувстваше като врагове и вината за това бе само негова.

Ако някога е имал семейство, майка му, която го остави безропотно на войниците, определено не принадлежеше към него; още по-малко пък императорът. Единственото му семейство бяха тези двамата. Но сега не можеше да даде смислен отговор на техните въпроси. Нямаше как да обясни и на Кару, която отчаяно чакаше зад гърба му да научи онова, което цял живот са крили от нея — една толкова голяма и необикновена тайна, за която не намираше думи. Затова сега стоеше безмълвен и дори езиците на двете раси не можеха да му помогнат да обясни всичко.

— Не те виня, че си искал да се махнеш — започна Хазаел, вечният миротворец. Двамата с Лираз имаха общи родствени прилики, каквито Акива не притежаваше. И двамата бяха светлокоси и синеоки, с лека руменина по медената си кожа. Хазаел носеше някакъв покой в себе си, почти леност; отпуснатите черти и мързеливата усмивка можеха да заблудят всеки, склонен да го подцени. Макар да беше воин по рождение — само стомана и рефлекс — в сърцето си някак успяваше да съхрани детето, което дългите години обучение и войни не унищожиха. За него можеше да се каже, че е мечтател. — На мен — продължи той — също ми е минавала мисълта да се върна в този свят, след като всичко…

— Само че не го направи — сряза го Лираз, в която нямаше и следа от мечтателност. — Не ти изчезна посред нощ, не ти остави другите да скалъпват всякакви истории, за да те прикрият, без дори да се замислиш кога и дали изобщо ще се върнеш.

— Не съм ви молил да ме прикривате — отвърна Акива.

— Не, защото в такъв случай трябваше да ни кажеш и къде си тръгнал. А ти просто се изниза също като първия път. Сигурно и сега трябваше да те оставим да се върнеш като развалина, без да ни кажеш кой те е подредил така.

— Сега нямаше да е така.

Лираз се усмихна студено и Акива разбра, че въпреки леденото си самообладание, тя се чувства наранена. Той можеше никога да не се върне; те можеше никога да не разберат какво е станало с него. Какво трябваше да им говори това след всички години, през които взаимно пазеха гърбовете си? Нима не беше Лираз тази, която преди години, с риск за живота си, се върна на бойното поле при Булфинч? Макар да не очакваше да го завари жив и въпреки химерите, които празнуваха победата си там и набиваха на кол ранените ангели, тя дойде и го откри, а после го изнесе на гръб. Рискува живота си заради него и би го направила пак, без да се поколебае, както и Хазаел, както и Акива би го сторил за тях. Но сега не можеше да им каже защо се е върнал тук и какво е открил.

— Какво нямаше да е така? — продължаваше настоятелно Лираз. — Нямаше да се върнеш като развалина ли? Или пък изобщо нямаше да се върнеш?

— Нямах никакъв план. Просто не можех да остана там — той се опитваше да намери обяснение, поне това усилие им дължеше. — След Лораменди всичко свърши, сякаш бяхме застанали на ръба на скала… Вече нищо не исках и нищо не очаквах… — остави останалото недоизречено. Нямаше нужда нищо да казва: бяха го видели паднал на колене.

Очите им се втренчиха в Кару.

— Освен нея — каза Лираз. — Човек. Ако изобщо е човек, разбира се.

— Какво друго може да е — отвърна Акива, потискайки страха, промъкнал се в гласа му.

— Аз обаче си мисля нещо друго — каза Лираз и сърцето на Акива се сви. — Снощи, когато тя те нападна, в схватката ви имаше нещо странно, нали така, Хазаел?

— Наистина странно — съгласи се Хазаел.

— Не бяхме достатъчно близко, за да доловим някаква… магия… но ти определено я усети.

Мислите на Акива трескаво запрепускаха. Как би могъл да измъкне Кару по-далече от това място?

— Но явно вече си й простил — пристъпи още по-близо Лираз. — Има ли нещо, което искаш да ни кажеш?

Акива отстъпи, прикривайки Кару с тялото си.

— Оставете я на мира — каза.

Лираз продължи да настъпва.

— Щом няма какво да криеш от нас, тогава ни остави да я видим.

Хазаел се намеси с печален глас, който Акива усети по-болезнено дори от острия тон на Лираз:

— Акива, само кажи, че не е това, което изглежда. Достатъчно е да ни увериш, че тя не е…

Акива почувства около себе си нещо като вихрушка. С години пазените тайни го връхлетяха като ураган — ураган, на който отчаяно искаше да се остави, само и само да го отвее надалече оттук заедно с Кару, да го отнесе на място без серафими, химери и тяхната неизчерпаема омраза; свят без хора, които да стоят наоколо със зяпнала уста; без нещо, което може някога да ги раздели.

— Разбира се, че не е — каза той. Отговорът му приличаше по-скоро на ръмжене, затова Лираз го прие като предизвикателство. Тя тръгна да провери сама какво е и какво не е Кару. В погледа й проблесна нещо, което Акива познаваше отлично — нейната неудържима ярост, която се развихряше с пълна сила на бойното поле. Лираз направи още една крачка към него.

Адреналинът подпали дланите му, свити в юмруци. Ядецът се огъна в неговата хватка. Акива се приготви за онова, което неизбежно щеше да последва. И се отърси от нездравото вълнение как изобщо е могло да се стигне дотук.

Каквото и да очакваше обаче, то не бе Кару да проговори с ясен и спокоен глас.

— Какво? Какво не съм аз?

Лираз се закова на място, яростта й премина в потрес. Хазаел също изглеждаше стъписан и на Акива му трябваше малко време, за да разбере защо. После обаче проумя.

Думите на Кару. Лееха се гладко като падаща вода. Говореше неговия език. Владееше езика на ангелите, който просто нямаше откъде да знае, независимо дали е земен жител, или идва от друг свят. Използвайки стъписването, което въпросът й предизвика, тя излезе иззад прикритието на крилете му и застана незащитена пред Лираз и Хазаел.

После, със същата ведра жестокост, с която беше нападнала Акива предишната нощ, се обърна към Лираз:

— Ако искаш да видиш ръцете ми, трябва само да ме помолиш.