Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (36)

36
Можем не само да убиваме

Трябваше само да извади едно лъкну от джоба си, да прошепне желание и думите на серафима вече не бяха само мелодичен поток, а придобиха смисъл — още един език в колекцията на Кару, който си струваше цената. От тежкия пронизващ поглед на жената серафим и закрилящата стойка на Акива вече знаеше, че говорят за нея.

— Само ни кажи, че тя не е… — настояваше мъжът, оставяйки думите да заглъхнат в някакъв неизказан ужас, сякаш умоляваше Акива да опровергае техните подозрения.

За каква ли я мислеха? И трябваше ли да стои като онемяла, докато я обсъждат?

— Какво? — попита тя. — Какво не съм аз? — забеляза как лицата им замръзнаха от изненада, когато пристъпи иззад гърба на Акива. Женският ангел стоеше само на няколко крачки от нея и я гледаше с втренчен поглед. Имаше мъртвите очи на воин на джихад. Кару внезапно почувства трепет, усети се уязвима, защото Акива вече не беше между нея и тях. Сети се за ножовете с остриета полумесеци, които лежаха безполезни в апартамента й. После изведнъж си даде сметка, че не й трябват. Притежаваше оръжие, предназначено специално за серафимите.

Тя самата беше оръжието срещу серафимите. Една неканена усмивка от нейния друг, паралелен живот разцъфна на устните й и тя произнесе игриво, с мрачно въодушевление:

— Ако искаш да видиш ръцете ми, трябва само да ме помолиш.

И тогава, насред Карловия мост, пред очите на насъбралите се зяпачи, пред камерите на насочените към тях телефони и обективи на фотоапаратите, които щяха да разнесат новината за случилото се по цял свят; на фона на приближаващите полицейски сирени, коварен и неумолим, адът се стовари върху тях.

* * *

— Не! — изкрещя Акива, но вече беше твърде късно.

Лираз реагира първа, като изсвистяване на нож, наистина беше бърза, но Кару се оказа достоен противник, отвръщайки светкавично като летящ кинжал. Вдигна ръце и въздухът се разцепи от избухването на магията. Тя бавно се понесе в пространството, оставяйки следа, увисна за миг като кълбовидна мълния, после удари. Разтвори се като мрежа, която улови Хазаел и Акива, и двамата залитнаха под напора на нейната сила. Лираз обаче отхвръкна назад като перната с пръст досадна буболечка. Тя направи акробатичен пирует във въздуха и се приземи стабилно на крака със сила, която разлюля моста. След експлозията от освобождаването на магията единствено Кару стоеше незасегната. Само косата й беше подхваната от нейната вихрушка; отначало тя я засмука напред, после я разпиля и я понесе по вълните си.

Кару продължаваше да се усмихва студено. С развята коси и насочени напред длани, от които гледаха втренчено мастилените очи, тя изглеждаше зла и отмъстителна дори в очите на Зузана; сякаш някаква паднала богиня напразно опитваше да влезе в образа на обикновено момиче. Мик и останалите зяпачи залитнаха назад. Лираз освободи заклинанието, скриващо крилете й. То се свлече като смъкнат воал, оставяйки след себе си бушуващ огън. Хазаел също извади наяве крилете си и се изправи рамо до рамо със сестра си. Фронтовата линия беше очертана — Кару срещу двата ангела, свели глави от пулсиращата болка, която нейните хамси им причиняваха.

Акива стоеше по средата, сякаш ударен от гръм. Крайно време беше да премине на едната или на другата страна. Само една крачка, в която и да е посока, просто една крачка, и това щеше да се превърне в решение за цял живот. Той бързо местеше поглед от своите другари към Кару и обратно.

— Акива! — изсъска Лираз. Очакваше да се присъедини към тях. Винаги тримата заедно се бяха сражавали срещу врага, убиваха, а после бележеха един на друг ръцете си с грубите бройни черти на смъртта. Правеха резки с върха на ножа и ги пълнеха със сажди от лагерните огньове. За тях Кару беше поредната черта, която просто трябваше да бъде татуирана.

От другата страна продължаваше да стои Кару с насочени длани, готова да освободи пагубната магия на Бримстоун.

— Не е нужно да се стига до това — каза Акива, но гласът му бе толкова изтънял, че сам на себе си не повярва.

— Вече сме стигнали до него — отвърна Лираз. — Не се дръж като дете, Акива.

Той продължаваше да стои по средата, на границата между две възможни бъдещета.

— Щом не можеш да я убиеш със собствените си ръце, тогава се дръпни — продължи Лираз. — Не е нужно да гледаш. Никога повече няма да стане дума за случилото се. Всичко свърши. Чуваш ли ме? Прибирай се у дома.

Говореше трескаво и решително. Искрено вярваше, че и този път го спасява и че станалото с Кару, което така и не проумяваше, е някакъв временен пристъп на лудост, който с известно усилие ще могат да забравят.

— Няма да се връщам у дома — каза той.

Хазаел:

— Как така няма да се върнеш у дома? След всичко, което направи? След всичко онова, за което се бореше? Започва нова ера, братко. Мирна…

— Това не е никакъв мир. Мирът не е само липсата на война. Мирът е съгласие. Хармония.

— За хармония със зверовете ли говориш? — по лицето на Хазаел пробяга сянка на недоверие, което премина в погнуса. Въпреки всичко, в него все още имаше зрънце надежда, че това е някакво голямо недоразумение.

Докато отговаряше, Акива осъзна, че преминава последния предел. След него всичко вече щеше да е ясно и нямаше да има връщане назад. Тази граница той отдавна трябваше да пресече. Всичко стана толкова объркано; самият той бе толкова объркан.

— Да, точно това казвам.

Кару откъсна очи от двамата неканени гости, за да го погледне. Суровата усмивка се беше изличила от лицето й. Щом почувства неговия смут и вълнение, протегнатите й напред длани потръпнаха колебливо. Мисълта за самата нея, за търсените отговори, вътрешната празнина — всичко беше забравено, засенчено от мъката на Акива, която чувстваше като своя.

Пристигнаха полицаите. При вида на пришълците от други светове, спряха разколебани. Кару забеляза объркването по лицата им, нервно насочените им оръжия, начина, по който я гледаха. На Карловия мост имаше ангели и тя очевидно беше техният зложелател. Тя: врагът на ангелите, с черно палто и зловещи татуировки, с разрошена синя коса и черни очи. Те: толкова златни, сякаш оживели църковни фрески. Именно тя беше демонът в тази жива картина и когато погледна сянката в краката си, дори бе готова да я види с рога. Но рога нямаше. Сянката й продължаваше да е сянка на момиче и в този момент между тях двете сякаш нямаше нищо общо.

Акива, който само допреди миг притискаше лице в краката й и хълцаше, сега стоеше като истукан. За първи път, откакто двата ангела се появиха, Кару изпита страх. Ако той трябваше да мине на тяхна страна…

— Акива… — прошушна тя.

— Тук съм — отвърна и когато се раздвижи, тръгна към нея. Никога не се беше съмнявал, че ще стане така. Просто таеше плаха надежда, че няма да се налага да решава под натиск, че този момент може да се отлага във времето. Но вече бе прекалено късно. И така, той пристъпи в своето бъдеще. Изправи се между Кару и своите брат и сестра. После се обърна към тях с нисък, но решителен глас: — Няма да позволя да й причините болка. Има и други пътища в живота. Носим избора в себе си — можем не само да убиваме.

Хазаел и Лираз го изгаряха с поглед. Той избра момичето, без дори да се замисли. Стъписването на Лираз скоро се превърна в огорчение.

— Така ли мислиш? — върна му го тя. — Много ти е удобно сега да ги приказваш тия, нали?

Кару беше отпуснала ръце, когато Акива застана пред нея. Сега се протегна и докосна гърба му само с върха на пръста си, просто не можа да овладее този порив.

— Кару, трябва да тръгваш — каза й той.

— Да тръгвам ли? Но…

— Махай се оттук. Няма да им позволя да те преследват — гласът му звучеше мрачно заради смисъла на казаното, но решението вече беше взето. Погледна я кратко през рамо с неестествено изопнато, но твърдо лице. — Ще се срещнем на мястото, където се видяхме за първи път. Обещай да ме чакаш.

Мястото, където се видяха за първи път. Джемаа ел-Фна, сърцето на Маракеш, там улови огнения му поглед сред хаоса на тълпата и беше пронизана до дън душа от него. Акива продължи да нарежда трескаво с дрезгав глас:

— Обещай ми, Кару, обещай, че няма да тръгнеш с Разгут, докато не те открия. Докато не ти обясня.

На Кару й се искаше да обещае. Видя как той й доказа своята вярност, дори с цената на това да се изправи срещу себеподобните си. Нямаше съмнение, че й спаси живота — иначе как би устояла на атаката на двама въоръжени серафими? — и на всичко отгоре предпочете нея. Не беше ли се стремила към това цял живот — някой да я предпочете? Някой да копнее по нея. Той се беше отказал от своето място в собствения си свят заради нея, а сега я молеше да го чака в Мароко.

Но някаква непреклонност в нея не й позволяваше да обещае. Той предпочете нея пред близките си, но това не значеше, че тя ще постъпи като него, ако е изправена пред такъв избор — той срещу Бримстоун, Исса, Ясри, Туига. Нали така каза на Бримстоун: „Искам да знаеш, че никога няма да те изоставя просто така!“ И щеше да удържи на думата си. Ще предпочете своето семейство. Всичко останало би било немислимо. Въпреки това, дори самата мисъл да обърне гръб на Акива и да го остави, й причиняваше физическа болка.

— Ще те чакам, докато мога — отвърна тя. — Само това мога да направя.

Стори й се, че блясъкът на пламтящите му криле някак помръкна. Все още с гръб към нея, той произнесе с кух глас:

— Тогава, и това е достатъчно.

Лираз измъкна меча и Хазаел последва нейния пример. Полицаите отстъпиха назад и вдигнаха пистолети, крещейки на чешки към ангелите да хвърлят оръжието. Зяпачите се разкрещяха в пристъп на непосилен ужас. Притисната между тях, Зузана не сваляше очи от Кару.

Акива, чиито мечове досега лежаха кротко в ножниците между крилете му, посегна с две ръце през раменете си и ги измъкна с мелодичен звън. Без да поглежда назад, я подкани настойчиво:

— Кару. Тръгвай!

Тя приклекна, готова за скок. Миг преди да се изстреля в небесата като освободена пружина и да се разтвори в ефира като синьо-черна ивица, пророни задавено и умолително:

— Ела и ме намери, Акива.

След това изчезна, а той остана сам, за да посрещне последиците от своя съкрушителен избор.