Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (14)

14
Смъртоносната птица на душата

Макар и непознат за Кару, този език не беше чужд за Акива.

— Серафиме^[1], виждам те! — звънтеше гласът. — Познавам те! Брате мой, брате, аз изтърпях присъдата си. Ще направя каквото повелиш! Покаях се и вече достатъчно съм наказан…

Акива наблюдаваше с празен поглед създанието, което се материализира върху гърба на стареца.

Тялото му бе голо от глава до пети, с издут торс и тънки като тръстика ръце, обвити около врата на човека. Безполезни, краката се люлееха отзад, а отеклата глава с изопната пурпурна кожа сякаш бе препълнена с кръв и бе готова всеки момент да изригне в мощна струя. Видът му беше ужасяващ. А това, че говореше езика на серафимите, бе направо мерзост.

При вида на тази оскърбителна твар, Акива отначало замръзна, вперил поглед в нея. После смайването, че тя говори неговия език, се превърна в ужас заради онова, което изричаше.

— Те откършиха крилете ми, братко! — създанието гледаше право към Акива. Пусна едната си ръка от врата на човека и я протегна умолително към него. — Осакатиха краката ми, че да пълзя като насекомите по земята! Хиляди години минаха, откакто бях изгонен, хиляди години на мъки и изтезания, но ето те сега тук, дошъл си да ме отведеш у дома!

У дома?!

Не. Това беше немислимо.

Хората се дърпаха ужасени при вида на тази твар. Други извиваха очи, следвайки посоката, в която бяха отправени нейните жалби, и се вторачваха в Акива. Почувствал втренчените им погледи, той порази тълпата с огнените си очи. Някои отстъпиха, нашепвайки молитви. Погледът му накрая се спря на синекосото момиче, изправено на двайсетина крачки от него. Единствено то оставаше спокойно и сияйно насред развълнуваната тълпа.

И отвърна на погледа му.

* * *

Право в очертаните с черна линия очи върху лицето с бронзов загар. Очите с цвят на огън и поразяващата сила на мълния сякаш прогориха пътека във въздуха и възпламениха тялото й. Кару се разтресе като ударена от гръм — това не беше страх или стъписване, а някаква верижна реакция, която плъпна в тялото й като вълни от адреналин. При това внезапно пробуждане, възвисяване или противостоене, диво и химическо, усети в крайниците си едновременно лекота и прилив на сила.

„Кой е този?“, каза си тя, докато мислите й препускаха да настигнат плъзналата по тялото жар.

А после: „Какво е това?“.

Защото мъжът, който стоеше напълно неподвижен сред общата врява и вълнение, очевидно не беше човешко същество. Усетила пулсирането на сърцето в дланите си, тя ги сви в юмруци и почувства как кръвта й диво бучи.

Враг. Враг. Враг. Осъзнаването на този факт запулсира в нея с ритъма на сърцето: странникът с огнени очи беше неин враг. Лицето му — о, неземна красота, той беше съвършен, той беше митичен — имаше съвършено студено изражение. Обзе я едновременно порив да побегне и страх да се обърне с гръб към него.

Тъкмо Изил я накара да вземе решение.

— Мелек^[2]! — изпищя той, сочейки мъжа. — Мелек!

Ангел.

Ангел?!

— Познавам те, смъртоносна птицо на душата! Знам какво си ти! — Изил се обърна към Кару и припряно каза: — Кару, дете на желанията, трябва да вървиш при Бримстоун. Кажи му, че серафимите са тук. Върнали са се. Трябва да го предупредиш! Бягай, дете, бягай!

И тя побягна.

Но опитът й да се махне от Джемаа ел-Фна беше осуетен от пощурялата тълпа. Тя си проправяше път с рамо през навалицата, блъсна нечие тяло, заобиколи камилски хълбок, прескочи завита на кълбо кобра, която се стрелна към нея, безобидна с извадените си зъби. Хвърляйки от време на време поглед през рамо, Кару не забеляза да я преследват — нито следа от него — но въпреки това, усещаше, че е по петите й.

Възбудата пропълзя до самия край на всеки неин нерв. Усещаше тялото си живо и нащрек. Преследваха я, беше се превърнала в плячка, а дори не взе ножа, който обикновено криеше в ботуша, убедена, че няма да й трябва при срещата с осквернителя на гробове.

Тичаше, отдалечавайки се от площада по една от множеството малки улички, които се вливаха в него като потоци. Тълпите из сука бяха оредели, а повечето светлини — изгасени и тя ту потъваше, ту изплуваше от дебрите на мрака, препускайки напред с дълги, отмерени и леки крачки. Стъпалата й докосваха почти безшумно земята. Правеше широки завои, за да избегне сблъсъка с някой изскочил внезапно иззад ъгъла минувач, и все поглеждаше назад, но там нямаше нищо тревожно.

Ангел. Думата продължаваше да отеква в съзнанието й.

Наближаваше портала — оставаше й само още един завой към продължението на една от глухите улички и ще бъде там, ако изобщо успее да го стигне.

Внезапно движение над главата й. Жега и ниско пърпорене на размахани криле.

Отгоре някаква плътна черна маса скри луната. Нещо фучеше право към Кару на огромните си, невъзможни криле. Жега, плясък на криле и свистене на въздух, разцепен от острие. Острие. Тя се метна встрани и усети как стоманата жилна рамото й, преди да се забие в резбованата врата, разцепвайки дъските. Кару грабна едно нащърбено парче дърво с остър край и се завъртя да посрещне нападателя си.

Стоеше на разстояние колкото човешки ръст, опрял върха на меча си в земята.

„О“, помисли си Кару, впила поглед в него.

О!

Истински ангел.

Стоеше, без да се крие. Острието на дългия меч хвърляше отблясъци под нажежените до бяло криле — огромни искрящи криле, чийто размах стигаше стените на къщите от двете страни на уличката; всяко перце в тях трептеше като духнато от вятъра пламъче на свещ.

И тези очи.

Погледът им беше като пламтяща факла, нажежила въздуха между двамата. Той беше най-красивото нещо, което Кару някога бе виждала. Първата й мисъл, нелепа и всепоглъщаща, бе да го запомни добре, за да може после да го нарисува.

Втората й мисъл бе, че няма да има никакво после, защото той ще я убие.

Нападна я така светкавично, че крилете му оставиха огнена следа във въздуха. Макар че тя пак отскочи рязко встрани, неговият огнен образ прогори зениците й. Мечът му отново я засегна, този път по ръката, но тя успя да избегне смъртоносния удар. Кару също беше бърза. Поддържаше дистанцията между тях; той се опитваше да я доближи, а тя танцуваше наоколо, гъвкава и непостоянна като вода. Погледите им отново се срещнаха и, отвъд неземната му красота, Кару почувства неговото нечовешко, абсолютно отсъствие на милост.

Той нападна отново. И макар че беше бърз колкото Кару, нямаше достатъчно пространство, за да замахне с меча. Ударът, насочен към гърлото й, попадна в ключицата. Тя не почувства болка — болката щеше да дойде по-късно, стига дотогава да не е мъртва — а само разливаща се по тялото й топлина, кръв, както се досети. Поредна атака, но тя я посрещна с дървената цепеница, която се превърна в трески, разлетели се във всички посоки; в ръката й остана само парче старо дърво с дължина на кинжал, жалко подобие на оръжие. Когато ангелът нападна за пореден път, тя го отбягна с лъжливо движение и атакува на свой ред, усещайки как дървото попада в плът и потъва в нея.

Кару не за първи път пробождаше някого и мразеше отвратителното усещане за проникване в жива плът. Тя отскочи рязко, оставяйки недодяланото си оръжие в тялото му. По лицето му не пролича нито болка, нито изненада. Това лице, помисли си Кару, докато той наближаваше, е лице на мъртвец. Или по-скоро живото лице на една мъртва душа.

Обзе я сковаващ ужас.

Този път успя да я приклещи в ъгъла и сега и двамата знаеха, че тя няма как да избяга. Кару смътно си даваше сметка за надигналите се из уличката и от прозорците викове на изумление и страх, но цялото й внимание беше насочено към ангела. Какво изобщо означаваше това ангел? Как го каза Изил? „Серафимите са тук“.

Спомняше си тази дума отпреди; серафим беше висока степен в йерархията на ангелите, поне според християнските митове, към които Бримстоун питаеше дълбоко презрение, както и към всички останали религии. „На хората им е дадено да виждат само малка част от цялото — казваше той. — Само толкова, колкото да могат да си доизмислят останалото. Всичко това е като юрган, съшит от вълшебни приказки, сред които тук-там има по някоя кръпка истина“.

— Тогава кое е истинско? — поиска да узнае тя.

— Ако можеш да го убиеш, или то може да те убие, тогава е истинско.

Съгласно това правило, ангелът насреща й беше съвсем истински.

Той вдигна меча и тя просто го наблюдаваше, като отклони вниманието си само за миг към татуираните с черно мастило линии напряко през пръстите му — споходи я мимолетното чувство, че са й познати, но после то се стопи, също толкова бързо, колкото се беше появило — и продължи да гледа своя убиец в лицето, питайки се безмълвно защо. Виждаше й се невъзможно това да е последният миг от нейния живот. Тя наклони глава настрани, отчаяно търсейки в неговите черти някаква следа от… душа… и тогава я видя.

Той се колебаеше. Маската му се пропука само за части от секундата, но въпреки това, Кару успя да зърне бегло някакъв настойчив патос, прилив на чувства, който смекчи резките му и абсурдно съвършени черти. Извивката на челюстта му се отпусна, устните му се открехнаха и веждите му се сключиха в пристъп на внезапен смут.

Точно в този момент тя си даде сметка какво е било онова пулсиране в дланите, което я накара да свие ръце в юмруци още щом го видя. То продължаваше да тупти в ръцете й като кълбо енергия и тя усети да я пронизва увереност, че идва от татуировките. Усети импулс да вдигне ръце — подчини се, но не ги вдигна като че се предаваше, а властно насочи напред длани с татуираните върху тях очи, които носеше цял живот, без да подозира тяхното предназначение.

Тогава нещо се случи.

Приличаше на имплозия — рязко всмукване, сякаш целият въздух се превърна в твърдо ядро, а после отново беше изпуснат. Всичко стана тихо и невидимо — за смаяните неволни свидетели то не означаваше нищо, просто едно момиче протегна ръце. Но Кару го усети, ангелът също. В краткия миг, преди някаква унищожителна сила да го запрати в стената на двайсетина крачки зад него, той осъзна какво е това и разтвори широко очи. После се стовари на земята с подвити криле, а мечът му отхвръкна далече встрани. Кару се надигна бавно.

Ангелът не помръдваше.

Тя се завъртя на пети и хукна отново. Каквото й да се беше случило, от него произлезе тишина, която я следваше. Чуваше единствено собственото си дишане, странно кънтящо, сякаш се намира в тунел. Тя рязко и с висока скорост взе завоя по кривата уличка, после заби пети в земята, за да избегне едно магаре, което упорито стоеше насред пътя. Порталът вече се виждаше, проста врата, една от многото по уличката, която сега се различаваше по нещо. В дървото беше прогорен голям черен отпечатък от длан.

Кару се хвърли към вратата и заблъска яростно с юмруци, сякаш никога досега не беше отключвала портала.

— Исса! — изкрещя. — Пусни ме вътре!

След един дълъг, ужасяващ миг, през който Кару непрекъснато поглеждаше през рамо, вратата най-накрая се отвори.

Тъкмо щеше да се стрелне вътре, когато нададе задавен вик. Срещу нея не стоеше Исса, а мароканска жена с метла в ръка. О, не! Жената присви очи и отвори уста, готова да я нахока, но Кару не дочака да го направи. Тя просто я бутна навътре и тръшна вратата под носа й, оставайки отвън. После отново трескаво заудря с юмруци.

— Исса!

Чуваше жената да крещи отвътре и усещаше как се опитва да отвори вратата. Кару проклинаше високо и я държеше здраво затворена. Ако беше отворена, магията на портала нямаше да се задейства. Накрая изкрещя на арабски:

— Махни се от вратата!

После отново погледна през рамо. В уличката се беше насъбрала тълпа, хората крещяха и размахваха ръце. Магарето продължаваше да стои невъзмутимо. Нито следа от ангел. Дали го беше убила? Едва ли. Каквото и да се беше случило, тя знаеше, че той не е мъртъв. И рано или късно ще дойде.

Отново забарабани по вратата.

— Исса, Бримстоун, моля ви!

Никакъв отглас, само гневен арабски говор. Кару затисна вратата с крак и продължи да удря по нея.

— Исса! Той ще ме убие! Исса! Пусни ме вътре!

Какво толкова се бавеха? Секундите се топяха една след друга, изчезвайки като скупита в броеница. Вратата отново подскочи под крака й, някой я насилваше отвътре — дали този път не беше Исса? — и тогава почувства горещината върху гърба си. Този път не загуби нито миг, а рязко се обърна, опря гръб върху вратата, за да я държи затворена, и вдигна ръце, сякаш даваше възможност на татуировките си да погледнат. Този път нямаше взрив, само пукане на освободената енергия, която накара косата й да се изправи като змиите на Медуза^[3].

Ангелът идваше дебнешком към нея с наведена глава, гледайки я изпод вежди с изгарящите си очи. Личеше, че не му е леко да ходи, сякаш вървеше срещу силен вятър. Каквато и да беше силата в дланите на Кару, която го запрати в стената, тя продължаваше да му пречи, но не можеше напълно да го спре. Отпуснатите покрай тялото му ръце бяха свити в юмруци, а върху лицето му беше застинало свирепо изражение заради усилието да потисне болката.

Той спря на няколко крачки от нея и я погледна. Този път наистина я гледаше и очите му вече не бяха мъртви, а се местеха по лицето и врата й, надолу към нейните хамси и обратно към лицето. Погледът му отскачаше напред-назад, сякаш нещо не беше както трябва.

— Коя си ти? — попита и тя почти не разпозна езика на химерите, който говореше, толкова мек звучеше в неговата уста.

Коя е тя ли?!

— Не е ли редно да зададеш този въпрос, преди да се опиташ да убиеш някого?

Отново усети натиск върху вратата зад гърба си. Ако и този път не е Исса, с нея е свършено.

Ангелът пристъпи още крачка напред и Кару отстъпи встрани, за да може вратата да се отвори.

— Кару! — гласът на Исса, остър.

Тя се обърна и прекрачи през портала, а вратата се затръшна зад гърба й.

* * *

Акива се втурна след нея и отвори рязко вратата само за да се изправи лице в лице с някаква крещяща жена, която пребледня и хвърли метлата си в краката му.

Момичето беше изчезнало.

Той постоя още миг така, равнодушен към лудостта, обзела всички наоколо. Мислите му препускаха. Момичето щеше да предупреди Бримстоун. Трябваше да я спре, можеше лесно да я убие. Вместо това обаче, я нападаше тромаво, позволявайки й да избегне ударите и накрая да се спаси. Защо?

Много просто. Имаше желание да я огледа.

Глупак.

И какво видя или само си въобразяваше, че вижда? Някакъв проблясък от безвъзвратно изгубеното минало — призрак на момиче, което преди много, много време го научи да изпитва жал само за да може накрая собствената й съдба да обори наученото. Мислеше си, че и последната искрица милост в него е угаснала, но сега не можа да убие това момиче. А после, като гръм от ясно небе — хамсите.

Човек, белязан с окото на дявола! Защо?

Можеше да съществува само един възможен отговор, толкова прост, колкото и смущаващ.

Всъщност тя не беше човешко същество.