Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (51)

51
Серпентината

Шествието в чест на рождения ден на Войнолюбеца винаги минаваше по главния път на Лораменди — Серпентината. Обичаят повеляваше да се танцува по цялата му дължина. Колкото повече наближаваха агората, главния площад на града, толкова повече ставаха маскираните двойки. Балът се провеждаше тъкмо на това място, осветено от хиляди фенери, окачени като звезди по решетките на Кафеза — в тази нощ той приличаше на миниатюрна вселена със свое небе.

Както всяка година, Мадригал и приятелките й се смесиха с множеството. Само дето сега, внезапно осъзна тя, всичко беше различно.

Маската изобщо не я скриваше — видът й прекадено биеше на очи. Но макар цялата да беше захаросана, никой не прие блещукането по раменете й като покана. Всички знаеха, че не е лъжица за тяхната уста. Тя остана далече от лудешкото веселие по улиците, сякаш се носеше над тях в кристална сфера.

Чиро и Нюела непрекъснато попадаха в прегръдките на непознати минувачи и се целуваха с тях, опрели маска в маска. Такава беше традицията: вихрен танц с въртене, потропване и целуване, с който честваха обединението на различните раси. Музикантите бяха разположени по цялата дължина на главния път и танцуващите плавно преминаваха от един към друг оркестър, сякаш мелодиите си ги предаваха от ръка на ръка, без да ги оставят да си поемат дъх. Залюля ги лудешки ритъм, но никой не направи опит да въвлече и Мадригал в него. Щом някой воин тръгнеше към нея — един даже сграбчи ръката й — винаги се намираше приятел, който да го дръпне навреме и да го предупреди шепнешком. Мадригал не чуваше какво си казват, но лесно можеше да се досети.

„Тя е за Тиаго“.

Никой не смееше да я докосне. И тя продължи да върви сама сред царящото веселие.

Къде ли е сега Тиаго, питаше се тя, и очите й се местеха от маска на маска. Понякога зърваше дълга бяла коса или осанка на вълк и сърцето й подскачаше при мисълта, че може да е той. Всеки път обаче излизаше някой друг. Веднъж дори се оказа, че дългата бяла коса е на някаква старица и Мадригал се разсмя заради тази своя плашливост.

Всички жители на Лораменди бяха наизлезли по улиците на града, но около нея все оставаше празно пространство. Тя продължи да крачи сама, следвайки приятелките си към агората. Тиаго сигурно е там, досети се, стои на дворцовия балкон заедно с баща си и наблюдава как тълпата се блъска, докато шествието бълва нови и нови маскирани на площада.

Ще я търси с поглед.

Тя неволно забави крачка. Маскираните Чиро и Нюела се откъснаха далече напред във вихрушката на танците и целувките. Устните на техните маски просто докосваха човките, муцуните и зейналите усти на други маски, но понякога се случваше целувките да са съвсем истински, без значение от кой вид са двамата партньори. Мадригал познаваше това усещане от предишните празненства, спомняше си лъхащия на житно вино дъх на някой непознат, допира на мустаката тигрова муцуна или пък драконова, или пък човешка. Тази вечер обаче беше различно.

Тази вечер тя беше оставена в уединение — погледите се лепяха по нея, но ръцете не я докосваха, камо ли устните. Серпентината се оказа дълъг път, когато трябва да го извървиш сам.

Тогава някой я хвана за лакътя. Този допир я стресна, сякаш идваше да сложи край на нейното усамотение. Помисли го за Тиаго и се наежи.

Но не беше той. Носеше маска на кон, изработена от дебела кожа, която напълно скриваше истинските очертания на главата му. Тиаго никога не би сложил конска глава или друга маска, която скрива лицето му. Всяка година се маскираше по един и същи начин — истинска вълча глава, нахлузена върху неговата. Тя беше без долна челюст и ставаше ясно, че е само маска, а очите бяха заменени със сини стъклени топчета, мъртво втренчени напред.

Кой беше този до нея, тогава? Явно някой доста лекомислен, щом си позволи да я докосне. Беше висок на ръст, извисяваше се с цяла глава дори над нея. Наложи се Мадригал да вирне брадичка и да сложи ръка върху рамото му, за да потърка клюна си в неговата конска муцуна. „Целувка“, с която доказваше, че все още сама си е господар.

Това сякаш развали някакво заклинание и тя отново се сля с веселото множество, включвайки се в лишените от грация танцови стъпки на тълпата. Непознатият й партньор вървеше до нея, предпазвайки я от блъскането на по-едрите видове. Усещаше неговата мощ; при всеки тур с лекота я вдигаше във въздуха и краката й дълго не докосваха земята. Редно беше след няколко завъртания да я пусне, но не го направи. Ръцете му, покрити с ръкавици, продължаваха да я държат. Тя знаеше, че след него едва ли още някой ще я покани на танц, затова също не се дръпна. Харесваше й да се носи в този вихър и напълно се потопи в преживяването, забравяйки даже притесненията около роклята. Колкото и деликатна и нежна да изглеждаше, тя все още здраво обгръщаше тялото й. При всяко завъртане образуваше около копитата й на газела вълни, ефирни и прекрасни.

Макар и част от живия пенлив поток, двамата се носеха сами напред. Мадригал загуби следите на приятелките си, но странникът с конска глава не я изоставяше. Когато процесията наближи края на Серпентината, пътят се стесни като гърло на бутилка и настана блъскане. Танцът им постепенно се превърна в поклащане на място. Мадригал усети, че стои плътно до непознатия, а дишането и на двамата започва да се учестява. Вдигна очи и се изчерви усмихната иззад птичата си маска.

— Благодаря — каза.

— Аз благодаря, милейди — гласът му беше плътен, със странен акцент. Мадригал не успя да познае откъде идва. Най-вероятно от източните територии.

— По-смел си от останалите, щом дръзна да танцуваш с мен.

— Смел ли? — изражението на маската, разбира се, остана непроменено, но главата се наклони на една страна и по тона Мадригал отгатна, че той не разбира за какво говори тя. Нима е възможно да не знае коя е — чия е тя. — Толкова ли си свирепа? — продължи той и тя се разсмя.

— Направо страшилище. Не е ли очевидно.

И отново това накланяне на главата.

— Ти нямаш представа коя съм — колкото и да е странно, тя се почувства разочарована. Заблудила се е, че е със смел дух и не се бои от Тиаго като останалите. А той просто не си даваше сметка за опасността.

Главата му се склони над нейната и муцуната на маската докосна ухото й. От тази близост усети някакъв топъл полъх.

— Знам коя си — прошепна той. — Тук съм заради теб.

— Така ли? — Тя се почувства леко замаяна, сякаш се е опила от житното вино, макар едва-едва да го беше опитала. — Казвай, тогава, сър Кон, коя съм аз?

— Така не е честно, лейди Птица. Ти не ми каза името си.

— Ето, виждаш ли? Значи не знаеш. Но ще ти издам една тайна — тя почука с нокът по клюна си и прошепна с усмивка: — Това е маска. Аз не съм птица.

Той отстъпи назад в престорена изненада, но ръката му не пусна нейната.

— Не си птица?! Значи съм измамен.

— Явно дамата, която търсиш, стои някъде сама и те чака — никак не й се щеше да го отпраща, но вече наближаваха агората. Не искаше той да изпадне в немилост пред Тиаго, не и след като благодарение на него, не се наложи да измине целия път дотук сама. — Върви! — настоя. — Върви да я намериш.

— Аз вече открих каквото търсех — отвърна той. — Може и да не знам името ти, но познавам теб. Аз също имам тайна.

— Не думай! Значи не си истински кон! — тя вдигна поглед към него. Гласът му й се стори познат, но далечно и неясно познат, сякаш дошъл от някакъв сън. Опита се да надзърне зад маската, но тя беше твърде високо и през отворите за очите се виждаше само мрак.

— Признавам си — продължи той, — не съм съвсем кон.

— Тогава, какво си?

Тя вече беше истински заинтригувана. Кой ли ще е той? Дали го познава? Нали това беше целта на маскирането — да заблуждава. Скрити под маските, на рождения ден на Войнолюбеца всички си правеха лудешки шеги. Едва ли тази нощ обаче някой би си правил шеги с нея.

Отговорът му беше погълнат от усилващата се свирня, защото наближаваха поредната група музиканти край пътя. Трели като птича песен, подрънкване на лютня, гърлени песнопения, а отдолу, като пулсиране под кожата, ритъмът на барабаните, който увличаше в танц. От всички страни ги притискаха тела, но тялото на странника бе най-близо до нейното. Едно полюшване на тълпата го тласна към Мадригал и тя усети колко са широки и силни раменете му под плаща.

И жарки.

Не спираше да мисли за това колко е разголено тялото й и как блещукат захарните кристали върху нея, чувстваше ускоряващия се ритъм на сърцето си и надигащата се в нея жар.

Страните й пламнаха и тя отстъпи назад, поне опита, но тълпата отново я тласна към него. От тялото му се носеше топъл и плътен аромат: на подправки и сол, остър мирис от кожената маска и нещо пикантно и наситено, което не можеше да определи, но което я мамеше да се притисне в него, да затвори очи и да го вдиша дълбоко. Ръката му обгръщаше тялото й, предпазвайки я от блъсканицата в тълпата. Не им оставаше друго, освен да се оставят на течението, докато се влеят заедно с останалите в множеството на агората. Вече бяха подети от нейния водовъртеж и нямаше къде да избягат.

Странникът вървеше плътно зад нея и продължи с приглушен глас:

— Дойдох тук, за да те открия. И да ти благодаря.

— Да ми благодариш ли? За какво?

Не можеше да се обърне. От едната страна я притискаше хълбок на кентавър, от другата — змийските пръстени на член от племето Наджа. Стори й се, че някъде сред вихъра от танцуващи мерна Чиро. Вече виждаше и агората — намираше се точно пред тях, очертана от оръжейната палата и военното училище. Фенерите над главите им приличаха на съзвездия. Трепкането на техните пламъци поглъщаше светлината на истинските звезди и на двете луни. Мадригал се зачуди дали Нитид — любопитната, надзъртаща Нитид — може да надникне вътре в нея.

Нещо ще се случи.

— Дойдох да ти благодаря — каза странникът, надвесен ниско над ухото й, — задето ми спаси живота.

Мадригал неведнъж беше спасявала живот. Често се промъкваше нощем на бойното поле, покрито с телата на паднали в боя химери, прокрадвайки се под носа на патрула от серафими, за да събира души, които иначе щяха да бъдат изличени безвъзвратно. Тя предвождаше атаката срещу пост на ангелите, които бяха хванали другарите й в капана на едно сухо дере, като им спечели време да се изтеглят. Тя отклони смъртоносния полет на ангелска стрела, насочена срещу неин другар. Спаси не един живот. Но сега всички тези случки профучаха през мислите й само за миг, оставяйки един-единствен спомен.

Булфинч. Мъглата. Врагът.

— Вслушах се в съвета ти — каза той. — И оживях.

Внезапно почувства как по вените й се разлива огън. Извърна се рязко назад. Лицето му бе само на сантиметри от нейното, той пристъпваше с наклонена глава и сега тя успя да надзърне през отворите на маската.

Очите му горяха като пламъци.

— Ти — прошепна тя.