Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (24)

24
Да се лети е лесно

За своя голяма радост, Кару откри, че да се лети е лесно. Екзалтацията пропъждаше умората, както и апатията, обзела я след многобройните сблъсъци с доставчиците на зъби на Бримстоун. Носеше се високо и се дивеше на звездите, усещайки се като една от тях. Приемаше ги като нещо, което е отвъд разума. Е, поне това трябваше да се признае на Бейн. Той може и да нямаше усет за обзавеждане, но пък живееше сред звездите. Небето изглеждаше като захаросано.

Ловната хижа остана далече зад нея, но тя се ориентираше по пътя за Бойзи. Стрелкаше се ту нагоре, ту надолу, преодолявайки поривите на вятъра. Надпреварваше се със самата себе си — толкова лесно беше, макар че заради скоростта от очите й потекоха ледени сълзи. А само преди малко беше наела такси, което на всичкото отгоре я заряза насред пущинака. В ума й се зароди отмъстителен план. Можеше да се спусне над таксито, да почука на прозореца, летейки успоредно с него, и да се закани с юмрук на шофьора, преди отново да се стрелне нагоре в небето.

„Проклето момиче“, каза си и сякаш чу гласа на Бримстоун, който порицаваше тази нейна пакостливост като безразсъдство. Е, може би донякъде имаше право.

Какво ли би си помислил обаче за желанието да лети и за плана, част от който беше това желание? Какво ли щеше да каже, когато Кару цъфне на прага му с разрошена от ветровете на два свята коса? Дали ще се зарадва да я види, или още й е бесен и ще ревне насреща, че е истинска глупачка и за пореден път се е изложила? Дали наистина трябва да го издирва, или той би предпочел тя да отлети като пеперуда през прозореца, без дори да погледне назад, сякаш чудовищата никога не са били нейното семейство.

Ако е очаквал от нея да постъпи така, значи изобщо не я познава.

Сега отиваше в Мароко да открие Разгут, независимо в коя купчина смет или под коя счупена магарешка каручка се е сврял, а после заедно — заедно! — потръпваше само при мисълта за някаква връзка между тях двамата — ще прелетят през дупката в небето и ще се озоват в Където-и-да-е.

Порази я прозрението, че може би точно това е имал наум Бримстоун, когато каза, че „надеждата също е магия“. Тя не можеше да отвори портал само с едно просто желание. Но със силата на волята си, на своята надежда, щеше да го направи, вместо завинаги да се примири със загубата на химерите. Откри начин как да го направи. И ето я сега, лети, а някъде там я чака нейният водач, за да я заведе, където пожелае. Гордееше се със себе си и вярваше, че и Бримстоун ще се почувства горд с нея, без значение дали ще го покаже, или не.

Потръпна. Високо в небето беше студено и ликуването постепенно отстъпи пред тракането на зъбите, последвано от изтощение. Принуди се да кацне на средата на шосето. Направи го уверено, сякаш й беше за хиляден път. После зачака таксито, което да я откара.

Шофьорът се стъписа, като я видя. Впери се в нея, сякаш беше привидение и почти през целия път до летището гледаше повече отражението й в огледалото за задно виждане, отколкото пътя. Кару беше толкова изтощена, че това дори не й се видя забавно. Тя затвори очи и посегна към яката на палтото, за да напипа ядеца. Стисна здраво костиците му между пръстите си.

Почти беше заспала, когато телефонът иззвъня. Върху екрана се появи името на Зузана. Кару вдигна.

— Привет, зла фейо.

Прихване.

— Млъквай. Ако изобщо има феи, това си ти.

— Не съм фея. Аз съм чудовище. Ама като стана дума за феи, имам една изненада за теб — Кару се опита да си представи физиономията на Зузана, когато види приятелката си да лети. Дали да й каже още сега, или да я изненада? Може да се престори, че пада от някоя кула. Или това би било прекалено подло?

— Каква? — попита Зузана. — Да не си ми взела подарък?

Сега беше ред на Кару да прихне.

— Същинско дете си, което пребърква за сладкиши джобовете на родителите си всеки път, когато се връщат от гости.

— Охо! Сладкиши, значи. Приемам сладкиши. Само не от джоба, защото е гадост.

— И без това не ти нося сладкиши.

— Въздъх. Що за приятелка си тогава?! Освен че си от най-отсъстващия вид.

— Точно сега съм от най-уморения вид. Не се засягай, ако чуеш хъркане.

— Къде си?

— Айдахо, на път за летището.

— Брей, летище значи! Прибираш ли се вече? Не си забравила дома си, нали? Знам си, че няма да го забравиш.

— Какво говориш, нямам търпение да се прибера след тия четири седмици. Представа нямаш какво ми беше. Горе-долу звучи така: долен ловец, долен ловец, долен ловец, куклено шоу!

— Как я карат долните ловци, между другото?

— Долно. Забрави за тях. Всичко при теб наред ли е?

— Аха. Направо страхотно. Готова съм. Куклата е готова и великолепна, ако ми позволиш сама да се похваля. Сега ми трябваш единствено ти, за да стане магията — тя замълча. — Искам да кажа немагическата ти магия. Имам нужда от твоето обичайно Кару-магьосничество. Кога се прибираш?

— В петък, мисля. Само за кратко ще се отбия в Париж…

— Ще се отбиеш за кратко в Париж, значи — повтори Зузана. — Ясно ли ти е, дребна душице такава, че мога да скъсам с теб само заради това гадно „за кратко ще се отбия в Париж“.

— Има ли по-дребни душици от теб? — контрира Кару.

— Ей! Тялото ми може да е дребно, но душата ми е голяма. Затова ходя на платформи — за да стигам върха на душата си.

Кару се разсмя, ясно и звънливо, което накара шофьора на таксито да я погледне отново в огледалото.

— И за да мога да се целувам също — добави Зузана. — В противен случай, ще трябва да се срещам само с джуджета.

— Как е Мик, между другото? Сетих се, понеже той не е джудже.

Гласът на Зузана изведнъж стана сладникаво-сантиментален.

— Добре е — отвърна тя, разтягайки думата като локум.

— Ей, коя си ти? Я върни телефона обратно на Зузана. Някаква сантиментална глупачка се намеси в разговора ни и ми се прави на теб…

— Млъквай — обади се Зузана. — Само се връщай по-бързо, става ли? Имам нужда от теб.

— Идвам.

— И да ми донесеш подарък.

— Тц. Като че ли пък заслужаваш подарък.

Кару затвори с усмивка. Зузана заслужаваше подарък, точно затова щеше да се отбие в Париж, преди да се прибере у дома в Прага.

У дома. Това все още беше под въпрос, но след като я лишиха от половината й живот, другата половина — нормалният живот — остана в Прага. Малкият й апартамент с редиците скицници, Зузана и марионетките, училището, триножниците, голите мъже, прикрити само с боа от пера, „Отровната магерница“, статуите с противогази, купичките с гулаш, димящи върху капака на ковчег; даже оня, Кретена, бившето й гадже, който дебне иззад ъглите, предрешен като вампир.

Така де. Нормалност.

И макар част от нея да беше нетърпелива час по-скоро да отиде в Мароко, да прибере отвратителния си спътник и да се понесе към Където-и-да-е, тя не би понесла да изчезне просто така. Не и след всичко онова, което вече беше загубила. Трябваше да се върне и да се сбогува, да се зареди с доза нормален живот пред лицето на неизвестното бъдеще.

Освен това, нямаше намерение да пропусне кукленото шоу на Зузана.