Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (38)

38
Ерес

След Булфинч съществуването на Мадригал — щяха да изминат две години, преди да научи името й — зовеше Акива като самотен глас, който се носи из страховитата тишина. Докато лежеше полумъртъв в бойния лагер край Моруанския бряг, той сънуваше отново и отново как момичето враг коленичи край него и се усмихва. Но при всяко пробуждане откриваше, че нея я няма, а е заобиколен от лицата на роднини и приятели. Сега те му се виждаха по-нереални от това привидение, което непрекъснато го преследваше. Дори докато Лираз пъдеше доктора, дошъл да ампутира ръката му, неговият ум отново призоваваше спомена за покрития с мъгла бряг при Булфинч, за кафявите очи и лъскавите рога и за онази разтърсваща благост.

Обучаваха го как да устоява на печатите на ревенантите, но не го бяха научили как да се защити от това. Разбра, че няма защита срещу него.

Естествено, не каза на никого за това.

Хазаел дойде край леглото му с комплект пособия за татуиране, за да бележи върху пръстите му убитите от него врагове край Булфинч.

— Колко бяха? — попита, нагрявайки острието на ножа, за да го стерилизира.

Акива беше посякъл шест химери при Булфинч, включително хиеноподобното чудовище, което на свой ред го повали. Шест нови резки щяха да бележат дясната му ръка, която, благодарение на Лираз, все още не беше отделена от тялото. Сега просто лежеше безполезна от едната му страна. Разкъсаните нерви и мускули бяха съединени отново; трябваше да мине време, преди да разбере дали ще може някога пак да си служи с нея.

Докато Хазаел вдигаше безжизнената му ръка, приготвил ножа, Акива мислеше единствено за момичето враг и как тя също можеше да се превърне в черна резка върху юмрука на някой серафим. Тази мисъл му беше непоносима. Със здравата ръка изтегли пръстите си от хватката на Хазаел и мигновено го плисна остра болка.

— Нито един — изпъшка той. — Не убих нито един.

— Напротив — присви очи насреща му Хазаел. — Бях редом с теб срещу фалангата на ония бикокентаври.

Въпреки това, Акива отказа татуировките и Хазаел се отдалечи.

Така беше положено началото на една тайна, която с течение на годините се превърна в зейнала пропаст между тях и която тук, в небесата на човешкия свят, заплашваше да ги раздели завинаги.

* * *

Щом Кару се изстреля от моста, Лираз понечи да я последва, но Акива се хвърли да й пресече пътя. Остриетата на мечовете им се срещнаха. Той кръстоса двата меча близо до дръжките и напрегна цялата си сила, за да отблъсне сестра си. Държеше под око и Хазаел, от страх да не тръгне след Кару, но брат му продължаваше да стои на моста, зашеметен от невъобразимата гледка как Акива и Лираз кръстосват мечове.

Ръцете на Лираз трепереха от усилието да удържи своята територия — своя въздух — а крилата й биеха бясно. Лицето й беше изопнато от ярост, със стиснати челюсти и мъртвобледо от напрежението; очите бяха така широко отворени, че ирисите приличаха на точки в ококорените бели орбити.

Тя отблъсна Акива с вой на банши^[1], развъртя меча си като фуния на торнадо над главата и го стовари със съсичащ удар надолу.

Той блокира удара й. Силата му го разтресе чак до мозъка на костите. Тя обаче не отстъпи. Яростта на нейната атака го стъписа — наистина ли искаше да го убие? Тя отново замахна и той пак я отблъсна, докато Хазаел най-накрая не излезе от вцепенението си и се хвърли към тях.

— Спрете! — изкрещя ужасен той.

Тъкмо се канеше да застане между тях, но трябваше да се наведе, защото Лираз диво се извъртя. Акива парира удара й и я извади от равновесие. Тя се завъртя около себе си, правейки несполучлив опит да се задържи във въздуха. Погледна го със святкащи от злоба очи, но вместо отново да му се нахвърли, се издигна нагоре. От крилете й се посипа рояк искри, който накара зяпачите да ахнат в един глас. После се понесе натам, накъдето изчезна Кару.

В небето нямаше и помен от Кару, но Акива не се съмняваше, че Лираз ще надуши следите й. Той полетя с пълна скорост подир сестра си. Покривите под него внезапно изчезнаха, а заедно с тях и всичко човешко. Остана единствено свистящият въздух, заревото от крилете му и единоборството, когато настигна сестра си и сграбчи ръката й.

Тя се извъртя към него, замахна и мечовете им звъннаха, после пак и пак. Както в Прага, когато Кару го атакуваше, Акива и сега само се отбраняваше, прикриваше се и не отвръщаше на ударите.

— Спрете! — изрева за втори път Хазаел, като се изравни с Акива и го блъсна, за да ги разтърве с Лираз. Вече се намираха високо над града и в тишината наоколо отекваха единствено ударите на стомана в стомана. — Какво правите вие двамата?! — недоумяващо извика Хазаел. — Вие се избивате…

— Не и аз — каза Акива и се дръпна назад. — Не и аз.

— И защо не? — просъска Лираз. — Както ме нападна в гръб, така можеше и да ми прережеш гърлото.

— Не искам да ти причинявам болка, Лираз…

Тя се разсмя.

— Не искаш, но ще го направиш, щом се наложи, нали? Това ли ми казваш?

Това ли искаше да каже наистина? Докъде би стигнал, за да защити Кару? Не би могъл да нарани сестра си или брат си, не би могъл да понесе това. Но не можеше и да ги остави да наранят Кару. Как е възможно изборът му да се свежда единствено до тези две решения?!

— Просто… я забрави — каза той. — Моля те. Остави я да си иде.

Силната емоция в гласа му накара Лираз презрително да присвие очи. Като я гледаше такава, Акива си помисли, че със същия успех можеше да се помоли и на меча й. Нали точно с такава цел ги бяха отгледали тях тримата, както и всички други копелета на императора. Оръжия от плът и кръв. Лишени от собствена воля оръдия на вековна омраза.

Не можеше да се примири. Всички те бяха много повече от това, всички. Поне се надяваше на това. И рискува. Прибра меча в ножницата. Лираз го наблюдаваше в пълно мълчание през тънкия като прорез от меч отвор на очите си.

— Навремето при Булфинч — продължи той, — ме попита кой ми е сложил турникета.

Тя чакаше. Хазаел също.

Акива си помисли за Мадригал, спомни си усещането за нейната кожа, удивителната гладкост на ципестите й криле и светлината на смеха й — същият смях като на Кару. Припомни си думите на Кару от тази сутрин: ако някога е познавал поне една химера, нямаше да ги презира като чудовища.

Той обаче познаваше химерите, поне две от тях. Познаваше и обичаше Мадригал, но все пак се превърна в това, което е в момента — мъртвоока черупка — и едва не умъртви Кару заради убийствения си инстинкт. Скръбта отгледа грозните си цветя в сърцето му: омраза, мъст, заслепение. Ако го видеше сега, Мадригал би съжалила, че навремето е спасила живота му. Но с Кару имаше още един шанс — за покой. Не за щастие, то не му се полагаше. За него бе твърде късно.

Но за другите може би все още имаше надежда за избавление.

— Направи го една химера — обърна се към сестра си и брат си той. Пое дълбоко въздух, осъзнавайки, че това сигурно звучи като ерес за техния слух. Нали още от люлката знаеха, че химерите са подли, долни същества, зли демони, животни. Но Мадригал… трябваше й само миг, за да го освободи от оковите на собствения му фанатизъм. Сега дойде време да последва примера й. — Една химера спаси живота ми — продължи той. — И аз се влюбих в нея.