Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (56)

56
Сътворението на живота

Едно време, много отдавна, навсякъде царял мрак и властвали чудовища, огромни като световете, из които бродели. Това били гиборимите^[1]. Те обичали мрака, защото той прикривал тяхната грозота. И щом някое друго създание се изхитрявало да създаде светлина, те я потушавали. Когато се родили звездите, те ги погълнали и така мракът сякаш щял да царува навеки.

Но една друга раса от сияйни воини чула за гиборимите и поела от своя далечен свят на поход срещу тях. Това била продължителна война на светлината срещу мрака и мнозина от воините паднали в битката. Когато най-накрая надвили чудовищата, били останали едва стотина — това били звездните богове, донесли светлина във Вселената.

Те създали звездите, сред които е и нашето Слънце, и вече нямало мрак, а безкрайна светлина. Звездните богове създали и деца по свой образ и подобие — серафимите — и ги пратили долу да занесат светлината на световете, които се реели из пространството, та всички да добруват. Един ден обаче последният от гиборимите, на име Замзумин, ги убедил, че трябва да има и сенки, та в сравнение с тях светлината да изглежда още по-сияйна. Тогава звездните богове сътворили сенките.

Но Замзумин бил измамник. Достатъчно било само малко късче мрак, за да може да борави с него. Той вдъхнал живот на сенките и както звездните богове създали серафимите по свой образ и подобие, така и Замзумин създал химерите по свой образ и подобие — грозни и ужасяващи. От този момент нататък серафимите винаги се сражават на страната на светлината срещу химерите, които са на страната на мрака и които ще останат врагове, докато свят светува.

* * *

Мадригал сънливо се разсмя.

— Замзумин ли? Ама че име!

— Не вини мен. Той е твой праотец.

— А, да. Грозният вуйчо Замзумин, който ме е създал от сенките.

— От грозните сенки — подчерта Акива. — Откъдето идва и твоят ужасяващ вид.

Тя отново се разсмя, натежала и отпусната от наслада.

— Винаги съм се питала откъде съм го наследила. Сега вече знам. Роговете са ми по бащина линия, а грозотата идва от огромното и зло чудовище, което ми е вуйчо.

След кратко мълчание, докато Акива притискаше лице във врата й, тя продължи:

— Моята легенда повече ми харесва. Предпочитам да съм родена от сълзи, вместо от мрак.

— Нито една от двете не е много весела — каза Акива.

— Така е. Трябва ни мит с по-щастлив край. Хайде да си го измислим.

Лежаха, прегърнати зад храма на Елай, върху дрехите си, разпрострени по мъха, който сякаш приканваше към изповед, а покрай тях ромолеше тънко поточе. Лъчите и на двете луни се процеждаха през балдахина от листа. Евангелините утихнаха, когато цветовете на реквиемното дърво затвориха белите си пъпки за нощта. Мадригал скоро трябваше да тръгва, но и двамата се опитваха да прогонят далеч тази мисъл, сякаш можеха да забавят идването на зората.

— Имало едно време… — започна Акива, но гласът му секна и устните му плъзнаха по шията на Мадригал. — Ммм, захар. А мислех, че вече цялата съм я обрал. Сега пак трябва да проверя навсякъде.

Мадригал изписка и безпомощно се разсмя.

— Не, недей, имам гъдел.

Акива обаче продължи да вкусва шията й и тя вече усещаше не гъдел, а тръпка, затова скоро спря да се противи.

Мина известно време, преди да се върнат към създаването на свой мит.

— Имало едно време… — пророни малко по-късно Мадригал. Лицето й сега лежеше отпуснато върху гърдите на Акива, извивката на левия й рог повтаряше линията на неговия овал и той можеше да опре чело на него. — Един съвършен свят, пълен с птици, създания на ивици и други прекрасни творения като медени лилии, звезди и невестулки…

— Невестулки ли?

— Шшт! В този свят вече имало светлина и сенки, та не било нужно някакви свирепи звезди да идват и да го спасяват, както нямал нужда също и от кървящи слънца и плачещи луни. Но най-важното било, че този свят не познавал войната — ужасяващо, безполезно нещо, от което нито един свят няма нужда. Той имал земя и вода, въздух и огън, всичките четири стихии. Липсвала му само петата от тях. Любовта.

Акива слушаше със затворени очи. Усмихнат, галеше късата и мека като пух коса на Мадригал и чертаеше с върховете на пръстите си по улеите на нейните рогове.

— Този рай бил като празна кутия за скъпоценности. Така минавал ден след ден, богат на розови изгреви, на звуци от различни създания и необикновени благоухания, в очакване да се появят двама възлюбени, които да изпълнят всичко със своето щастие — мълчание. — Край.

— Край ли? — Акива отвори очи. — Какво искаш да кажеш с това „край“?

— Тази история още не е завършена — потърка тя буза в златистата кожа на гърдите му. — Светът още чака.

— А знаеш ли как да го откриеш? — закачливо попита той. — Хайде да тръгваме, преди слънцето да е изгряло.

Слънцето. Това подсещане накара устните на Мадригал да застинат там, докъдето бяха стигнали, а тъкмо се канеха да изследват извивките по рамото на Акива, белязано със следите на спомена за първата им среща при Булфинч. За миг си представи, че е могла да го остави там кървящ или още по-лошо — да го довърши, но тогава някаква неизбежност я беше възпряла и затова сега бяха тук, двамата. При мисълта да се откъсне от прегръдките му, да се облече, да си тръгне, в нея се надигна толкова силна съпротива, че чак я заболя.

Почувства и страх от онова, което нейното изчезване може да е предизвикало в Лораменди. В щастието й нахлу образът на обзетия от ярост Тиаго, но тя го прогони. Нямаше как да прогони обаче изгряващото слънце. И с печален глас тя каза:

— Трябва да вървя.

— Знам — отвърна Акива.

Тя вдигна лице от рамото му и видя, че той е не по-малко окаян от нея. Нито той попита „Какво ще правим сега?“, нито тя. По-късно щяха да говорят за това. През тази първа нощ все още се бояха от онова, което предстои, и въпреки откритието на любовта, все още изпитваха свян един от друг.

Вместо това, Мадригал посегна към талисмана, който носеше на врата си.

— Знаеш ли какво е това? — попита, развързвайки връвчицата.

— Кост.

— Така е. Казваме й ядец. Хващаш с пръст едната костица, ето така, двамата си пожелаваме нещо и дърпаме. При когото остане по-голямата част, неговото желание се сбъдва.

— Магия ли е това? — попита Акива и седна. — Коя е тази птица, в чиито кости има магия?

— О, не е магия. Това е само игра и желанията всъщност не се сбъдват наистина.

— Тогава защо да го правим?

Тя вдигна рамене.

— Сигурно заради надеждата. Надеждата е могъща сила. В тази кост може и да няма магия, но когато знаеш каква е твоята надежда и я съхраняваш като светлинка в себе си, тя може да се сбъдне, почти като магия.

— Ти на какво най-много се надяваш?

— Не бива да се казва. Хайде, пожелай си нещо заедно с мен!

И тя му подаде ядеца.

Ядецът се появи на врата й донякъде заради обикновена детска прищявка, донякъде поради вродената й дързост. Тогава беше четиринайсетгодишна, вече четвърта година на служба при Бримстоун, но и минала през първите изпитания на бойните сражения, което я изпълни с увереност в собствените й сили. Пристигна в дюкяна един следобед, тъкмо когато Туига вадеше току-що изсечените лъкнута от гнездата на калъпа, и взе да го увещава да й даде един.

Бримстоун още не я беше посветил в суровата реалност на магията и нейния данък болка и тя продължаваше да мисли изпълнението на желанията за игра. Когато и този път той, както обикновено, й отказа — не се скъпеше единствено на скупита, чиято изработка струваше близо щипка болка за всяко — тя разигра в ъгъла един мъничък, но драматичен припадък. Вече беше забравила кое е било толкова важно желание за четиринайсетгодишната й особа, но добре помнеше как Исса измъкна една кост сред останките от вечерята — блатни яребици в сос — залъгвайки я с поверието за ядеца, което беше научила от хората.

Исса имаше цяла съкровищница от легенди на човешкия род и предаде и на Мадригал страстта си по тази раса и нейния свят. Напук на Бримстоун, тя взе костта и превърна в цял спектакъл наричането на желания над нея.

— Това ли е всичко? — попита Бримстоун, когато чу каква детинщина е причината за гневното й избухване. — И се канеше да пропилееш едно желание само заради това?

Двете с Исса тъкмо щяха да разчупят ядеца, но думите му ги спряха.

— Ти не си глупава, Мадригал — продължи Бримстоун. — Щом искаш нещо, преследвай целта си. Надеждата притежава мощ. Не я пропилявай така лекомислено.

— Добре, тогава — отвърна тя и стисна ядеца в шепата си. — Ще го запазя, докато моите надежди не оправдаят високите ти очаквания към мен. — И завърза костта на връвчица. Няколко седмици след това тя демонстративно казваше на глас всякакви нелепи желания и се преструваше, че съвсем сериозно обмисля да счупи ядеца заради някое от тях.

— Искам да мога да вкусвам с краката си като пеперуда.

— Искам мишескорпионите да могат да говорят. Обзалагам се, че знаят най-новите клюки.

— Искам косата ми да е синя.

Но така и не счупи ядеца. Започналото като детски каприз лека-полека се превърна в нещо друго. Седмиците ставаха месеци и колкото по-дълго време ядецът оставаше цял, толкова по-важно беше за нея, когато дойде време да го счупи, желанието й — надеждата, по-скоро — наистина да си заслужава.

Когато се озова в реквиемната горичка заедно с Акива, това време най-после дойде.

Гледайки го право в очите, тя внимателно формулира желанието си наум, после дръпна. Костта се разцепи точно по средата и когато сравниха двете костици, те се оказаха със съвсем еднаква дължина.

— О! Нямам представа какво означава това. Може пък желанията и на двамата да се сбъднат.

— Може да означава, че двамата сме си пожелали едно и също.

Тази мисъл се понрави на Мадригал. Желанието й беше просто, целенасочено и страстно: да го види отново. Единствено тази надежда би й дала сили да си тръгне сега.

Двамата се надигнаха от постелята с измачкани дрехи. Мадригал трябваше отново да се напъха в среднощно синята си рокля като змия, която се връща в старата си кожа. Влязоха в храма и пиха вода от свещения извор, който бликаше от земята. Тя наплиска лицето си и се зарече да донесе свещи, когато дойде пак.

Естествено, че щеше да дойде пак.

Раздялата приличаше на театрална драма с нейната преувеличена физическа непосилност да отлети и да остави Акива, в чиято реална тежест не вярваше до този момент. Връщаше се отново и отново за последна целувка. Усещаше устните си, не познали дотогава подобно бреме, издайнически набъбнали, похотливи. Въобразяваше си, че по вида й отдалече може да се разбере как е прекарала нощта.

Най-накрая отлетя, стиснала маската за едната от дългите й панделки. Тя се развяваше след нея, сякаш някаква птица й правеше компания в полета. Целунатата от зората земя се търкаляше долу по целия път към Лораменди.

След шумното веселие сега градът лежеше притихнал и укротен, въздухът над него беше още тръпчив и задимен от фойерверките. Промъкна се в подземната катедрала през един таен проход. Бримстоун беше направил магия заключените врати да се отварят при звука на нейния глас и вътре нямаше стражи, които да видят пристигането й.

Оказа се съвсем лесно.

В този първи ден тя се чувстваше нерешителна, предпазлива, в неизвестност какво се е случило по време на отсъствието й и дали не я чака вълна̀ от гняв и възмущение. Но мойрите^[2] продължаваха да тъкат своите невидими нишки и сутринта от брега на Миреа пристигна съгледвач с вестта, че към сушата приближават галеони на серафимите. Ето защо Тиаго напусна Лораменди почти по същото време, когато Мадригал се върна в града.

Чиро започна да я разпитва къде е била и Мадригал й отговори с някаква нескопосана лъжа. От този момент нататък отношението на сестра й към нея се промени. Мадригал често хващаше Чиро да я следи със странно, бездушно изражение, и щом усетеше, че е разкрита, започваше да се занимава усърдно с нещо, сякаш изобщо не я е гледала. Двете все по-рядко се виждаха, едно, защото Мадригал беше погълната от своята тайна и паралелния си живот, но и защото Бримстоун особено се нуждаеше от помощта й по това време, което я освободи от всички останали задължения. Нейният легион не участваше в отбраната срещу нахлуването на серафимите и тя си помисли, че по ирония на съдбата дължи това на Тиаго. Известно й беше, че той я държи настрани от всяка предполагаема опасност, която би я лишила от нейната „неопетненост“ преди сватбата им. Явно не е имал време да промени заповедта преди заминаването.

Така дните на Мадригал преминаваха в дюкянчето и в катедралата заедно с Бримстоун; тя нижеше зъби и съчленяваше нови тела. Нощите — когато успяваше — бяха посветени на Акива.

Принесе в дар на Елай свещи и сладки кифлички с трошливка, любимата подправка на луната; изнасяше тайно от града храна за себе си и за своя възлюбен, която ядяха направо с пръсти, след като се бяха любили. Медени сладкиши, плодове на греха и печени птици, с които да заситят нестихващия глад, като никога не забравяха да запазят ядеца. Носеше тънки бутилки с вино и малки чаши, издълбани от кварц, а след като изпиеха виното, изплакваха чашите в свещения извор и ги оставяха на олтара на богинята до следващия път.

С всеки нов ядец, който разчупваха, двамата се надяваха да има и следващ път.

Докато тихо работеше край Бримстоун, Мадригал често си мислеше, че той знае за тайните й похождения. Търговеца на желания често спираше златистозеления си взор на нея и тя се чувстваше като прикована от него, разголена. В такива моменти си повтаряше, че не може да продължава вечно така, че това е лудост, която трябва да се прекрати. Всеки път репетираше думите на онова, което искаше да каже на Акива, преди да отлетят към реквиемната горичка, но щом го видеше, те излитаха от ума й и тя без противене се отдаваше на пиршеството на радостта. Постепенно започнаха да мислят за горичката като за света от нейната легенда — рай, който очакваше двама възлюбени да го изпълнят със своето щастие.

И те непрекъснато го пълнеха. През този месец на откраднати нощи и няколко окъпани в слънце следобеди, когато Мадригал успяваше да избяга от Лораменди посред бял ден, двамата обгръщаха с крилете си своето щастие и наричаха това затворено пространство свой свят, макар да знаеха, че не е свят, а само скривалище, което е нещо съвсем различно.

След няколко срещи започнаха да се учат да бъдат честни един с друг и го правеха с ненаситността на любовници, които искат да узнаят чрез думи и докосване всичко за другия: всеки спомен и мисъл, всяка миризма и шепот. Когато свенливостта помежду им се стопи, те признаха бъдещето: че него го има и не могат повече да се преструват, че то не съществува. И двамата си даваха сметка, че животът им не може да продължава така, особено за Акива, чийто хоризонт беше изпълнен единствено от Мадригал; той спеше по цял ден като евангелините, очаквайки да падне нощта.

Акива й призна, че е едно от копелетата на императора, един от легионите, отгледани с единствената цел да убиват. Разказа й за деня, в който стражите бяха дошли в харема, за да го отнемат от майка му. И как тя му е обърнала гръб, оставяйки го в ръцете им, сякаш не е нейно дете, а кръвен данък, който трябва да се изплати. Как е намразил баща си, задето отглежда децата си с единствената цел да ги обрече на смърт, и в някакви кратки проблясъци тя усещаше, че той се самообвинява, задето е едно от тях.

Мадригал галеше изпъкналите белези по пръстите му и си представяше химерите, чиято смърт символизираха тези черти. Питаше се колко ли от душите им са били пречистени и колко са изгубени безвъзвратно.

Не разкри пред Акива тайната за прераждането. Когато я попита защо върху дланите й няма татуирани очи, тя скалъпи някаква лъжа. Не можеше да му каже за ревенантите. Това беше голямата и злокобна тайна, на която се крепеше устойчивостта на нейната раса. Не можеше да я сподели с Акива, макар че така би го освободила от вината за убитите от него химери. Наместо това, тя целуна една по една бройните резки по пръстите му и каза:

— Научени сме единствено да воюваме, но има и други пътища, по които да тръгнем в живота. Двамата с теб трябва да ги открием, Акива. А можем и ние да ги прокараме. Това сега е началото.

Тя докосна гърдите му и почувства как в нея се надига любов — към сърцето, което кара кръвта му да се движи; към гладката му кожа и неговите белези; към плахата му нежност. После взе ръката му и я притисна към гърдите си.

— Ние сме началото.

Постепенно двамата започнаха да вярват, че това е наистина възможно.

Акива й каза, че през двете години след Булфинч не е убил нито една химера.

— Наистина ли? — попита тя почти недоверчиво.

— Ти ми показа, че пред всеки от нас стои и този избор — да не убива.

Мадригал сведе поглед и призна:

— Аз обаче съм убивала серафими и след това.

Акива я хвана за брадичката и вдигна лицето й към своето.

— Като спаси мен, ти ме промени и ето че сега сме заедно, благодарение на онзи момент. Досега вярвала ли си, че това е възможно?

Тя поклати глава.

— Не вярваш ли, че и други могат да бъдат променени като мен?

— Само някои — отвърна тя, мислейки за своите другари, за приятелите си. За Белия вълк. — Но не всички.

— Първо, само някои, после — повече.

Първо, само някои, после — повече. Мадригал кимна и двамата се опитаха да си представят този различен живот, не само за тях, а за всички раси на Ерец. През този месец, в който се криеха и се любеха, мечтаеха и градяха планове, те успяха да повярват, че така е било писано, че двамата са плод на нечия велика и загадъчна промисъл. Дали това е била Нитид, или звездните богове, или някой друг, не знаеха. Усещаха само, че тази могъща воля е оживяла в тях, за да донесат мир на своя свят.

Тъкмо това беше новата им надежда, когато разчупиха поредния ядец. Знаеха, че не могат вечно да се крият в реквиемната горичка и да сънуват наяве. Чакаха ги дела, стояха едва в началото на пътя, който трябваше да извървят, за да се превърне всичко това в реалност. В тази тяхна надежда имаше толкова страст, че бяха способни да сътворят чудеса — да положат началото на нещо ново. Стига да не бяха предадени.