Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (54)

54
Каквото е било писано

— Господарю — гърлото на Мадригал пресъхна и думата излезе дрезгава, подобна на гърлен шепот.

Нюела и Чиро се скупчиха зад нея. Тиаго се усмихваше по вълчи, а между открехнатите алени пълни устни се подаваха върховете на кучешки зъби. Изгледа я нагло. Очите му не търсеха нейните, а бяха насочени доста по-ниско, без да прикриват този поглед. Кожата на Мадригал пламна, а сърцето й се вледени. Тя се поклони с реверанс. Прииска й се да остане наведена, за да не се налага да среща погледа му, но това беше неизбежно.

— Красива си тази вечер — каза Тиаго. Мадригал напразно се беше тревожила, че може да срещне погледа му. Дори да стоеше пред него без глава, той едва ли щеше да забележи. От погледа, с който опипваше тялото й в тясната среднощно синя рокля, й се прииска да скръсти ръце върху гърдите.

— Благодаря — отвърна, потискайки този порив. Ответният комплимент беше задължителен и тя просто каза: — Вие също.

Едва тогава той вдигна поглед, развеселен.

— Аз ли съм красив?

Тя наклони глава.

— Като северен вълк, милорд — отвърна, което явно му достави удоволствие. В този момент изглеждаше спокоен, почти ленив, с полуспуснати клепачи. Мадригал почувства, че е напълно сигурен в нея. Даже не следеше за реакцията й. В държанието му нямаше и намек за неувереност. Тиаго получаваше каквото поиска. Винаги.

Дали щеше да стане така и тази нощ?

Във въздуха зазвуча нова мелодия и той наостри слух да я разпознае.

— Емберлин — каза. — Милейди? — протегна ръка към нея, но Мадригал стоеше пред него окаменяла като жертвен агнец.

Ако хване ръката му, това значи ли, че всичко е решено и че го приема?

Откажеше ли, щеше да му нанесе най-голямата обида. Това би го посрамило, а никой не можеше безнаказано да посрами Белия вълк.

Той я канеше на танц, но това приличаше на капан, и тя стоеше парализирана, отлагайки отговора твърде дълго. Докато се бавеше, забеляза как погледът на Тиаго се изостря. Сънливостта в очите му отстъпи място… не можа да определи точно на какво. Нямаше достатъчно време да приеме определена форма. Вероятно отначало не можа да повярва, че му отказва, но това скоро щеше да се превърне в ледена ярост, ако Нюела с уплашено цвъртене не я беше бутнала отзад към него.

Получила първоначален тласък, Мадригал залитна напред, нямаше как да го избегне. Тя не просто пое ръката му, а почти се стовари върху него. Той пъхна ръката й под своята със собственически жест и я поведе към дансинга.

А заедно с това, както бяха убедени всички, и към общото им бъдеще.

Прихвана я през кръста с две ръце — при емберлина мъжете повдигат дамите нагоре, сякаш ги принасят в жертва на небесата. Пръстите на Тиаго почти се сключиха около тънката й талия и ноктите му се впиха в голия й гръб. Тя почувства острия връх на всеки един от тях върху кожата си.

Размениха няколко думи — Мадригал сигурно беше попитала за здравето на Войнолюбеца, Тиаго вероятно беше отговорил, но тя не чу отговора. Може би тя беше просто една захаросана обвивка, както подсказваше кожата й.

Какво направи? Какви ги вършеше в момента?

Дори не можеше да се самозалъгва, че всичко става само благодарение на лекото побутване на Нюела. Нали преди това позволи да бъде нагиздена в този вид, доброволно дойде тук, знаеше предварително. Макар дори пред себе си да не го признаваше, тя ясно си даваше сметка какво прави. Това беше самата истина. Остави се да я води чуждата вяра, че всичко е предопределено. Усещаше някакво тръпчиво удовлетворение, че е била предпочетена… и сега й завиждат. Срамуваше се от това чувство. И задето дойде тук тази вечер, готова да влезе в ролята на тръпнеща младоженка и да приеме мъж, когото не обича.

Все пак… тя не го прие. Вече си мислеше, че това никога няма да стане. Нещо се беше променило.

„Нищо не се е променило — възрази сама на себе си. — Любовта е стихия, наистина“. Един ангел беше дошъл тук, рискувайки всичко заради нея! Това я слиса, но то нищо не променяше.

И къде е той сега? Всеки път, когато Тиаго я вдигнеше, тя се оглеждаше наоколо, но не зърна нито маската на кон, нито главата на тигър. Надяваше се да е тръгнал и вече да е в безопасност.

Тиаго, който до този момент изглеждаше доволен от онова, което е в ръцете му, явно усети, че не владее цялото й внимание. При следващата стъпка на танца, когато трябваше да я спусне обратно на земята, той нарочно я остави да се изплъзне, за да има повод да я притисне силно към себе си. От изненадата крилете й инстинктивно се разтвориха като две платна, издути от вятъра.

— Моите извинения, милейди — каза Тиаго и леко я спусна, позволявайки копитата й да докоснат земята, но не охлаби хватката си. Тя усети натиска на твърдата му мускулеста гръд в своята. От чувството, че се случва нещо нередно, тя се паникьоса и с усилие потисна желанието да се изтръгне от ръцете му. Трудно прибра крилете си, когато единственото й желание бе да отлети.

— Тази рокля да не е скроена от сенки? — попита генералът. — Едва я усещам между пръстите си.

„Не че не са се опитали да го направят“, помисли си Мадригал.

— Или това е само отражение на нощното небе, обрано като каймак от повърхността на някое езеро? — продължи той.

Тя се досети, че той се опитва да звучи поетично. Даже еротично. Постара се отговорът й да е максимално лишен от еротизъм, по-скоро нещо като оплакване заради петно, което не може да се изличи:

— Да, милорд. Отидох да се гмурна и отражението полепна по мен.

— Тогава всеки момент може да се оттече като вода. Чудно, какво ли ще се разкрие отдолу тогава?

„Ето това вече е ухажване“, помисли си Мадригал. Тя пламна и се почувства благодарна, че маската закрива цялото й лице без устните и брадичката. Реши да отклони разговора от темата за нейното бельо и продължи:

— По-здрава е, отколкото изглежда, уверявам ви.

Нямаше намерение да го предизвиква, но той го прие точно така. Посегна към тънките презрамки, които като ефирна паяжина придържаха роклята около врата й, и рязко дръпна. Те лесно се поддадоха на острите му нокти и Мадригал ахна. Роклята остана върху тялото й, но снопчето фини презрамки висяха вече съвсем ненужни.

— Е, явно не е чак толкова здрава — отбеляза Тиаго. — Не се безпокойте, милейди. Ще ви помогна да я задържите.

Ръката му беше върху сърцето й, малко над гърдите, и Мадригал потръпна. Ядоса се на себе си заради тази слабост. Тя беше Мадригал от Кирин, а не някакво си цвете, разлюляно от полъха на вятъра.

— Много мило от ваша страна — отвърна, отърси се от ръката му и отстъпи назад. — Но вече е време за смяна на партньорите. Ще трябва сама да се оправям с роклята.

Никога не се беше радвала толкова на смяната на партньора в танците. След Тиаго й се падна биколос, лишен, от каквато и да е грация, който на няколко пъти я настъпи по копитата. Тя почти не обърна внимание на това.

„Един различен живот“, мислеше си през това време и думите започнаха да звучат като мантра в главата й на фона на мелодията на емберлина. „Един различен живот, един различен живот“.

Къде ли е ангелът сега, питаше се. Копнежът, който се разля по тялото, преливаше от вкусове и аромати, като шоколад, който се топи на езика.

И преди да се е усетила, биколосът вече я връщаше в ръцете на Тиаго.

— Липсваше ми — посрещна я той. — До теб всички други дами изглеждат недодялани.

Той продължи да мърка в ухото й в същия будоарен стил, но тя мислеше само колко са тромави и напразни думите му след онова, което й каза ангелът.

Още на два пъти смени Тиаго с нови партньори по време на танца и още два пъти се връщаше обратно при него. Всеки път това връщане й се струваше все по-непоносимо, все едно беше избягала от къщи и са я върнали против волята й.

Когато за пореден път премина в ръцете на нов партньор, усети плътния допир на кожени ръкавици, обхванали пръстите й. Докосването я накара да се почувства лека, сякаш лети, и тя се остави изцяло на крилете на това чувство. Мъката й се разсея; усещането, че става нещо нередно, изчезна. Дланите на серафима обгърнаха талията й, краката й се откъснаха от земята и тя затвори очи, за да се наслади на усещането.

Той я спусна обратно на земята, но не й позволи да се отдели от него.

— Здравей — прошепна тя щастливо.

Щастливо.

— Здравей — отвърна той, сякаш беше споделена тайна.

Усмихна се при вида на новата му маска. Имаше лице на човек, с щръкнали като дръжки на кана уши и червен нос на пияница.

— Още едно лице — каза тя. — Да не си някой маг, който прави фокуси с маските.

— Няма нужда от никакви фокуси. Достатъчно е да си избера някоя от маските на преминаващите пияници.

— Е, тази най-малко ти отива.

— Ти така мислиш. Какво ли не може да се случи за две години.

Тя се разсмя, припомняйки си колко е красив, и я обзе желание отново да види лицето му.

— Ще ми кажете ли името си, милейди? — попита той.

Тя му го каза и той заповтаря като заклинание: „Мадригал. Мадригал. Мадригал“.

Колко странно, каза си Мадригал, да бъде завладяна от такова чувство на… задоволство… само заради присъствието на мъж, чието име не знаеше и чието лице не можеше да види.

— Ами твоето? — попита тя.

— Акива.

— Акива — достави й удоволствие да го изговори. Макар нейното име да означаваше музика^[1], неговото звучеше като мелодия. Докато го произнасяше, й се прииска да го изпее, да се покаже на прозореца и да го извика по име да се прибира. Да го шепне в тъмното.

— Значи все пак реши — каза той. — Прие го.

— Не, не съм — отвърна предизвикателно тя.

— Така ли? Но той те гледа, сякаш си негова.

— Тогава трябва да си на съвсем друго…

— Роклята ти — прекъсна я той, забелязвайки презрамките. — Разкъсана е. Да не би той…? — Мадригал усети да я залива горещина, гневът се излъчваше от него на талази като жегата около клада.

Тя видя, че Тиаго танцува с Чиро и ги наблюдава право през острите й уши на чакал. Тя изчака, докато поредното завъртане при танца изпречи широките рамене на Акива между тях и те скриха лицето й, после каза:

— Няма нищо. Просто не съм свикнала да нося такива фини материи. Тази я избраха вместо мен. Помолих и за наметка.

Гневът напираше в него, но ръцете му продължаваха да я държат нежно през кръста.

— Аз мога да ти направя наметка — каза той.

Тя вдигна глава.

— Значи шиеш? Хубаво. Това е необичайно умение за един воин.

— Не шия — отвърна той и в този миг Мадригал почувства мек перушинен допир върху рамото си. Нямаше как да е Акива, защото ръцете му все още бяха на кръста й. Погледна и видя сиво-зелена колибропеперуда, кацнала на рамото й, една от многото, които пърхаха над главите им около силното сияние на фенерите. Сигурно всичко наоколо бе същинска вселена за тях. Перушината на малкото телце блещукаше като скъпоценен камък, а мъхестите пеперудени криле се размахваха като ветрила до кожата й. Първата колибропеперуда беше последвана от втора, този път бледорозова, и още една — също розова, с оранжеви петна върху дантелените си криле. Из въздуха наоколо пърхаха още и скоро покриха раменете и гърдите на Мадригал.

— Заповядайте, милейди — каза Акива. — Тази жива наметка е за вас.

Тя беше смаяна.

— Как…?! Ти наистина си магьосник.

— Не. Това е просто фокус.

— Това е магия.

— Не е кой знае каква магия да събереш накуп няколко пеперуди.

— Не е кой знае каква ли?! Та ти ми направи наметка — тя изпита благоговение. В магията, която познаваше покрай Бримстоун, нямаше никаква радост. А случилото се току-що беше красиво: и идеята, и нейното изпълнение — пеперудените криле преливаха в десетки цветове и бяха нежни като ухо на агне сукалче. Той я загърна. Тиаго разкъса роклята й, а Акива покри разголеното й тяло.

— Гъделичкат ме — разсмя се тя. — О, не! О!

— Какво има?

— О, накарай ги да се махнат — тя се разсмя още по-силно, усещайки по тялото си малките езичета, които се стрелкаха навън от човчиците. — Кълват захарта по мен.

— Захар ли?

Гъделът я накара да разкърши рамене.

— Накарай ги да се махнат. Моля те!

Той се опита. Няколко излетяха във въздуха и запърхаха в кръг около роговете й, но повечето останаха на мястото си.

— Опасявам се, че са влюбени — загрижено каза той. — Не искат да се разделят с теб — той вдигна едната си ръка и с нежно помахване прогони две от шията й, които вееха криле точно под брадичката й. После тъжно добави: — Знам много добре как се чувстват.

Сърцето й се сви като юмрук. Дойде време Акива да я повдигне отново, а раменете й все още бяха покрити с наметката от пеперуди. Озовала се високо над главите на танцьорите, тя с облекчение забеляза, че Тиаго гледа в друга посока. Но Чиро, която той държеше високо, я видя и се задави.

Акива спусна обратно Мадригал и миг преди копитата й да докоснат земята, погледите им се срещнаха — маска срещу маска, кафяви очи срещу огнени зеници, между които прескочи искра. Мадригал не можеше да каже дали това е магия, но повечето от накацалите по нея колибропеперуди се вдигнаха като една, кръжейки във въздуха, сякаш понесени от вятъра. Стъпи отново на земята и краката й се раздвижиха, докато сърцето й препускаше в гърдите. Съвсем беше изгубила представа за фигурата на танца, но усещаше, че вече правят последните стъпки и всеки миг ще трябва да се върне обратно при Тиаго.

Акива трябваше да я предаде отново във властта на генерала.

Сърцето и тялото й се бунтуваха срещу това. Невъзможно бе да отиде пак при него. Почувства крайниците си леки, готови да отлетят. Пулсът й достигна стакато, а останките от живата й наметка се пръснаха като подплашени. Мадригал познаваше това свое състояние — пълната готовност на тялото, привидното външно спокойствие за сметка на вътрешното вълнение, препускането на мислите — също като преди атака в сражение.

Нещо ще се случи.

„Нитид — помисли си тя, — знаеше ли отпреди за това?“.

— Мадригал! — повика я Акива. И той като колибропеперудите почувства промяната в нея, ускореното дишане, стягането на мускулите под жарките му пръсти, които все още обгръщаха талията й. — Какво става?

— Искам… — започна тя, осъзнавайки съвсем ясно какво точно иска. Почувствало неговата притегателна сила, тялото й се огъна послушно към него, но не знаеше как да го изкаже с думи.

— Какво? Какво искаш? — нежно, но настоятелно попита Акива. Той също го искаше. Склони глава, така че маската му за кратко се озова до единия й рог, разпръсквайки трепетни усещания по цялото й тяло.

Белия вълк бе само на едно разперено крило от тях. Щеше да се усети. Ако тя се опиташе да отлети, щеше да я последва. Акива ще бъде заловен.

На Мадригал й се прииска да закрещи.

Точно тогава започнаха фойерверките.

По-късно тя щеше да си припомни думите на Акива колко гладко се е подредило всичко при него, сякаш така е било писано. В онова, което предстоеше да се случи, присъстваше същото усещане за неизбежност и правилност, сякаш става по промисъла на самата Вселена. Всичко щеше да мине леко. Като се започне с фойерверките.

Над главите им цъфтеше светлина, огромна и бляскава далия, детска въртележка, нова звезда. Звукът беше оглушителен. Пукотевица по бойните кули. Черен прах, изпълнил въздуха. Фигурите на емберлина се разпаднаха, танцьорите смъкнаха маските и вирнаха глави към небето да гледат.

Мадригал се раздвижи. Хвана ръката на Акива и се гмурна в хаоса на тълпата. Държеше главата си ниско и напредваше бързо. Пред двамата сякаш се отвори коридор сред гъсто притиснатите едно в друго тела. Те тръгнаха по него и той ги отведе надалече от това място.