Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (41)

41
Алеф

Кару беше точно там, където си я представяше Акива — на масичка в кафене на края на Джемаа ел-Фна — и, както той си мислеше, нямаше покой заради изчезването на ядеца. Навремето пръстите й се нуждаеха единствено от молива, за да не стоят без работа. Сега скицникът лежеше разтворен пред нея, белите му страници блестяха ослепително на северноафриканското слънце, но тя се разсейваше и се въртеше неспокойно на мястото си, претърсвайки с поглед площада за Акива.

Той ще дойде и ще донесе ядеца, казваше си. Непременно ще го направи.

Стига да е още жив.

Дали другите серафими биха го наранили? Минаха цели два дни. Ами ако…? Не. Той беше жив. От друга страна… съзнанието й отказваше да си го представи. Колкото и да е глупаво, непрекъснато мислеше за Кишмиш и как преди години беше налапал оная колибропеперуда — тогава внезапно осъзна: живо, неживо. Толкова е просто.

„Не“.

Мислите й непрекъснато скачаха от едно на друго, но най-често се връщаха към ядеца. Какво трябваше да значи реакцията на Акива, когато го видя? И какво ли се готвеше да й каже, че падна на колене? Загадката около нея самата доби мрачни окраски и тя потръпна от обзелото я тревожно предчувствие. От ума й не излизаха лицата на Зузана и Мик и тяхното изражение — страх и потрес. Заради нея. Обади се на Зузана от летището по време на престоя в Казабланка. Двете се скараха.

— Какви ги вършиш? — настоятелно питаше Зузана. — Нали не си започнала пак с мистериозните поръчения, Кару?

Сега не беше време да извърта, затова й разказа всичко. Зузана, както можеше да се очаква, взе страната на Акива — че всичко е много опасно и Бримстоун едва ли би го одобрил.

— Искам да се пренесеш в моя апартамент — прекъсна я Кару. — Вече се обадих на хазяина. Той ще ти даде ключ, наемът е платен до…

— Не ми трябва тъпият ти апартамент — отвърна Зузана. Същата Зузана, която живееше със своята възрастна леля, която непрекъснато готвеше зеле и която неведнъж се беше шегувала, че е готова да убие Кару само заради апартамента й. — Ти живееш там. Не може да изчезнеш просто така, Кару. Това не ти е някоя от книгите за Нарния.

Пред нея не минаваха никакви доводи и аргументи. Разговорът им завърши зле, а Кару остана да седи със загрятия от дългото говорене телефон в ръце, без да има на кого друг да се обади. Стъписана, с ужасяваща яснота си даде сметка колко малко са хората в нейния живот. Замисли се за Естер, фалшивата й баба, и тази мисъл толкова я натъжи, че трябваше да я избута някъде назад в съзнанието си, за да може да я понесе. Едва не запрати телефона в близкото кошче за боклук — и без това нямаше зарядно — но на следващата сутрин бе много доволна, че не го направи. Той завибрира в джоба й, докато седеше в кафенето пред недопития плодов сок, и прочете съобщението:

С друг шрифт:

Никаква. Храна. Никъде. Много благодаря, че ме умори от глад. (предсмъртен грак)

Кару се разсмя, скри лицето си в ръце, даже поплака малко и когато един възрастен мъж я попита дали всичко с нея е наред, не знаеше какво да му отговори.

Вече втори ден седеше на това място. Две нощи поред се опитваше да заспи в наетата наблизо стая. Откри Разгут, за да се уговорят къде да го търси, когато е готова за тръгване, после пак го заряза, без да обръща внимание на воплите му за неговия гавриел, който така и не му даде. Сама щеше да изрече желанието за него, когато дойде време да заминат.

Заминаване. Със или без Акива, със или без ядеца.

Колко ли дълго трябваше да чака?

Два дни и две безкрайни нощи и очите й продължаваха да се стрелкат жадно. Сърцето й прескачаше, празно. И малкото издръжливост, която й беше останала, се изпари. Ръцете й настояваха за своето: искаха Акива, искрите и горещината, която се излъчваше от него. Дори топлата мароканска пролет не можа да прогони студа от нея, сякаш единствената надежда да се стопли, бе той. На третата сутрин, обикаляйки из сука на Джемаа ел-Фна, тя си позволи любопитна покупка.

Ръкавици без пръсти. Видя ги на една сергия: раирани ръкавици с гъста плетка от берберска вълна, подсилени с кожа на дланите. Купи ги и веднага ги нахлузи. Покриваха изцяло нейните хамси и колкото и да опитваше, не успя да се залъже, че ги купува само за да се стопли. Знаеше добре какво всъщност иска. Искаше това, което желаеха и нейните длани: да докосне Акива и то не само с върховете на пръстите, без да внимава и без да се страхува, че ще му причини болка. Искаше да го хване за ръката, а той също да я държи в нежно и съвършено единение, като бавен танц. Искаше тялото й да се нагоди към неговото, да го вдиша, да се почувства жива до него, да го открива малко по малко, да вземе лицето му в дланите си, както той беше направил с нейното — с нежност.

С любов.

„Тя ще се появи и ти непременно ще я познаеш“, обеща й навремето Бримстоун и макар че той със сигурност не си беше представял нейната любов да дойде с лицето на врага, тя вече знаеше, че е имал право. Тя наистина я позна. Чувството беше просто и всепоглъщащо, като глада или щастието, и когато вдигна очи от чая си на третата сутрин и видя Акива да стои на площада на около двайсет крачки, взрян в нея, то премина като трепетна възбуда по цялото й тяло, сякаш по нервите й течеше звездна светлина. Той беше невредим.

Той беше тук. Тя се надигна от стола.

Порази я начинът, по който той просто стоеше на разстояние.

А когато тръгна към нея, вървеше с тежка стъпка, бавно, неохотно, вглъбен в себе си. Нейната увереност се изпари на мига. Не посегна да го докосне, нито излезе иззад масата. Звездната светлина изтече от тялото й и тя отново почувства студ. Когато го погледна — натежалата бавна походка, безизразния поглед — се зачуди дали не си е въобразила всичко, станало между тях.

— Здравей — пророни с тих глас, колебливо и със слаба надежда, че нещо не е доразбрала, че той още може да запали звездната светлина в нея, както ставаше всеки път, когато го види. Винаги беше искала само това и мислеше, че сега го е открила: някой, който за нея е онова, което е и тя за него, чиито кръв и пеперуди пеят в един глас с нейните и им отвръщат, нота по нота.

Акива обаче мълчеше. Кимна сковано и не направи опит да я докосне.

— Ти си добре — продължи тя и не опита да скрие радостта в гласа си.

— Ти ме дочака — каза той.

— Аз… Нали ти казах, че ще чакам.

— Докато можеш.

Дали й се сърдеше, че не му обеща твърдо? Искаше й се да му каже, че тогава не е знаела онова, което знае сега. „Докато може“ се оказа дълго време и вече имаше чувството, че го е чакала цял живот. Но студеното му изражение я накара да замълчи.

Той протегна ръка и рече:

— Ето.

От нея висеше ядецът, полюлявайки се на връвчицата.

Тя го взе и се опита да прошепне едно благодаря, докато го връзваше на врата си. Костта отново увисна на мястото си, над вдлъбнатинката в основата на шията й.

— Донесох и това — продължи, оставяйки върху масата кутията с нейните ножове полумесеци. — Ще имаш нужда от тях.

Това прозвуча сурово, почти като заплаха. Кару остана неподвижна, преглъщайки сълзите си.

— Все още ли искаш да разбереш коя си всъщност? — дори не я гледаше. Погледът му минаваше през нея, устремен към нищото.

— Разбира се — отвърна, макар да не мислеше за това сега. Единственото й желание в момента бе да върне времето назад, да е отново в Прага. Тогава вярваше, усещайки едновременно трепет и облекчение, че Акива се е върнал от пътешествие из тъмните дебри на душата си за нея. Но сега сякаш отново бе мъртъв. И макар че си беше върнала ядеца и че съвсем скоро щеше да научи отговора на въпроса, който терзаеше душата й, тя също се чувстваше мъртва.

— Какво стана с другите двама? — попита тя.

Той не обърна внимание на въпроса й.

— Има ли къде да отидем?

— Къде да отидем ли?

Акива посочи с жест тълпата на площада: продавачите, със струпаните пред тях пирамиди от портокали; туристите, помъкнали фотоапарати и пакети с покупки.

— Сигурно ще искаш да се усамотиш — каза той.

— Какво… Какво имаш да ми казваш, че трябва да съм сама, когато го чуя?

— Нищо няма да ти казвам — дотогава Акива гледаше празно покрай нея и започваше да се чувства прозирна като омара, но в този момент впи поглед право в очите й. Светлината в неговите приличаше на слънчев лъч, пречупен в топаз. В краткия миг, преди отново да отклони поглед, тя зърна в очите му проблясък на неприкрит копнеж, толкова силен, че беше трудно да го понесе. Сърцето й подскочи.

— Трябва да счупиш ядеца — каза той.

* * *

След това щеше да научи всичко и да го намрази. Акива събираше сили да се подготви за нейния поглед тогава, когато вече ще знае. На площада я беше наблюдавал в продължение на няколко секунди, преди да вдигне очи. Видя как се промени лицето й, щом го зърна — от тревога, през изгубена надежда, до… сияние. Сякаш от нея заструи светлина, която стигна чак до мястото, където стоеше, обля го и го обгори.

В този кратък миг се съдържаше всичко, което не заслужаваше и никога не можеше да има. Единственото му желание сега бе да я притисне към себе си, да зарови ръце в косата й — чиста, разресана и падаща като река върху раменете — да потъне в забрава сред уханието и мекотата й.

Спомни си историята, която веднъж му разказа Мадригал: легендата за Голем, създадена в света на хората. Това било глинена статуя на човек, която била събудена за живот, като на челото й изписали символа алеф. Алеф била първата буква от човешката праазбука и първата буква от думата истина на иврит. В нея се съдържало началото. Докато гледаше как Кару се изправя, сияйна с лазурната си коса, втъкана рокля с цвят на мандарина, с наниз сребърни мъниста около врата и поглед, светнал от радост, с израз на облекчение и… любов… на красивото лице, Акива разбра, че тя е неговата алеф, неговата истина и начало. Неговата душа.

Ставите на крилете го боляха от неукротимото желание да ги разтвори и с един замах да прелети до нея. Удържа се и тръгна, с тежки стъпки и свито сърце. Почувства ръцете си пълни с олово, докато ги удържаше да не се протегнат към нея. Видя как светлината в нея помръква заради неговата студенина; усети колебанието и надеждата в гласа й. Всичко това бавно го убиваше. Но така беше най-добре. Ако сега се поддадеше и вземеше онова, което желае, тя щеше да го намрази двойно повече, щом разбере какъв е всъщност. Затова остана сдържан, изпълнен с болка, готов за мига, който — сигурен бе — скоро щеше да настъпи.

— Трябва да го счупя ли? — повтори Кару, взряна изненадано в ядеца. — Бримстоун никога не би…

— Ядецът не е негов — каза Акива. — И никога не е бил. Той просто го пазеше. За теб.

Не можа да го пусне в морето. Само мисълта за това, го караше да се гнуси от самия себе си — още едно доказателство, че не е достоен за нея. Тя заслужаваше да узнае всичко, с цялата му жестокост и сърцераздирателност; ако беше прав за ядеца, това щеше да се случи съвсем скоро.

Кару почувства колко значим е този момент.

— Акива — прошепна, — какво е това?

Когато отново го погледна с наклонена като птица глава, уплашена и умоляваща, той трябваше да отклони очи; така мощен беше копнежът, надигнал се в него. Да не я докосне именно в този момент, бе едно от най-трудните неща в живота му.

* * *

Всичко между тях можеше да остане така, ужасяващо и фалшиво, но Кару видя каквото трябваше и го усети също — копнежът на Акива, който проникна дълбоко в нея. Когато той се обърна, тя почувства как нещо в нея внезапно се скъса с камшичен удар, като опънато до краен предел въже. Всички задръжки паднаха, защото това напрежение ставаше непоносимо. Тя посегна към него. С ръка в ръкавица без пръсти и с плътно покрита хамса, тя взе неговата нежно и плътно притисна длан до кожата му. Дръпна го обратно към себе си. Пристъпи още по-близо и вдигна глава, за да го погледне в очите, после взе и другата му ръка в своята.

— Акива — пророни, но вече не със страх, а с натежал от плам и сладост глас. — Какво е това? — дланите й запълзяха по него, по стоманените ръце и рамене, по склона на врата му, чак до шията, до изсечената линия на гладката му челюст. После върховете на пръстите й изпърхаха по неговите устни, така меки на допир. Почувства, че той трепери. — Акива — повтори. — Акива. Акива — все едно казваше: „Стига вече, спри да се преструваш“.

Разтърсван от конвулсии, той се подчини. Захвърли маската, забрави себе си и челото му опря нейното затоплено от слънцето теме. Ръцете му я обгърнаха и я притеглиха; двамата заприличаха на два слети пламъка, лумнали със звездна светлина. Тялото й се отпусна с въздишка, омекна и се прислони до неговото, сякаш най-после се завръщаше у дома. Тя почувства драскането на небръснатата му челюст върху бузата си, когато той, сякаш против волята си, докосна съвършената й и гладка като вода коса. Останаха така дълго време, смълчани, но кръвта, нервите и пеперудите говореха вместо тях — те неистово се връщаха към живот, препускайки и барабанейки в дива и съвършена мелодия, допълвайки се нота по нота.

Ядецът, малък, но остър, беше заседнал между тях.