Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (48)

48
Неопетнена

Мадригал Кирин всъщност бе Мадригал от Кирин, едно от последните крилати племена в Аделфаските планини. Аделфас беше природният им бастион на границата между Империята на серафимите и свободните владения — отбраняваната от химерите територия — и сред техните зъбери от векове не се беше заселвал никой. Членовете на племето Кирин, бързи като мълния и отлични стрелци с лък, оцеляха по-дълго от повечето си събратя. Успяха да ги изтребят едва преди десетилетие, когато Мадригал бе още малка. Тя отрасна в Лораменди, от дете на планините се превърна в дете на кулите и покривите.

Лораменди — Кафеза, Черната крепост, Гнездото на Войнолюбеца — беше дом за милиони химери, създания от всякакъв вид, които нищо, освен серафимите не можеше да принуди да живеят заедно, да се сражават рамо до рамо и да говорят един език. Навремето различните раси били пръснати на различни страни, изолирани една от друга, като понякога търгували помежду си, друг път влизали в схватки. Кирините, от които беше и Мадригал, имаха толкова общо с анолисите от Иксими например, колкото може да има един вълк с един тигър. Но Империята промени всичко. Ангелите, самопровъзгласили се за пазители на света, се превърнаха в общ враг за създанията, обитаващи земята. Сега, след векове на войни, тези създания имаха общо наследство, език, история, герои и кауза. Те се превърнаха в нация със столица Лораменди, а Войнолюбеца беше техният предводител.

Столицата беше на море, а голямото й пристанище гъмжеше от бойни кораби, рибарски съдове и могъща търговска флотилия. Леките вълни по повърхността на водата свидетелстваха за амфибиите, които също бяха съюзници, охраняваха корабите и воюваха на страната на химерите. Защитеният с мощни черни стени и решетки град имаше многолико население и макар неговите обитатели да живееха заедно от векове, те продължаваха да се делят на квартали и се подчиняваха на нещо като кастова система, определяна от външния вид.

Мадригал се числеше към висшия човекоподобен вид, към който спадаха расите с глава и торс на мъж или жена. Роговете й бяха на газела, черни и набраздени, с плавната извивка на ятаган от челото към гърба. При коленете краката й преминаваха от плът в козина, а крайниците на газела им придаваха елегантност и ги правеха необикновено дълги — изправена в цял ръст, Мадригал стигаше близо два метра, без да се смятат роговете, като по-големият дял от височината й се падаше на краката. Тялото й бе стройно като стрък. Раздалечените кафяви очи бяха огромни и блестящи като на сърна, но без нейния апатичен поглед. Погледът на Мадригал беше пронизващ, прям и интелигентен и сякаш хвърляше искри. Овалното й лице бе гладко и открито, а устата й — щедра и подвижна, създадена за усмивки.

Откъдето и да го погледнеш, Мадригал беше красавица, но тя не обръщаше внимание на красотата си, подстригваше късо косата си като козина и не слагаше нито боя, нито украса. Това не променяше нищо обаче. Тя беше красива и всички го забелязваха.

Тиаго също.

* * *

Мадригал се криеше, макар че щеше да го отрече, ако някой я обвинеше в това. Лежеше върху покрива на северните казарми, изопната по гръб, сякаш току-що е паднала от небето. Всъщност не от небето. Ако беше паднала от небето, щеше да се озове върху железните решетки. А тя се намираше върху покрив вътре в Кафеза, разперила широко криле от двете си страни.

Около себе си усещаше влудяващия ритъм на града, чуваше го, подушваше го — възбудата, подготовката. Печеше се месо, настройваха се инструментите. Наблизо, като низвергнат ангел, падна пробен фойерверк. Тя също трябваше да се подготвя в този момент. Вместо това обаче, лежеше по гръб и се криеше. Дори не беше облечена за празника, а още носеше обичайната си войнишка униформа — кожен брич до коленете, който обгръщаше бедрата й като втора кожа, и жилетка с връзки на гърба, приспособена за крилете. Ножовете, формата, на чиито остриета отдаваше почит на луните сестри, бяха затъкнати от двете страни на кръста й. На пръв поглед изглеждаше спокойна, дори отпусната, но стомахът й се свиваше, а ръцете бяха стиснати в юмруци.

И луната никак не й помагаше. Макар слънцето да не се канеше да залязва — сияйният следобед беше още в разгара си — Нитид вече изгряваше на небето, сякаш Мадригал се нуждаеше от някакъв знак. Нитид беше ясната луна, по-голямата от сестрите, и сред племето Кирин се носеше поверие, че когато изгрява рано, значи е алчна и нещо има да се случи. Тази нощ наистина щеше да се случи нещо, но Мадригал още не го знаеше.

То зависеше от нея. Невзетото още решение трептеше вътре в нея като опъната до краен предел тетива.

Сянка, завихрен от размах на криле въздух, и сестра й Чиро кацна до нея.

— Ето къде си била — каза. — Криеш се, значи.

— Не се — отбранително започна Мадригал, но Чиро нямаше намерение да я слуша.

— Става! — тя срита копитата на Мадригал. — Вдигай се, хайде, хайде. Дошла съм да те водя в баните.

— В баните ли? Да не намекваш нещо? — Мадригал предпазливо се подуши. — Почти сигурна съм, че не мириша.

— Може и така да е, но между сияйна чистота и не мириша има голяма разлика.

Чиро също като Мадригал имаше криле на прилеп. За разлика от нея обаче, се числеше към звероподобните създания и имаше глава на чакал. Двете не бяха кръвни сестри. Когато Мадригал осиротя след един набег за събиране на роби, така се знаеше в нейното племе, оцелелите дойдоха в Лораменди — шепа възрастни, няколко бебета, които бяха успели да укрият по пещерите, и Мадригал. Тогава тя беше седемгодишна и не я отведоха като робиня само защото не беше в селището. По същото време се катереше по върха и събираше свалените стари кожи на въздушните елементали^[1] из техните изоставени гнезда. Когато се върна, завари руини, трупове и липса. Родителите й бяха сред отведените, а не убити, и дълго време тя мечтаеше как ще ги открие и ще ги освободи, но Империята беше безкрайна и поглъщаше робите си без следа. Колкото повече растеше Мадригал, толкова по-трудно й беше да подхранва тази мечта.

В Лораменди посочиха семейството на Чиро, принадлежащо към раса от пустинята Саб, да я отгледа — най-вече защото те също имаха криле и можеха да излязат на глава с нея. Двете с Чиро израснаха заедно като истински сестри, които се различаваха само по кръв.

Хълбоците на Чиро бяха на котка, каракал^[2] по-точно, и когато тя се изпъна до Мадригал, позата й наподобяваше сфинкс.

— А за бала — продължи Чиро — се надявам да достигнеш сияйна чистота.

— А, да, балът! — въздъхна Мадригал.

— Не си забравила за него — каза Чиро. — Затова не се преструвай.

Тя, разбира се, беше права. Мадригал не беше забравила за бала. И как би могла?

— Вдигай се — срита пак краката й Чиро. — Ставай, ставай, ставай!

— Стига де — промърмори Мадригал, без да направи опит да стане, само неохотно отвърна на ритниците.

— Поне ме успокой, че имаш рокля и маска — продължи да настоява Чиро.

— Че кога да си набавя рокля и маска? Нали се върнах от Езерет само преди…

— Преди седмица, което е много време. Ама наистина, Мад, това не е нищо повече от един обикновен бал.

„Да бе“, помисли си Мадригал. Ако наистина е така, щеше ли да се крие по покривите с надеждата да избегне предстоящото, което караше сърцето й да се гърчи като ухапана от скорпион мишка всеки път, щом се сети за него. Вместо това, сигурно вече щеше да се тъкми, развълнувана от настъпването на най-голямото тържество през годината: рождения ден на Войнолюбеца.

— Тиаго ще те оглежда — натърти Чиро, сякаш можеше да забрави това.

— Ще точи лиги, искаш да кажеш. — Ще я оглежда похотливо, ще облизва устни и ще чака някакъв знак от нея.

— Защото заслужаваш да точи лиги по теб. Хайде де, това е Тиаго. Само не ми казвай, че не те привлича като магнит.

Привличаше ли я наистина? Генерал Тиаго — „Белия вълк“ — беше самото въплъщение на могъществото на природата, бляскав и смъртоносен, проклятие за ангелите и двигател на невъзможни победи. На всичкото отгоре, беше красавец и тялото на Мадригал никога не оставаше безразлично към неговата близост, макар да не можеше точно да определи дали това е пробуждане на влечение, или страх. Той й даде да разбере, че е готов да се ожени пак и тя е неговата избраница. Вниманието му я развесели и я накара да се почувства палаво оживена, податлива и непоследователна, но в същото време събуди бунтарския инстинкт в нея, сякаш смазващото му присъствие бе нещо, срещу което трябва да се съпротивлява, за да не се изгуби в грандиозната му всепоглъщаща сянка.

От нея зависеше дали ще поощри ухажването му, или не. То не беше романтично, но не можеше да се каже, че не беше вълнуващо.

Тиаго беше властен, а мускулите на тялото му бяха изваяни като на статуя; той също бе от висшия човекоподобен вид, но краката му от коленете надолу не бяха на антилопа като нейните, а завършваха с могъщи вълчи лапи, покрити с копринена бяла козина. Косата му също беше копринено бяла, макар лицето му да бе още младо. Мадригал веднъж мерна гърдите му през отвора в платнището на неговата походна палатка и знаеше, че и те са покрити с бял мъх.

Тогава случайно минаваше покрай палатката, когато от нея изхвръкна оръженосецът и през развените краища на платнището зърна как слагат бронята на генерала. Заобиколен от прислужниците, той стоеше с опънати встрани ръце, малко преди предпазните кожени плочи за гърдите да бъдат поставени на мястото им. Торсът му представляваше стъписваща гледка — V-образната мускулна маса преминаваше в тесни хълбоци, а изрязаният брич разкриваше очертанията на съвършените коремни мускули. Образът на полуголото му тяло остана пред очите й само миг, но оттогава не излизаше от ума й. Всеки път, щом помислеше за него, по тялото й плъзваха тръпки.

— Е, малко може би — призна си тя и Чиро доволно се изкиска. Но в този момичешки смях се прокрадна фалшива нотка и мисълта, че сестра й ревнува, прониза Мадригал. Това я накара още по-добре да осъзнае каква чест е да бъде избраница на Тиаго. Той би могъл да има всяка, която си поиска, но желаеше нея.

Но дали тя желаеше него? Ако наистина беше така, нямаше ли всичко да е много по-лесно. Тогава нямаше ли да е вече в баните, да се полива с парфюм и благовонни масла и да тръпне в очакване на неговото докосване? През тялото й премина лек трепет. Тя реши, че е от притеснение.

— Как мислиш, какво ли би сторил, ако… го отхвърля? — осмели се да попита тя.

— Как така да го отхвърлиш? — възмути се Чиро. — Сигурно бълнуваш. — И тя докосна челото на Мадригал. — Яла ли си нещо днес? Да не си пияна?

— О, я стига! — блъсна ръката й Мадригал. — Просто… се чудя, можеш ли да си представиш… да бъдеш с него? — когато Мадригал мислеше за това, тя си го представяше натежал и тромав, задъхан и… хапещ; всеки път й се искаше да се свре в някой ъгъл. Но тогава още нямаше никакъв личен опит и си мислеше, че всичко е от притеснение и защото не го оценява по достойнство.

— Защо пък аз трябва да си го представям — почуди се Чиро. — Нали той няма да бъде с мен — в гласа й нямаше и следа от горчивина, само дето звучеше малко пресилено безгрижно.

Естествено, имаше предвид външността си — отделните раси химери се женеха помежду си, но рядко. Въпреки това, сякаш остана и нещо недоизречено. Дори да беше от висшия човекоподобен вид, Чиро пак нямаше да отговаря на изискванията на Тиаго. Те нямаха общо с кастата. Това беше някакъв негов личен фетишизъм и за късмет на Мадригал — дали добър, или лош, още не можеше да каже — тя беше подходяща. За разлика от Чиро, нейните длани не бяха белязани с хамси и всичко онова, което хамсите символизираха. Тя никога не се беше събуждала върху каменната маса, потънала в упойващото ухание на дима на ревенантите. Дланите й бяха чисти.

Тя все още беше „неопетнена“.

— Ама че лицемерие е това — каза тя. — Тоя негов фетиш жената да е „неопетнена“. Нали той самият не е „неопетнен“. Той не е дори…

— Само че той е Тиаго, нали помниш? — прекъсна я Чиро. — Той може да е какъвто си поиска. За разлика от някои сред нас — в думите й имаше жило, насочено срещу Мадригал, което постигна онова, което ритниците не успяха. Мадригал рязко се изправи.

— Някои сред нас — повтори тя, — трябва да се научат да ценят онова, което имат. Бримстоун казва…

— О, Бримстоун каза, Бримстоун рече. Мигар всемогъщият Бримстоун е благоволил да те посъветва нещо и за Тиаго?

— Не — отвърна Мадригал. — Не е.

Предполагаше, че Бримстоун знае за ухажването на Тиаго, ако изобщо можеше да се нарече така, но с нищо не го показваше, заради което тя му беше благодарна. В Бримстоун имаше някаква святост, неговите цели притежаваха чистота и безкористност, с каквито друг не можеше да се похвали. Всяко негово дихание беше посветено на работата му, на неговата бляскава, красива и ужасна работа. Подземната катедрала, дюкянчето с прашния въздух, просмукано с недоловимите вибрации на хиляди зъби; и не на последно място, изкушаващият портал и светът, към който водеше той. Той се струваше на Мадригал най-обаятелен от всичко останало.

Тя гледаше да прекарва колкото може повече от свободното си време с Бримстоун. Това й костваше години тормоз, но тя все пак успя да го накара да я обучи — беше първата му ученичка — и се гордееше много повече, че е спечелила неговото доверие, отколкото, че е събудила сладострастието на Тиаго.

— В такъв случай, трябва да се обърнеш към него, ако наистина не знаеш как да постъпиш — каза Чиро.

— Няма да го питам за това — раздразнено отвърна Мадригал. — Сама ще се справя.

— Ще се справиш, значи? Горката тя с тия нейни грижи. Не на всеки се пада такъв късмет, Мадригал. Съпруга на Тиаго! Ще смениш кожите с коприна, а казармите — с палат. Ще си закриляна, обичана, ще имаш положение, ще народиш деца и ще остарееш… — гласът на Чиро затрепери и Мадригал знаеше какво се кани да каже. Искаше й се да не го прави. И без това, вече я беше срам. Нейните проблеми изобщо не бяха сериозна грижа, особено за Чиро, която беше белязана с хамси.

Чиро, която знаеше какво е да умреш.

Треперещата ръка на Чиро се вдигна към сърцето, което миналата година при обсадата на Каламет беше смъртоносно пронизано от стрелата на серафим.

— Мад, на теб е съдено да остарееш в кожата, в която си родена. На някои от нас остава единствено да чакат смъртта. Смърт, смърт и пак смърт.

Мадригал погледна собствените си недокоснати длани и каза:

— Да, знам.