Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (50)

50
Захаросана

— Не — каза Мадригал, взряна в огледалото. — О, не. Не и не. Не.

Нюела наистина имаше рокля за нея. Тежката й тафта беше с цвета на синя полунощ. Диплите я обгръщаха като неръкотворен плащ, който само от едно докосване сякаш би се разпаднал на прах. Върху плата бяха посипани ситни кристали, които улавяха светлината и блещукаха като звезди. Отзад беше ниско изрязана и откриваше дългия изящен улей по белия гръб на Мадригал, чак до опашната кост. Това беше скандално. Разголваше гърба, раменете, ръцете и гърдите й. Особено гърдите.

— Не! — вече беше започнала да смъква роклята от себе си, но Чиро я спря.

— Нали помниш какво ти казах: никакво мрънкане.

— Взимам си думите назад. Запазвам си правото да мрънкам.

— Вече е прекалено късно. Между другото, ти си си виновна. Имаше цяла седмица да си намериш рокля. Виждаш ли какво става, като отлагаш? Други решават вместо теб.

Мадригал си помисли, че тя не говори само за роклята.

— Така ли става? Това сега какво, наказание ли е?

От другата й страна Нюела изсумтя. Тя беше крехко създание от вида на гущероподобните, съученичка на Мадригал и Чиро, с която пътищата им се разделиха, когато те отидоха на военно обучение, а тя — на служба в палата.

— Наказание, значи! Така ли казваш на това, че те направихме ослепителна? Я се погледни!

Мадригал се погледна и единственото, което видя, бе прекалено много гола плът. Фина плетеница от тънки копринени нишки обгръщаше врата й и невидимо придържаше роклята върху тялото.

— Изглеждам така, все едно съм гола.

— Изглеждаш зашеметяващо — възкликна Нюела, която беше полусестра на младите съпруги на Войнолюбеца, най-младата, от които, меко казано, не беше никак млада. Преди няколко века Войнолюбеца беше решил да не взима повече нови съпруги. Също като Бримстоун, той беше все още в собственото си тяло и това му личеше. Тиаго, неговият първороден син, беше на няколкостотин години, макар да имаше кожата на млад мъж и неизменните хамси към нея.

Мадригал наистина смяташе, че фетишът на генерала за „неопетненост“ е чисто лицемерие: самият той беше преживял няколко прераждания и лицемерието му беше двойно — не само че не беше „неопетнен“, но и не беше роден в тяло от висшия човекоподобен вид.

Войнолюбеца произхождаше от харткайндите, с глава на елен: от вида на нечовекоподобните създания, каквито бяха съпругите му, както и първообразът на Тиаго. Не беше рядкост някой ревенант да се прероди в друго тяло, различно от неговото рождено, Бримстоун невинаги успяваше да уцели точно вида. За това трябваше много време и зъби. Но телата на Тиаго бяха друго нещо. Те се изработваха по негова специална поръчка, още преди да е станало време да бъдат използвани, за да може да ги огледа за недостатъци и накрая да даде одобрението си. Мадригал дори веднъж го беше видяла надвесен над копие на самия себе си — обвивката, която щеше да получи при следващата си смърт. В това имаше нещо зловещо.

Мадригал изпита здравината на роклята с леки подръпвания, убедена, че една по-тежка ръка по време на танците би могла да я смъкне от гърба й.

— Нюела — замоли се тя, — нямаш ли нещо по̀… затворено?

— Не и за теб — отвърна Нюела. — Защо ти трябва да криеш фигура като тази? — и тя зашепна нещо на Чиро.

— Стига сте заговорничили — прекъсна ги Мадригал. — Не може ли да получа поне една наметка?

— Не! — отговориха и двете в един глас.

— Така се чувствам гола, все едно съм в баните.

Никога през живота си не се беше чувствала така изложена на показ, както този следобед, когато двете с Чиро вървяха през парата и дълбоката до кръста вода в баните. Нямаше човек, който да не е разбрал, че Тиаго е избрал точно нея и всички очи в женското отделение щателно я проучваха. Прииска й се да се потопи цялата във водата, така че отгоре да останат само двата й рога.

— Нека Тиаго добре да огледа какво взима — коварно подметна Нюела.

— Кой е казал, че ще го вземе — наежи се Мадригал. Чу се как казва го. Това прозвуча съвсем на място, сякаш е някой бездушен предмет — рокля или закачалка. — Мен — поправи се тя. — Кой е казал, че ще вземе мен?

Нюела само се изсмя при мисълта, че Мадригал може да го отблъсне.

— Ето — подаде й маската тя. — Ще ти позволим да си скриеш лицето.

Маската представляваше птица с разперени криле, изработена от лека като перце дървесина. Беше черна и украсена с тъмни пера, разтворени като ветрила от двете страни на лицето й. Играта на светлината върху нея я караше да прелива във всички цветове на дъгата.

— О, боже! Сега вече никой няма да разбере коя съм — иронично подметна Мадригал. Крилете и роговете й нямаше как да се скрият.

Войнолюбеца даваше маскен бал и всеки можеше да избере как да изглежда. Човекоподобните химери носеха маски на нечовекоподобни създания, а звероподобните се бяха опитали да си придадат човешки вид, който бе толкова преувеличен, че изглеждаше нелепо. Само една нощ в годината можеха да се отдадат на безразсъдство и лудории и да се престорят на някой друг. Всичко през тази нощ бе точната противоположност на нормалния живот. Не и за Мадригал обаче. За нея тази нощ щеше да реши целия й живот от тук нататък.

Тя с въздишка се остави в ръцете на приятелките си. Седна на един стол и им позволи да очертаят очите й с въглен, да сложат на устните й кармин от смачкани розови листенца и да оплетат като корона между роговете й фина златна верижка, украсена с малки кристални капки, които проблясваха на светлината. Чиро и Нюела през цялото време се кискаха, сякаш тъкмят булка за първата й брачна нощ, и Мадригал потресена осъзна, че това наистина ще бъде така, поне в едно отношение, дори да няма сватбена церемония.

Ако приемеше Тиаго, едва ли щеше да се върне в казармите тази нощ.

Тя потръпна, представяйки си лапите му върху нейната плът. Какво ли има да става? Тя никога не се беше любила — в този смисъл също беше „неопетнена“ и предполагаше, че Тиаго го знае. Често мислеше за това, естествено, много често. Вече беше стигнала определена възраст и соковете на тялото й кипяха като на всяка химера на тия години, а за химерите не можеше да се каже, че са пуритани в секса. Просто Мадригал още не беше дочакала подходящия момент.

— Ето, готова си — каза Чиро. Двете с Нюела помогнаха на Мадригал да стане и се отдръпнаха, за да оценят резултата от своите усилия. — О! — ахна Нюела. Последва мълчание, после Чиро каза с равен клас: — Красива си.

Не звучеше като комплимент.

* * *

След Каламет, когато Чиро се събуди в катедралата, Мадригал стоеше край нея.

— С теб всичко е наред — увери я тя още щом очите на Чиро потрепнаха. Това бе първото прераждане за Чиро, а ревенантите твърдяха, че усещането може да е доста объркващо. Мадригал се надяваше, че след като успя да създаде тяло, толкова близко до естествения вид на сестра си, тя по-лесно ще понесе промяната.

— С теб всичко е наред — повтори, стискайки ръката на Чиро, която вече бе белязана с хамса, знак за новото й положение. — Бримстоун ми позволи аз да изработя новото ти тяло — продължи. — Използвах диаманти — и допълни заговорнически: — Не казвай на никого!

Помогна на Чиро да седне. Козината по котешките й хълбоци беше мека, кожата по човешките й ръце — също. Чиро нетърпеливо заопипва новата си кожа — бедрата, ребрата, женските гърди. Ръката й жадно полази по врата към главата, усети козината, муцуната на чакал и застина.

Издаде задавен звук и отначало Мадригал помисли, че причината е в съвсем новото гърло и устата, която никога досега не бе говорила. Но не беше така.

Чиро отблъсна ръката на Мадригал.

— Ти ли направи това?!

Мадригал отстъпи крачка назад.

— То… Тялото ти е съвършено — запъна се тя. — Почти същото е като рожденото…

— Това ли съм заслужила? Пак да съм звероподобна, така ли? Благодаря ти, сестрице. Благодаря.

— Чиро…

— Не можа ли да ме направиш човекоподобна? Какво значат няколко зъба за теб? Или пък за Бримстоун!

В главата на Мадригал изобщо не беше минавала подобна мисъл.

— Но, Чиро, нали това си ти…

— Аз?! — гласът й беше променен, звучеше някак по-дълбоко от предишния и Мадригал не можеше да прецени доколко това се дължи на промяната. Сега обаче той беше рязък и язвителен, грозен. — А ти би ли искала да си в моето тяло?

— Не те разбирам — наранена и объркана отвърна Мадригал.

— Точно така — отвърна Чиро. — Защото ти си красива.

* * *

По-късно тя се извини. Реагирала така заради първоначалния шок, каза. Новото тяло й стягало, не й се подчинявало, едва можела да диша. Щом свикна с него обаче, тя оцени силата му и неговата гъвкавост. Вече летеше по-бързо от преди; движенията й добиха бързината на камшичен удар, зъбите и зрението й се изостриха. Казваше, че е като настроена цигулка — същата, но много по-добра.

— Благодаря ти, сестрице — повтаряше често и май наистина го мислеше.

Мадригал обаче не забрави злобата, с която каза „Защото ти си красива“. И сега гласът й звучеше по същия начин.

Нюела бе много по-въодушевена.

— Толкова си красива — пропя тя. После бръчки нагънаха люспестото й чело и тя дръпна талисмана, който висеше на шията на Мадригал. — Това, разбира се, трябва да изчезне — каза, но Мадригал блъсна ръката й.

— Не — отсече, стискайки го в шепата си.

— Само за тази вечер, Мад — увещаваше я Нюела. — Изобщо не върви за случая.

— Забрави — каза кратко Мадригал и с това спорът приключи. Тонът й отказа Нюела да настоява.

— Дадено — изпъшка тя, Мадригал пусна ядеца от свитата длан и той увисна на мястото си — там, където се срещаха ключиците й. Не беше нито красив, нито скъпоценен, просто някаква кост. Тя ясно виждаше, че не подхожда на деколтето й, но изобщо не я беше грижа. Защото това беше нейният накит.

Нюела уважи решението й и започна да рови из чекмеджето си за бурканчетата с мазила и помади.

— Добре, тогава. Поне това приеми — тя измъкна сребърна купа и голяма мека четка и преди Мадригал да разбере какво става, поръси гърдите, шията и раменете й с нещо блестящо.

— Какво…?!

— Захар — изкиска се Нюела.

— Нюела!

Мадригал опита да се избърше, но захарта беше фина като прашец и полепна по кожата й: пудра захар, която момичетата слагат, когато очакват някой да ги вкуси. Сякаш карминените й устни и голият гръб не бяха достатъчно ясна покана към Тиаго, помисли си Мадригал, ами и това. Издайническото блещукане сякаш казваше ОБЛИЖИ МЕ.

— Вече изобщо не приличаш на воин — заключи Нюела.

Истина беше. Сега приличаше на момиче, което е направило своя избор. Но наистина ли беше така? Всички си мислеха, че вече е решено, а това беше половината от работата. Все пак още не беше прекалено късно. Можеше в последния момент да реши да не ходи на бала — така би изпратила точно обратното послание на това да се яви там захаросана. Оставаше й само да реши какво всъщност иска.

Дълго остана загледана в огледалото. Почувства се замаяна, сякаш бъдещето връхлиташе насреща й.

Точно в този миг нямаше как да знае, че бъдещето й се носи към нея на невидими криле, с очи, които нито една маска не би могла да скрие; че нейният избор — какъвто и да е сега — скоро ще бъде пометен като прах от размахано крило; че ще се изправи пред немислимото.

Любовта.

— Да вървим — каза тя, хвана Чиро и Нюела за ръце и пое на среща със своето бъдеще.