Лейни Тейлър
Създадена от дим и кост (55)

55
Децата на скръбта

Едно време, много отдавна, още преди да се появят химерите и серафимите, имало само едно слънце и две луни. Слънцето било сгодено за Нитид, по-сияйната от сестрите, но тъкмо скромната Елай, която все се криела зад самоуверената си сестра, разпалвала похотта му. Веднъж, докато се къпела в морето, то я издебнало и я обладало. Тя се съпротивлявала, но Слънцето смятало, че трябва да притежава всичко, което пожелае. Накрая Елай го пробола и избягала, а кръвта на Слънцето се посипала като искри над земята и от нея се родили серафимите — незаконните деца на огъня. Също като баща си и те смятали, че тяхно право е да искат, да вземат и да притежават.

Елай разказала на сестра си какво се е случило. Нитид заплакала, нейните сълзи покапали по земята и от тях се родили химерите, децата на скръбта.

Когато Слънцето отново дошло при сестрите, никоя от тях не го пожелала. Нитид застанала пред Елай да я закриля, макар Слънцето, все още кървящо в искри, да знаело, че тя не е толкова беззащитна, колкото изглежда. То се замолило на Нитид да му прости, но тя го отхвърлила и от този ден нататък то неизменно следва сестрите по небесния им път, все искайки и искайки, но без да получава. Това била неговата присъда за вечни времена.

Нитид е богинята на сълзите и живота, лова и войната, а храмовете й нямат чет. Тя е тази, която пълни женските утроби, укротява сърцата на умиращите и предвожда децата си срещу серафимите. Нейното сияние е като на малко слънце. Тя прогонва сенките.

Елай е по-коварната. Тя е само диря във въздуха, невидимата луна и едва няколко нощи в годината царува сама на небето. Наричат ги нощите на Елай; те са тъмни, обсипани само със звезди и добри за потайни деяния. Елай е богиня на убийците и тайните любовници. Нейните храмове се броят на пръсти и са скрити от хорските очи, също като онзи в реквиемната горичка сред хълмовете над Лораменди.

Тъкмо там Мадригал отведе Акива, след като двамата избягаха от бала на Войнолюбеца.

* * *

Летяха. Крилете му все така бяха невидими заради заклинанието, но това не му пречеше да лети. Реквиемната горичка беше недосегаема по суша. Сред хълмовете се таяха пропасти и дерета и само понякога през тях прехвърляха въжени мостове — това ставаше в нощите на Елай, когато скрити под наметките поклонници отиваха на богослужение в храма. Тази нощ обаче там нямаше жива душа и Мадригал знаеше, че храмът ще е само за тях.

Имаха цяла нощ пред себе си. Нитид беше още високо в небето. Предстоеше им часове наред да бъдат заедно.

— Такава ли е вашата легенда? — с недоверие попита Акива. Докато летяха, Мадригал му разказа за Слънцето и Елай. — Значи серафимите са кръвта на Слънцето насилник, така ли?

— Щом така не ти харесва, разбери се със Слънцето — безгрижно каза Мадригал.

— Тази легенда е кошмарна. Що за брутално въображение имат химерите!

— Е, и онова, което ни е вдъхновило, също е било брутално.

Наближиха храма и куполът му вече прозираше между върхарите на дърветата; сред дебелите клони проблясваха фигурите на неговите сребърни мозайки.

— Ето тук — каза Мадригал и забави размаха на крилете си, за да се спусне през една пролука на листния покров. Тялото й потръпна от нощния вятър, от усещането за свобода, от очакването. Изтика някъде назад в съзнанието си страха пред онова, което предстоеше да се случи — последиците от прибързаното й напускане на бала. Докато се спускаше сред дърветата, този страх бе удавен от шумоленето на листата и музиката на вятъра, от онова хиш-хиш, което се носеше навсякъде около тях. Издаваха го евангелините, змиите-птици, които пиеха нощния нектар на реквиемните дървета. В мрака на горичката очите им сребърно лъщяха като мозайките по купола на храма.

Мадригал стъпи на земята и Акива кацна до нея, разпръсквайки топлина. Тя застана с лице към него. Все още носеха маските. Можеха да ги свалят, докато летяха, но не го направиха. Мадригал си представяше мига, в който ще се изправят лице в лице и не махна маската си, защото в нейното въображение Акива я сваляше, а тя — неговата.

Явно и той си беше представял същото. Пристъпи към нея.

Реалният свят, останал далече зад тях — само пукане на фойерверки някъде в далечината на хоризонта — съвсем се стопи. Весел и сладък трепетен звук зазвъня вътре в Мадригал, сякаш бе струна на лютня. Акива свали ръкавиците си и ги пусна на земята. Когато я докосна, проследявайки с върховете на пръстите линията на раменете и шията й, той беше с голи ръце. Посегна към тила, развърза маската и я свали от лицето й. Очите й, присвити цяла вечер, за да се нагодят към тесните цепнатини на маската, се разтвориха широко и погледът й се изпълни с Акива, все още с последната смешна маска върху себе си. Тя долови тихата му въздишка и едва пророненото „Такава красота!“, след което посегна да махне неговата дегизировка.

— Здравей — повтори тя, както се бяха поздравили при срещата във фигурите на емберлина и щастието беше разцъфнало в нея. В сравнение с чувствата, които я изпълваха сега, онова щастие приличаше на мимолетна искра от фойерверк.

Той се оказа много по-съвършен от образа, който помнеше. При Булфинч лежеше умиращ, пепеляво бледен, отпуснат и въпреки това, неземно красив. Сега, цъфтящ от здраве и с кипнала от любовта кръв, той беше сияйнозлатен. Излъчваше жар, докато се взираше в нея с надежда и очакване, вдъхновен, омагьосан, искрящ. И толкова жив.

Тя беше причината той да е жив.

— Здравей! — прошепна в отговор той.

Двамата се гледаха прехласнато, смаяни, че стоят лице в лице след две години, сякаш бяха плод на нечия фантазия, призовани към живот по чужда воля.

Само докосване можеше да превърне този миг в реалност.

Ръцете на Мадригал трепереха, когато ги вдигна. Но те постепенно се успокоиха, щом ги опря в могъщата гръд на Акива. През тънката материя на ризата му струеше горещина. Въздухът в горичката бе толкова гъст, че можеше да се пие на глътки, толкова плътен, че с него можеше да се танцува. Той стоеше като трети между тях, но изчезна в мига, в който двамата пристъпиха един към друг.

Ръцете му я обгърнаха и тя вдигна лице, за да прошепне още веднъж:

— Здравей!

Когато й отговори, дъхът му опърли устните й. Очите им още бяха широко отворени, пълни с почуда и удивление, но клепачите се спуснаха, щом устните им най-накрая се срещнаха и докосването ги убеди, че всичко това е истина.