Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (9)

Девет

Маркъс не можеше да повярва. Мъртва. Патицата бе мъртва! Добре де, вярно, че се опитваше да я уцели в главата с парченце от сандвича, но той се опитваше да прави и много други неща, обаче те никога не се получаваха. Опитваше се да достигне до най-високото ниво на играта „Старгейзър“ на машинките в магазина за турски кебап на Хорсни Роуд — нищо. В продължение на цяла седмица се опитваше да чете мислите на Ники в час по математика, като се взираше напрегнато в тила му — пак нищо. Беше направо бесен, че единственото нещо, което бе постигнал с опитване, всъщност не отговаряше особено на истинските му желания. Освен това, откога патиците умират само от един удар с къшей от сандвич?! Хиляди деца прекарват половината от времето си в замеряне на патиците в Риджънтс Парк с какво ли не. От къде на къде точно на него се падна такава кекава патица?! Сигурно не е била наред от дълго време. Вероятно всеки момент е щяла да пукне от сърдечен инфаркт или нещо такова. Просто съвпадение. Но дори и да беше така, никой нямаше да му повярва. Ако е имало свидетели, единственото, което са видели, е било как къшеят удря патицата право в главата и тя се килва настрани. Веднага ще съберат две и две — пет и той ще се озове в затвора за престъпление, което никога не е извършвал.

Уил, Сузи, Меган и Маркъс стояха на брега на езерото и гледаха втренчено носещото се по водата мъртво тяло.

— Очевидно е, че вече нищо не може да се направи — каза Уил — наконтеният идиот, който се опитваше да сваля Сузи. — Защо толкова се притесняваш? Забрави за нея.

— Ами… Ако някой ме е видял?

— Сигурен ли си, че някой те е видял?

— Не. Но може би. Може би сега е тръгнал да търси пазача на парка, за да го уведоми.

— Може би някой те е видял или сигурно някой те е видял? Може би е тръгнал да търси пазача или сигурно е тръгнал да търси пазача?

Маркъс реши, че този идиот изобщо не му харесва, затова предпочете да не отговаря.

— Какво е това, дето плува до патицата? — запита Уил. — Да не би да е хлябът, който си хвърлил?

Маркъс кимна отчаяно.

— Но това въобще не е сандвич! Това е твърдо френско хлебче! Нищо чудно, че птицата се е килнала завинаги. Такова нещо би убило дори и човек!

— О, Маркъс! — въздъхна Сузи. — На какво си играеше?

— На нищо.

— Това тук изобщо не прилича на нищо — отбеляза Уил. Маркъс го намрази още повече. За кого се мислеше тоя?!

— Не съм сигурен, че вината е моя — рече Маркъс. Беше решил да изпробва теорията си. Ако Сузи не му повярва, какво остава за полицията и съдията.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че патицата и така си е била болна. И без това скоро е щяла да умре.

Пълно мълчание. Уил поклати гневно глава. Маркъс реши, че тази линия на защита е пълна загуба на време.

Бяха дотолкова погълнати в съзерцание на сцената на престъплението, че изобщо не забелязаха кога пазачът на парка е застанал до тях. Маркъс усети, че стомахът му се преобръща. Това е то! Ще го опандизят!

— Една от патиците ви е умряла — обади се Уил. Каза го така, сякаш това бе най-тъжната гледка през живота му. Маркъс вдигна очи към него — може пък да няма основание да го мрази чак толкова.

— Осведомиха ме, че вие имате някакъв пръст в това — каза пазачът. — Нали знаете, че убиването на патици в парка се счита за престъпление?

— Осведомили са ви, че аз имам нещо общо с тази работа? Аз?! — възкликна възмутено Уил.

— Може би не вие. Може би е виновно вашето момче.

— Да не би да намеквате, че Маркъс е убил горката патица? Та той буквално обожава патиците! Нали, Маркъс?

— Да, патиците са любимите ми животни. Е, на второ място — след делфините. Но със сигурност са любимите ми птици. — Това си беше чиста глупост, защото той мразеше всички животни, но в случая си струваше да излъже.

— Казаха ми, че момчето е хвърляло огромни френски хлебчета по патиците.

— Вярно, но аз му казах да спре. Нали знаете, момчетата са си момчета — отговори Уил. Маркъс отново го намрази. Още от самото начало подозираше, че този кретен ще го натопи.

— Значи той я е убил?

— О, нищо подобно! Извинете, сега разбирам какво имате предвид. Не, истината е, че той хвърляше хляб по умрялата патица. Опитваше се да я накара да потъне, защото Меган започна да става неспокойна при тази гледка.

Пазачът сведе поглед към сладко спящата в количката си Меган и отбеляза:

— Не ми се вижда много разстроена.

— Да, вече. Горкото дете се умори от плач и заспа.

Настъпи тишина. Маркъс си даде сметка, че това е решителният момент — пазачът или ще ги обвини в лъжа и ще ги предаде на полицията, или ще предпочете да забрави за случая.

— Налага се да вляза и да я извадя — каза той.

Значи всичко беше наред. Маркъс нямаше да отиде в затвора за престъпление, което очевидно — добре де, вероятно — не е извършил.

— Надявам се, че няма да се окаже някаква епидемия сред птиците — отбеляза съчувствено Уил и всички се насочиха обратно към групата.

Именно в този момент Маркъс зърна — или поне му се стори, че зърна — майка си. Тя стоеше пред тях, препречила пътеката и се усмихваше. Той й помаха и се обърна, за да каже на Сузи, че майка му въпреки всичко се е появила, но когато погледна пак, нея я нямаше. Почувства се глупаво и реши да не казва на никого.

Маркъс никога нямаше да успее да проумее защо Сузи бе настоявала толкова много да го изпрати чак до апартамента. Досега, когато бе излизал с нея, тя просто го оставяше пред входната врата, изчакваше го да си влезе и отпрашваше с колата. Но днес тя паркира колата, вдигна Меган заедно със седалката й и тръгна редом с него. По-късно и тя не бе в състояние да си обясни защо го е направила.

Уил не беше поканен, но въпреки това тръгна след тях — Маркъс не го помоли да изчака навън. Всичко, което се случи през следващите две минути, се бе запечатало отчетливо в съзнанието му — дори в момента, докато се случваше, Маркъс имаше чувството, че наблюдава отстрани и че запаметява нарочно всеки отделен детайл: изкачването по стълбата, миризмите на готвено, носещи се от антрето, начина, по който за първи път разбра колко ярки са шарките по килима… Впоследствие му се струваше, че е бил доста нервен, но сигурно това си го е измислил после, защото точно тогава нямаше за какво да е нервен. После постави ключа в ключалката и отвори вратата — и бум! — ето че започна нова, неподозирана страница от неговия живот.

Тялото на майка му лежеше простряно на дивана, наполовина изсулено — главата й се люлееше надолу. Беше бяла като платно, а на килима се виждаше локва повръщано, макар че по нея нямаше много — или е проявила достатъчно разум, за да не повръща върху себе си, или просто е извадила късмет. В болницата му казаха, че е цяло чудо, че не се е задавила от собственото си повръщано, което със сигурност е щяло да я убие. Локвата беше сива, на бучки и цялата стая вонеше отвратително.

Маркъс не можеше да отвори уста. Не знаеше какво да каже. Даже не заплака. Ситуацията беше прекалено сериозна, за да плаче. Затова просто се закова на място. Но Сузи веднага сложи седалката с детето на пода, втурна се към майка му и започна да й крещи и да й удря шамари. Тя вероятно е забелязала празното шишенце от лекарства още в момента, когато прекрачиха прага, но Маркъс го видя доста по-късно — когато дойде „Бърза помощ“. Затова отначало беше много объркан. Не можеше да разбере защо Сузи се ядосва на човек, който просто не е добре.

Тя изкрещя на Уил да се обади за линейка, а на Маркъс заповяда да направи веднага кафе. В този момент майка му вече се движеше и издаваше някакви кошмарни, стенещи звуци, които той нито бе чувал преди, нито имаше желание отново да чува. Сузи плачеше. Меган се събуди и също се разплака. И ето че само след секунди доскоро потъналата в кошмарна тишина стая се изпълни с шумна, ужасяваща паника.

— Фиона! Как можа да направиш подобно нещо?! — пищеше Сузи. — Та ти имаш дете! Как можа да го направиш?!

Едва в този момент Маркъс си даде сметка, че ситуацията засяга и него — и то как!

Маркъс бе виждал какво ли не, главно на видео, когато бе ходил на гости у приятели. Бе виждал как един човек изважда очите на друг с шиш в „Хрътки от ада 3“. Бе виждал как на един мозъкът му изтича през ноздрите във „Врящата глава — Завръщането“. Бе виждал как се отсичат ръце само с един замах на мачете; бе виждал бебета с мечове вместо пишлета; бе виждал от пъпа на една жена да излизат змиорки. Ала никоя от тези гледки не му бе пречила да заспи, нито пък бе сънувал кошмари. Вярно, че в истинския живот не бе ставал свидетел на подобни неща, но досега му се бе струвало, че това няма значение — шокът си е шок, независимо под каква форма ти се представя. Онова, което му стегна сърцето сега, бе простият факт, че на пръв поглед нямаше нищо особено шокиращо — само някакво си повръщано, някакви си крясъци, а и майка му очевидно не беше умряла. Но въпреки всичко това бе най-страховитата гледка, която очите му някога бяха зървали — още в момента, в който прекрачи прага, той разбра, че колкото и години да минат, сцената ще остане запечатана в съзнанието му завинаги.