Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (36)

Трийсет и шест

Уил все още се плашеше от мисълта, че изгаря от толкова силен копнеж към Рейчъл. Защото във всеки момент тя можеше да му заяви, че си губи времето с него, че той е безполезен или че не става в леглото. Възможно е също да срещне някой друг. Възможно е дори да стигне до заключението, че няма нужда от никакъв мъж в живота си. А да не говорим, че е възможно внезапно да загине в някоя катастрофа, докато се връща, след като е закарала Али на училище. Чувстваше се като малко пиленце, току-що излязло от черупката си и треперещо от страх, попаднало за първи път в големия свят навън и едва държащо се на краката си (ако пилетата наистина едва се държат на краката си — може би това важи за жребчетата или телетата или за някои други животни), без защитата на костюм на Пол Смит или чифт обувки на Рабан. Дори не беше сигурен каква е причината за целия този страх. Имаше ли изобщо смисъл от него? Надали, доколкото можеше да си даде сметка, но вече беше прекалено късно да си задава подобни въпроси. Единственото, което знаеше, бе, че вече няма връщане назад — че окончателно и безвъзвратно е приключил с миналото си.

Почти всяка събота Уил извеждаше Али и Маркъс някъде. Всичко беше започнало с идеята, че иска да предостави на майките им възможност да си починат малко… Не, не е точно така. Беше започнало, защото държеше да се окопае достатъчно дълбоко в живота на Рейчъл и много му се искаше тя да повярва, че той не е празноглавец. Не че това беше най-гадната работа на света. Първите две излизания не се бяха оказали особено успешни, защото по някаква неизвестна причина той бе решил да бъде назидателен и поучителен и ги заведе в Британския музей и Националната художествена галерия, в резултат на което и тримата се бяха отегчили до такава степен, че бяха станали раздразнителни — но това се дължеше най-вече на факта, че и самият Уил мразеше да ходи по такива места. (Дали има на света по-отегчително място от Британския музей? Ако такова наистина съществуваше, Уил нямаше никакво желание да знае за него. Делви. Монети. Гърнета. Цели зали, пълни с чинии. В излагането на разни вещи все трябваше да има някакъв смисъл, за бога! Това, че са стари, не ги прави задължително интересни. Това, че са оцелели в продължение на толкова много векове, не означава, че някой изгаря от нетърпение да ги разглежда.)

Но точно когато беше на ръба да се откаже от тази идея, се бе сетил да ги заведе на кино — на едно от онези летни филмчета, предназначени за тийнейджърската аудитория. И тримата си бяха прекарали страхотно. Затова сега това се бе превърнало в редовна практика: обяд в Макдоналдс или Бъргър Кинг, кино, шейк в Бъргър Кинг или Макдоналдс (където не са ходили на обяд), прибиране. Беше ги завел няколко пъти и на изложби в Арсенала, което не беше минало зле, но Али все така продължаваше да захапва Маркъс при първата предоставила му се възможност, а такива имаше много през дългите следобеди. А футболът беше запазен за онези редки моменти, когато свестните филми се бяха изчерпали и бяха останали само такива, които биха обидили не само интелигентността им, а и всичко друго в тях.

Маркъс вече бе надминал Али по възраст. Когато се бяха срещнали за първи път, през онзи следобед, когато Маркъс изпълняваше ролята на син на Уил, Али бе изглеждал по-голям от него с много години, но детинското му избухване през онзи ден му беше поразклатило прикритието, а и Маркъс бе дръпнал много през изминалите месеци. Вече се обличаше по-добре — бе спечелил спора с майка си относно това дали му е разрешено да излиза по магазините с Уил, освен това се подстригваше редовно, стараеше се усилено да не си пее на глас, а приятелството му с Ели и Зоуи (което, за всеобща изненада, бе издържало на изпитанията и се бе задълбочило) означаваше, че започва да става истински тийнейджър. Макар че момичетата възхваляваха и ценяха високо случайните му ексцентричности, Маркъс вече започваше да се отегчава от възгласите им на задоволство, когато кажеше нещо остроумно и макар да беше тъжно, но все пак напълно неизбежно и преди всичко полезно, бе станал много по-предпазлив в приказките си.

И колкото и да беше странно, Уил усещаше, че Маркъс му липсва. Откакто яйцето му се бе пропукало, на Уил му се искаше да си поговори с Маркъс за това как се чувства човек, когато няма нищо отгоре си, когато се чувства уплашен от всички и всичко, защото Маркъс бе единственият човек на света, който би могъл да му даде някакъв съвет. Но Маркъс — или поне старият Маркъс — постепенно губеше очертанията си и се стопяваше.

— Ще се ожениш ли за майка ми? — запита един ден Али и въпросът му прозвуча като гръм от ясно небе по време на един от техните съботни обеди преди киното. Маркъс вдигна очи от картофките си и ги загледа с интерес.

— Не знам — промърмори Уил. Беше мислил много по този въпрос, но някак си не можеше да се самоубеди, че е длъжен да я попита. Всеки път, когато прекарваше нощта при нея, се чувстваше направо благословен, а не искаше да направи нищо, което би застрашило усещането му, че е привилегирован. Понякога се страхуваше дори да я попита кога пак ще я види. В този смисъл въпросът дали иска да прекара остатъка на живота си с него му се виждаше малко като насилване на късмета.

— Едно време аз исках той да се ожени за моята майка — отбеляза весело Маркъс. Уил бе обладан от неистовото желание да излее горещото си кафе в ризата му.

— Така ли? — полюбопитства Али.

— Аха. По някаква причина си бях въобразил, че това ще оправи всичко. Но твоята майка е различна. Тя е много повече на себе си от моята.

— А държиш ли все още той да се ожени за твоята майка?

— Не мислите ли, че и аз трябва да имам думата по въпроса? — намеси се Уил.

— Не — отговори Маркъс на въпроса на Али, без да обръща внимание на намесата на Уил. — Защото, как да ти кажа, не мисля, че това се прави така.

— И защо?

— Защото… Виж, нали се сещаш за онези пирамиди от хора в цирка? Точно към такъв модел на живот се стремя в момента.

— За какво изобщо говориш, Маркъс? — намеси се отново Уил. Въпросът не беше риторичен.

— Като дете ти ще бъдеш по-добре, ако всички са приятели. Когато хората започнат да се чифтосват… Не знам. Става по-несигурно. Ето вземи сега. Твоята и моята майка се разбират прекрасно. — Това беше напълно вярно. Фиона и Рейчъл се срещаха редовно, за все по-нарастващо неудобство на Уил. — Уил пък се среща с нея, аз се срещам с теб, а също така и с Ели и Зоуи, и Линдзи и баща ми. Вече си изясних всичко. Ако майка ти и Уил се оженят, ти ще си мислиш, че вече си в безопасност, но това ще бъде чиста илюзия, защото те или ще се разведат, или Уил ще откачи, или кой знае още какво ще стане.

Али закима мъдро. Подтикът на Уил да изгори Маркъс се замени от желание да го застреля, а после да застреля и себе си.

— Ами ако двамата с Рейчъл не се разведем? Ако останем заедно завинаги?

— Чудесно! Страхотно! Докажете го! Но аз просто не съм убеден, че бъдещето е в семейните двойки.

— Благодаря ти много… Айнщайн. — Уил бе възнамерявал да му отвърне по-остро. Искаше да измисли някакъв социален културолог и специалист по браковете, чието име едно дванайсетгодишно момче веднага ще разпознае, но единственото, което му хрумна, бе името на Айнщайн. Знаеше, че не е прав.

— Той пък какво общо има с това?

— Нищо — измърмори Уил. Маркъс го изгледа съжалително. — И не се дръж с мен покровителствено!

— Какво означава „покровителствено“? — запита Маркъс напълно сериозно и невинно.

Ха така! Ето че Уил бе принуден да търпи покровителственото отношение на едно момче, което дори не беше достатъчно голямо, за да разбира какво значи думата „покровителствено“.

— Означава „не ме третирай като идиот“!

Маркъс го изгледа така, сякаш искаше да каже: „Че как иначе да те третирам?“ и Уил получи цялото съчувствие, на което малкият му приятел беше способен. Вече водеше истинска битка да запази съществуващата между тях пропаст в годините — но авторитетното излъчване на Маркъс, тонът му на човек, който е бил навсякъде и знае всичко, бяха толкова убедителни, че Уил вече недоумяваше как да спори с него. Не че особено държеше да го прави. Все още не бе загубил цялото си достойнство — беше му останала една малка частичка с големината на заздравяла рана и той държеше да си я запази.

— Сякаш изведнъж порасна — отбеляза Фиона един следобед, когато Уил се бе отбил, за да го доведе, а той беше изчезнал веднага в стаята си след едно повърхностно „благодаря“ към него и небрежно „здравей“ към майка си.

— Къде сбъркахме, според теб? — жалостиво проплака Уил. — Ние му даваме всичко, а ето как ни се отплаща сега!

— Имам чувството, че започвам да го губя — каза Фиона. Уил все още не беше схванал начина, по който да се шегува с нея. Онова, което според неговия вкус бе пяната на капучино, според нейния бе пудинг с бъбречета. — Говори само за „Смашинг Пъмпкинс“, Ели и Зоуи и… мисля, че е започнал да пуши.

Уил се засмя.

— Не е смешно.

— В известен смисъл е. Преди няколко месеца на колко би се обзаложила, че Маркъс ще бъде изловен да пуши със съучениците си?

— На николко. Аз ненавиждам цигарите.

— Да, но… — Предаде се. Очевидно Фиона категорично отказваше да проумее смисъла на онова, което искаше да й каже. — Не те ли притеснява фактът, че го губиш?

— Защо изобщо задаваш подобен въпрос?! Разбира се, че ме притеснява.

— Просто ми се струваш някак си по… Не искам да ме разбираш погрешно, но в последно време изглеждаш значително по-добре.

— И се чувствам така. Не знам на какво точно се дължи, но в последно време не се чувствам толкова изцедена.

— Това е чудесно!

— Мисля, че най-сетне успях да хвана живота си в свои ръце. И аз обаче не знам защо.

Уил предположи, че е наясно поне с една от причините, но освен това прецени, че няма да е нито благоразумно, нито учтиво да се впуска в подробности. Истината бе, че с този нов образ на Маркъс човек се справяше значително по-лесно. Той вече имаше приятели, можеше да се грижи сам за себе си, беше си създал защитна броня — същата, от която Уил съвсем наскоро се бе отърсил доброволно. Бе се снишил и бе станал точно толкова нагъл и точно толкова незабележим като всяко дванайсетгодишно хлапе. Но и на тримата им се бе наложило да изгубят по нещо, за да спечелят друго. Уил бе изгубил защитната си броня, хладнокръвието и дистанцираността си от хората, бе станал уплашен и уязвим, но бе спечелил Рейчъл. Фиона бе изгубила огромна част от Маркъс, но бе спечелила възможността да стои далече от „Бърза помощ“. А самият Маркъс бе изгубил себе си, но бе спечелил привилегията да се прибира вкъщи с обувки на краката си.

Маркъс се появи внезапно от стаята си, намръщен.

— Писна ми! Мога ли да отида за една видеокасета?

Уил не издържа на изкушението — имаше си една теория, която държеше да изпробва.

— Ей, Фиона! Защо не си извадиш тъпите партитури и да пограчим заедно „А сега и от двете страни“?

— Искаш ли наистина?

— Да, защо не? — отговори Уил, но без да изпуска от погледа си Маркъс, който придоби изражение на момче, помолено да танцува голо пред смесена публика от супермодели и братовчеди.

— Моля те, мамо, недей!

— Не се дръж глупаво, Маркъс! Ти обичаш да пееш. Обичаш и Джони Мичъл.

— Не е вярно! Вече не го обичам! Мразя го този гаден Джони Мичъл!

И в този момент Уил разбра, че вече може спокойно да си отдъхне. Защото Маркъс вече знаеше как да се справи в живота — и да остане различен, и да оцелее.