Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (20)

Двайсет

Уил обичаше да кара колата си из улиците на Лондон. Обичаше натоварения трафик, който му даваше възможност да си повярва, че бърза за някъде, и му предоставяше невероятно редкия шанс за акумулиране на гняв и безсилие (повечето хора предпочитаха да си изливат гнева и безсилието, ала Уил съзнателно търсеше сгоден случай за трупането на тези чувства). Обожаваше усещането да се ориентира лесно в обстановката, наслаждаваше се на преживяването да бъде погълнат от неспирния поток на градския живот. Човек няма нужда от работа или семейство, за да кара из Лондон — нуждае се единствено от кола, а Уил имаше кола. Понякога караше само заради удоволствието от шофирането, понякога се качваше зад волана само за да се отпусне в обятията на високите децибели на касетофона в колата — нещо, което в апартамента не можеше да си позволи, без да му се наложи да преживее бясното чукане на съседите по вратата, стените, тавана или пода.

Днес се беше постарал да си внуши, че трябва да отиде до Уейтроуз, но ако трябваше да бъде честен към себе си, истинската причина бе, че му се щеше да крещи с цяло гърло заедно с изпълнителя на „Няма значение“ — нещо, което вкъщи не можеше да си позволи. Обожаваше „Нирвана“, но на неговата възраст подобно предпочитание вече се приемаше не без известна вина. Обожаваше тяхната ярост, болка и самоненавист. Понякога Уил имаше чувството, че… му е писнало, но не можеше да се преструва, че изпитва някакви по-дълбоки чувства от това. Затова за него разгневената рокмузика представляваше по-скоро заместител на истинските чувства, а не техен изразител — нещо, което Уил намираше за напълно естествено. И без това има ли някаква полза от истински чувства?!

Касетата тъкмо се бе обърнала, когато зърна Маркъс да се мотае по Апър Стрийт. Не го бе виждал от случката с маратонките и не изгаряше от особено желание да се среща с него, ала в този момент бе залят от някакъв необясним прилив на топлота към това момче. Маркъс бе до такава степен затворен в себе си, до такава степен изолиран от всичко и всички, че топлотата бе единствената възможна реакция при вида на толкова дълбоко отчаяние — момчето сякаш едновременно не искаше нищо и искаше всичко на този свят.

Обаче топлотата, която Уил изпита към Маркъс, не бе достатъчно силна, за да го накара да спре колата или поне да му свирне с клаксона — бе стигнал до извода, че човек много по-лесно успява да сдържи обичта си към момчето, ако си държи крака здраво на педала — и в пряк, и в преносен смисъл. И все пак беше странно да го зърне на улицата посред бял ден, мотаещ се безцелно наоколо… Нещо в тази мисъл го подразни. От къде на къде пък ще е странно? Защото Уил никога не беше виждал Маркъс посред бял ден. Беше се срещал с него само в сумрака на зимните следобеди. И защо го бе виждал само в сумрака на зимните следобеди? Защото Маркъс винаги му бе идвал на гости след училище. Но сега минаваше едва два часа. Момчето би трябвало да е на училище. Глупости!

Уил се забори със съвестта си, свали я ожесточено на пода и седна върху нея, за да я задуши напълно и да я остави завинаги без глас. От къде на къде пък точно той ще се тревожи дали Маркъс ходи на училище или не?! Не, грешен въпрос. Отлично знаеше защо се тревожи дали Маркъс ходи на училище. Нека да опитаме с друг въпрос: до каква степен се тревожи дали Маркъс ходи на училище или не? Отговор: в незначителна. Така е по-добре. Той натисна педала и отпраши към своя дом.

Точно в 16:15 и точно в средата на сериала звънецът нададе вой. Ако Уил не бе зърнал Маркъс на улицата този следобед, точността на появата му надали щеше да му направи някакво впечатление, но сега тя му се стори напълно прозрачна — момчето явно бе решило, че ако пристигне по-рано, ще събуди подозрения, затова бе изчислило натискането на звънеца с точност до секундата. Но това нямаше никакво значение — Уил и без това нямаше намерение да отваря.

Маркъс отново позвъни. Уил отново не му обърна внимание. На третото позвъняване той изключи телевизора и включи един компактдиск на „Нирвана“ с надеждата, че бесният им ритъм ще заглуши звъна по-ефективно от актьорите в сериала. Но когато стигна до осмото парче, вече му писна да слуша ужасната какофония от дуета между Кърт Кобейн и Маркъс — момчето очевидно чуваше музиката и през вратата и допринасяше със своя ритмичен акомпанимент на звънец. Уил се предаде.

— Май не трябва да си тук — бяха първите му думи.

— Дойдох да те помоля за една услуга. — Нищо в изражението или гласа на Маркъс не подсказваше, че е бил притеснен от неудобството да стои на вратата и да звъни в продължение на почти трийсет минути.

Последва своеобразна борба с крака — Уил бе препречил прага, за да не му позволи да влезе, но Маркъс успя да си проправи път и се намърда невъзмутимо в апартамента.

— О, не! Сериалът е завършил! Какво стана с онзи дебелия?

— Каква услуга искаш от мен?

— Искам да заведеш мен и една моя приятелка на мач.

— Тази работа може да свърши и майка ти.

— Тя не обича футбол.

— Ти също.

— Вече го обичам. Особено „Манчестър Юнайтед“.

— И защо?

— Харесва ми О’Бейн.

— Кой, по дяволите, е този О’Бейн?!

— Миналата събота е отбелязал пет гола.

— Напротив. „Манчестър“ завърши нула на нула срещу „Лийдс“.

— Значи е било по-миналата събота.

— Маркъс, в отбора няма играч на име О’Бейн.

— Може да не съм разбрал правилно. Но името ми прозвуча по подобен начин. Този има изрусена коса, брадичка и малко прилича на Исус. Може ли една кола?

— В „Манчестър“ няма играч с изрусена коса и брадичка, който да прилича на Исус.

— Кажи ми някои имена.

— Хюс? Кантона? Гигс? Шарп? Робсън?

— Не. О’Бейн.

— Да не е О’Бейн?

— Този трябва да е! — озари се лицето на Маркъс.

— Преди двайсет и пет години играеше за „Нотингам Форест“. И изобщо не приличаше на Исус. Не си е изрусявал косата. Никога не е отбелязвал пет гола. Как мина днес в училище?

— Долу-горе.

— А следобед?

Маркъс го изгледа внимателно — явно се опитваше да отгатне защо Уил му задава точно такъв въпрос. Накрая отговори:

— Добре.

— Какви предмети имахте?

— История, после… ъмммм…

Първоначалното намерение на Уил бе да запази станалото за себе си, точно както Маркъс бе запазил задълго историята с Нед. Но сега, когато го бе хванал на въдицата си, не можа да устои на изкушението да не го поизмъчи и да го хвърли в кофата, за да го погледа как се мята като риба на сухо.

— Днес е сряда, нали?

— Ами… да.

— Нямате ли час по кръстосване на Апър Стрийт в сряда следобед?

Вече виждаше как Маркъс започва бавното си, паническо спускане към пропастта на ужаса.

— Какво искаш да кажеш?

— Видях те днес следобед.

— Къде, в училище ли?

— Надали бих могъл да те видя в училище, Маркъс, не мислиш ли? Защото ти не беше там.

— Кога, този следобед?

— Да, този следобед.

— А, да бе. Наложи ми се да щипна за малко и да си взема нещо.

— Наложи ти се да щипнеш? И никой в училище няма нищо против внезапното щипване на учениците, така ли?

— Къде по-точно ме видя?

— Карах по Апър Стрийт. И трябва да призная, че състоянието ти не ми приличаше на обикновено щипване, а на живо бягане от училище.

— Вината е изцяло на госпожа Морисън.

— Тя е виновна, че ти си щипнал навън? Или тя е виновна, че ти се наложи да избягаш?

— Тя ми каза да не им се мяркам пред очите.

— Нищо не мога да разбера, Маркъс. Първо, бъди така добър да ми кажеш коя е тази госпожа Морисън.

— Шефката. Знаеш ли, че когато ми се случи нещо, учителите казват само, че не е трябвало да им се мяркам пред очите на онези? Точно така каза и тя по повод моите маратонки. — Гласът на момчето се извиси с цяла октава и речта му стана по-задъхана. — Но те ме проследиха! Как мога да не им се мяркам пред очите, когато те нарочно ме следят?!

— Добре, добре. Успокой се. Ти каза ли това на директорката?

— Естествено че й казах! Но тя изобщо не ми обърна внимание!

— Ясно. В такъв случай сега ще се прибереш и ще разкажеш всичко на майка си. На мен няма никакъв смисъл да ми казваш. Освен това трябва да й кажеш, че си избягал от час.

— Въобще нямам намерение да й казвам за това. Тя и без мен си има достатъчно проблеми.

— Маркъс, ти самият вече си един голям проблем.

— А защо не можеш ти да се срещнеш с нея? Искам да кажа — с госпожа Морисън?

— Ти майтап ли си правиш с мен? Да не би да мислиш, че ще ми обърне някакво внимание?

— Трябва да ти обърне! Тя…

— Маркъс, изслушай ме, моля те. Аз не съм ти нито баща, нито чичо, нито доведен баща, нито какъвто и да било роднина. Нямам нищо общо с теб. Затова твоята директорка няма да обърне абсолютно никакво внимание на думите ми, пък и не е длъжна да го прави. Трябва да се простиш с мисълта, че аз имам отговорите на всички въпроси. Защото ги нямам.

— Но ти знаеш разни неща. Знаеше, например, какви маратонки да ми купиш!

— Да, ама ето до какви неприятности те докараха тези маратонки! Не може да се каже, че ти донесоха особено щастие и радост, нали? Днес щеше да си бъдеш в училище, ако не ти ги бях купил.

— Освен това знаеш и за Кърк О’Бейн.

— Кой?

— Кърк О’Бейн.

— Футболиста?

— Да де, само че не смятам, че е футболист. Ели очевидно ме е преметнала точно в твой стил.

— И казваш, че първото му име е Кърк?

— Така мисля.

— Казва се Кърт Кобейн, глупаче такова!

— И кой е този Кърт Кобейн?

— Вокалистът на „Нирвана“.

— И аз си помислих, че сигурно е певец. С изрусена коса? И прилича на Исус?

— Може и така да се каже.

— Ето, виждаш ли! — победоносно възкликна Маркъс. — Нали ти казах, че знаеш и за него?!

— Всички знаят за него.

— Но не и аз.

— Вярно. Но ти си различен, Маркъс.

— Майка ми също надали знае за него.

— Съмнявам се.

— Виждаш ли?! Знаеш какви ли не неща! Значи можеш да ми помогнеш!

И точно в този момент Уил за първи път си даде сметка за помощта, която Маркъс очаква от него. Фиона го бе оставила с впечатлението, че момчето се нуждае от бащинска ръка, от човек, който да му помогне да възмъжее, но сега прозря, че нещата стоят доста по-различно. Маркъс се нуждаеше от помощ да бъде нормално дете, а не възрастен. И, колкото и да не му се искаше да си признае, именно Уил беше човекът, най-подходящ за тази цел. Той не беше в състояние да посъветва Маркъс как да расте, нито как да се справи със склонната си към самоубийство майка — нямаше никаква представа от подобни проблеми. Но със сигурност можеше да му каже кой е Кърт Кобейн и че той не играе за „Манчестър Юнайтед“ — а за едно дванайсетгодишно момче, посещаващо квартално училище през 1993 година, това вероятно бе най-важната информация на света.