Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (11)

Единайсет

Лежеше си тук, на кухненската маса. Той тъкмо поставяше цветята във вазата, както Сузи му бе казала да направи, когато го зърна. Снощи всичко се бе развило толкова бързо и всички бяха изпаднали в такава паника, че никой не му бе обърнал внимание. Маркъс го разтвори, седна и се зачете:

Скъпи Маркъс,

Мисля, че каквото и да напиша в това писмо, ти така или иначе ще ме намразиш. Може би омразата ти все пак няма да е окончателна — напълно възможно е, когато станеш малко по-голям, да започнеш да чувстваш и нещо по-различно от омраза. Но със сигурност ще прекараш много години с убеждението, че аз съм постъпила неправилно, глупаво, егоистично, несъобразително. Затова реших, че няма да е зле да се опитам да ти обясня, макар да съм сигурна, че от обясненията ми надали ще има някаква полза.

Все пак слушай. Една съществена част от мене е наясно, че постъпвам неправилно, глупаво, егоистично и несъобразително. Всъщност, по-голямата част от мен го съзнава. Проблемът обаче е, че тази част вече не е в състояние да ме контролира. Точно това е ужасното на странната болест, от която страдах през последните няколко месеца — тя отказва да слуша когото и каквото и да било. Настоява да си прави каквото си поиска. Надявам се, че никога няма да го преживееш на собствен гръб!

Това няма абсолютно нищо общо с теб. Беше ми много приятно да бъда твоя майка, винаги ми е било, макар от време на време да ми е било и доста трудно. И не мога да разбера защо не ми е достатъчно да бъда твоя майка, но това е факт. Не си мисли, че не желая да живея повече, защото не съм щастлива. Нещата изобщо не стоят така. Усещам се по-скоро прекалено уморена, прекалено отегчена — този купон продължава вече прекалено дълго, затова искам най-сетне да се прибера у дома. Усещам се изпразнена от всичко и тъй като вече не остана нищо, на което да се надявам, мисля, че е настъпил моментът да сложа край на този ден. Вероятно се питаш как е възможно да се чувствам по този начин, когато имам теб? И аз не знам. Но това, което със сигурност знам, е, че ако се бях постарала да продължа напред само заради теб, ти надали щеше да ми благодариш — по-скоро обратното. Убедена съм, че щом преживееш случилото се, ще установиш, че нещата започват да се нареждат по-добре, отколкото са били досега. Повярвай ми! Можеш да отидеш да живееш при баща си или пък при Сузи — тя винаги ме е уверявала, че ако нещо се случи с мен, ще се погрижи за теб.

А аз ще се грижа за теб отгоре, ако ми е възможно. Мисля, че ще мога. Мисля, че ако нещо такова се случи на една майка, й позволяват да продължи да се грижи за детето си, макар и вината да е изцяло нейна. Не ми се иска да спирам да пиша, но и не виждам причина да продължавам.

Обичам те много —

Мама.

Когато тя се прибра от болницата, придружена от Сузи и Меган, Маркъс не беше помръднал от кухненската маса. Фиона веднага разбра какво се е случило.

— Мамка му, Маркъс, напълно бях забравила за това!

— Забравила ли си? Забравила си за предсмъртното си писмо?!

— Е, все пак, като го писах, не ми хрумна, че ще се наложи да го помня, нали така? — И тя се засмя. Наистина се засмя. Такава си беше неговата майка — когато не плачеше над чинията си със закуска, се смееше по повод самоубийството си.

— Господи! — възкликна Сузи. — Това ли е имало на този лист? Не трябваше да оставям Маркъс сам, преди да те взема. Но си помислих, че ще бъде хубаво той да поподреди малко тук.

— Сузи, изобщо не смятам, че има причина да се самообвиняваш.

— Трябваше да се сетя.

— Може би двамата с Маркъс ще трябва да седнем и да си поговорим.

— Разбира се.

Двете жени се прегърнаха, а после Сузи се приближи към него, за да го целуне.

— Тя е добре — прошепна тя, но достатъчно високо, за да я чуе и майка му. — Не се тревожи за нея.

Когато Сузи си замина, Фиона сложи чайника на котлона и седна на масата при него.

— Сърдиш ли ми се?

— А ти как мислиш?

— Заради писмото ли?

— Заради писмото, заради онова, което направи, заради всичко!

— Разбирам те. Но вече не се чувствам така, както се чувствах в събота — ако това може да е някакво успокоение, де.

— Какво?! Значи всичко изчезна ей така, изведнъж?

— Не точно, но… в момента се чувствам по-добре.

— Това, че в момента си добре, въобще не ме топли. И сам мога да видя, че в момента си по-добре. Току-що включи чайника. Но какво ще стане, когато си изпиеш чая? Какво ще стане, когато аз отида на училище? Не мога да стоя по цял ден тук, за да те наблюдавам.

— Не, естествено. Но ще трябва да започнем да се грижим един за друг. Не може нещата да бъдат непрекъснато едностранни.

Маркъс се задоволи единствено да кимне — вече бе навлязъл в територия, където думите нямат никакво значение. Бе прочел писмото й и си бе дал сметка, че за него няма никакво значение какво казва тя — важното бе онова, което бе направила и което се канеше да направи. Във всеки случай днес поне нямаше да опитва повече нищо. Ще си изпие чая, а довечера ще си поръчат храна за вкъщи и ще гледат телевизия — и ще се чувстват така, сякаш полагат началото на нов, по-различен, по-добър живот. Но и това ще мине и ще настъпи нещо друго. Винаги досега беше имал доверие на майка си — или по-скоро, никога не бе хранил към нея недоверие. От този момент нататък обаче нещата за него вече никога нямаше да бъдат същите.

Проблемът беше, че двама не са достатъчни. Досега Маркъс винаги бе смятал, че семейство от двама е най-доброто решение — никога не бе желал да живее в семейство с трима, четирима или петима души. Но сега вече разбираше смисъла на подобни семейства — ако някой отпадне, все пак ще остане друг, който да ти прави компания, за да не си самотен. Но как може едно семейство да расте, когато няма никой, който… така де, да помогне за това? Трябваше да намери някакво разрешение на проблема!

— Стой си, аз ще направя чая — каза той с блеснал поглед. Сега поне вече имаше някаква ясна цел!

Решиха да си прекарат вечерта тихо и спокойно. Поръчаха си по телефона къри, а Маркъс отиде до близката видеотека, за да избере някаква касета, но му отне цяла вечност, докато открие нещо подходящо — накъдето и да се огледаше, все се говореше за смърт, а той не искаше да гледат филми със смърт. Най-вече не искаше майка му да гледа подобни филми, макар че и сам не можеше да си обясни защо. Какво ли, според него, щеше да се случи, ако майка му видеше как Стивън Сегал гръмва главата на някого? Но не за този вид смърт се опитваха да не мислят тази вечер. Смъртта, за която се опитваха да не мислят, беше онази тиха, тъжна, истинска смърт, а не шумната смърт, от която на никого не му пука. (Много хора се заблуждават, че децата не различават видовете смърт, но подобно схващане е напълно погрешно.) Накрая избра филма „Денят на мармота“^[1], който му хареса, защото беше нов и на кутията пишеше, че е смешен.

Решиха да не го пускат, докато не пристигне храната. Фиона започна да сервира, а Маркъс пренави касетата, пропускайки рекламите, за да могат да започнат да гледат веднага щом лапнат първата хапка. Рекламният текст на кутията се оказа верен — филмът наистина беше смешен. Главният герой се озова приклещен в един и същи ден, който се повтаряше отново и отново, макар че никъде не се обясняваше защо. Според Маркъс това беше сериозен недостатък на филма — той обичаше да стига до същността на нещата. Може пък сценарият да се базира върху действителен случай и човекът да е приклещен в един и същи ден, който се повтаря отново и отново, без сам да знае как става това? Тази мисъл малко разтревожи Маркъс. Ами ако утре се събуди и установи, че отново е вчера — с мъртвата патица, с болницата и всичко останало?! Най-добре да не мисли за това.

Но после всичко внезапно се преобърна и филмът се концентрира върху самоубийството. На човека дотолкова му писна да бъде прикован в един и същи ден стотици години, че накрая реши да се самоубие. Макар че и това нямаше смисъл. Каквото и да предприемеше, той пак се събуждаше и започваше новия ден (само дето денят не беше нов, а си беше все същият, досаден до втръсване ден!).

Маркъс много се ядоса. На кутията не пишеше нищо по този въпрос, а ето че нещастникът се опита да се самоубие поне три хиляди пъти! Вярно, че не успя, но това в никакъв случай не класифицираше филма като смешен. Майка му също не бе успяла да се самоубие, но това не превръщаше живота й автоматично в комедия. Защо не бяха предупредили?! Сигурно има много хора, които искат да гледат една хубава комедия, веднага след като са се опитали да се самоубият. А ако и те решат да изберат този филм?

Отначало Маркъс не издаде нито звук — дотолкова се стараеше, че дори като че ли спря да диша. Не искаше майка му да чува как диша, за да не реши, че диша прекалено шумно, защото е разтревожен. Но накрая вече не издържа и изключи видеото с дистанционното.

— Какво става?

— Просто исках да погледам това — отговори той и направи неопределен жест към екрана, където мъж с френски акцент и готварска шапка се опитваше да научи един от Гладиаторите как се разпаря риба и й се вадят червата. Това категорично не бе сред любимите предавания на Маркъс, особено като се имаше предвид, че той мразеше готвенето. И рибата. Не си падаше особено и по „Гладиаторите“.

— Това ли? И защо?

— В училище ни учат да готвим и ни казаха, че за домашно трябва да гледаме това предаване.

— Au revoir — каза мъжът с готварската шапка. — До скоро — каза Гладиаторът. Двамата помахаха и предаването завърши.

— Значи утре ще си имаш неприятности — каза майка му. — Защо не ме предупреди, че трябва да гледаш това предаване?

— Забравих.

— Е, добре. В такъв случай поне можем да си доизгледаме филма.

— Така ли мислиш?

— Да. Смешен е. На теб не ти ли е смешен?

— Обаче не е особено реалистичен, не мислиш ли?

Тя се засмя и отвърна:

— О, Маркъс, кажи ми как можеш да се оплакваш от липса на реализъм, когато ме караш да гледам как разни хора скачат върху влакове от експлодиращи хеликоптери?!

— Вярно, но тях поне можеш наистина да ги видиш как го правят. Да ги видиш в действителност. А в този филм човек не може да бъде сигурен, че главният герой се събужда все в един и същи ден — може би всичко просто е измислено, не смяташ ли?

— Понякога говориш като идиот.

Няма що! Той се опитва да спести на майка си гледката как някакъв се опитва да се самоубие отново и отново, а тя го нарича идиот!

— Мамо, не можеш ли да разбереш истинската причина, поради която изключих телевизора?

— Не съвсем.

Не беше за вярване! Не може да не мисли за това непрекъснато — както той мисли!

— Заради онова, което героят се опитва да направи.

Тя го изгледа недоумяващо и отвърна:

— Съжалявам, Маркъс, но все още не те разбирам.

— Онова… нещо.

— Маркъс, имаш достатъчно добър речник, за да ми обясниш по човешки какво имаш предвид.

Майка му направо го подлудяваше!

— През последните десет минути тоя се опита да се самоубие поне сто пъти! Като тебе! Аз не искам да го гледам. Не искам и ти да го гледаш!

— О, ясно — промълви майка му, взе дистанционното от ръката му и изключи телевизора. — Съжалявам. Държах се като пълен задръстеняк, нали?

— Точно така.

— Изобщо не можах да направя връзката. Невероятно! Боже! — възкликна тя и поклати глава. — Крайно време е да се взема в ръце!

Маркъс имаше чувството, че досега изобщо не е познавал майка си. Съвсем доскоро той си мислеше, че тя е… може би не идеална, защото понякога се караха и тя не му позволяваше да прави някои от нещата, които той искаше да прави, но все пак не и глупава, нито луда, нито пък че не е права. Даже и когато се караха, той разбираше гледната й точка — тя просто казваше нещата, които майките обикновено обичат да казват. Но в момента изобщо не можеше да я разбере. По-рано не проумяваше причината за плаченето й, а сега, когато очакваше от нея да бъде още по-нещастна от преди, тя внезапно се оказваше съвсем нормална. Вече започваше да се съмнява в собствената си способност за преценка. Да не би опитът за самоубийство вече да не се счита за кой знае каква работа? Уж след него трябваше да последват дълги разговори и сълзи, и прегръдки… Но очевидно нещата не стоят точно така. Човек просто си лежи на дивана, гледа си безгрижно видео и се държи така, сякаш нищо не се е случило.

— Да пусна ли филма? — запита я той. Това беше своеобразен тест от негова страна — майката, която познаваше, щеше веднага да разбере, че той не го мисли.

— Ако нямаш нищо против — отвърна тя. — Искам да видя как ще завърши.