Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (26)

Двайсет и шест

— Нищо не разбирам — каза Маркъс.

Двамата с Уил се разхождаха из увеселителния център на улица „Ейнджъл“, където Уил бе предложил да го заведе, за да поиграе на видеоигри. Призрачните светлини, сирените и експлозиите там му предоставяха подходящо кошмарна обстановка за трудния разговор, който му се налагаше да проведе с момчето. Това беше своеобразен гротесков еквивалент на мъжкото предложение за брак. Уил бе избрал тази обстановка след внимателно обмисляне — искаше да предостави на Маркъс възможност да се отпусне достатъчно, за да каже „да“. Единственото, което бе необходимо сега, бе да го попита.

— То няма и нищо за разбиране — отвърна Уил с привидно безгрижие в гласа. Но не беше прав, разбира се. От гледна точка на Маркъс много от детайлите бяха твърде неясни и Уил прекрасно съзнаваше какво има предвид младият му приятел.

— Но ти защо си й казал, че си мой баща?

— Не съм й казвал подобно нещо. Тя просто така го разбра.

— Тогава ти защо не й каза: „Извинявай, но май ме разбра погрешно?“ Тя надали е щяла да има нещо против дали си мой баща или не.

— Не ти ли се е случвало някога някой да те разбере погрешно и ти някак си да не можеш да поправиш нещата? Например някой да си внуши, че името ги е Марк, а не Маркъс и всеки път, когато те види, да ти казва: „Здрасти, Марк“, а ти да не смееш да го поправиш от страх да не го притесниш, когато си даде сметка, че през последните шест месеца все ти е бъркал името?

— Шест месеца ли?!

— Е, колкото са там.

— Бих го поправил още първия път, когато разбера, че не е чул правилно.

— За нещастие невинаги е възможно да се направи това.

— Защо да не е възможно да поправиш човек, който не е разбрал правилно името ти?

— Защото…

От личен опит Уил се бе уверил, че понякога подобно нещо действително е невъзможно. Един от съседите му отсреща — много приятен, леко прегърбен старец с отвратителен дребен йоркширски териер — го наричаше Бил. Винаги го бе наричал така и сигурно ще продължава да се обръща към него по същия начин, чак до последния си ден. В интерес на истината, този факт доста дразнеше Уил, който, колкото и да се опитваше да напрегне въображението си, не можеше да се възприеме като Бил. Бил не би пушил марихуана и не би слушал „Нирвана“. В такъв случай как така позволи това недоразумение да продължава толкова дълго? Защо още преди четири години не бе казал: „Всъщност, казвам се Уил?“ Маркъс бе прав, разбира се, ала няма никаква полза да бъдеш прав, ако останалата част от света не е.

— Както и да е — продължи той, като тонът му подсказваше, че държи да прекрати тези обяснения, — важното е, че тази жена действително си мисли, че ти си мой син.

— Тогава й кажи, че не съм.

— Няма.

— И защо?

— Започваме да се въртим в порочен кръг, Маркъс. Защо просто не можеш да приемеш фактите?

— Аз ще й кажа, ако искаш. Нямам нищо против да го направя.

— Това е много мило от твоя страна, но надали ще помогне.

— И защо да не помогне?

— Стига, за бога! Защото тя е болна от една много рядка болест и когато си внуши нещо, което не е правилно, а ти й кажеш истината, мозъкът й ще избухне в главата и тя ще умре.

— Ти за колко годишен ме мислиш?! Говориш пълни глупости! Направо ме срина с тази история.

Уил и без това бе започнал да стига до заключението (нещо, което тайничко винаги бе подозирал за себе си), че не е много добър лъжец. Вярно, че иначе бе ентусиазиран лъжец, но ентусиазмът надали би могъл да се счита за заместител на ефикасността, а на всичко отгоре в последно време осъзнаваше, че след като часове, дори дни наред бе изричал опашати лъжи, накрая бе принуден да изрече унизителната истина. Добрите лъжци никога не биха го направили. Един добър лъжец отдавна би успял да убеди Маркъс, че съществуват стотици основателни причини да се престори, че е негов син, но на Уил му хрумваше само една-единствена.

— Слушай, Маркъс. Тази жена страхотно ми харесва и единственото нещо, с което установих, че бих могъл да я заинтригувам, бе да я оставя да повярва, че ти си мой син. Така и направих. И много съжалявам. Най-вече съжалявам, че не ти го казах още в началото.

Маркъс се втренчи във видеоекрана — току-що беше уцелен от някакъв хибрид между Робокоп и Годзила — и отпи голяма глътка от кутийката си с кола.

— Все пак не те разбирам — заяви накрая и се оригна шумно.

— Стига де, Маркъс! Вече минахме тази част.

— Какво искаш да кажеш с това, че я харесваш? С какво е толкова забележителна?

— Ами… — И Уил простена отчаяно. — Остави ми поне мъничко гордост, Маркъс! Това е единственото, за което те моля — за мъничко, миниатюрно количество гордост!

Маркъс го изгледа така, сякаш внезапно бе започнал да говори на урду.

— Какво общо има твоята гордост с нейната забележителност?

— Добре тогава, да не ти пука за гордостта ми. Аз не заслужавам да имам такава. Просто си падам по тази жена, Маркъс. Искам да излизам с нея. И много бих се радвал, ако ми стане приятелка.

Ето че най-сетне Маркъс извърна очи от екрана и го погледна — Уил веднага съзря, че те блестяха от радост и възторг.

— Сериозно?!

— Да, сериозно.

Наистина сериозно. Уил не бе преставал да мисли за това от Нова година (не че имаше кой знае за какво друго да мисли, освен за името „Рейчъл“ и някакъв неясен образ с дълга тъмна коса, както и да си фантазира до безкрай за пикници и бебета, и разплакани от щастие тъщи, и огромни хотелски легла). За него беше истинско облекчение да извади образа на Рейчъл на дневна светлина, макар че засега имаше на разположение само Маркъс, пред когото да я представи, и макар че думите, които бе използвал, определено не бяха достатъчни, за да я опишат справедливо. Той искаше Рейчъл да бъде негова съпруга, негова любовница, център на неговия свят — думата „приятелка“ означаваше, че ще я вижда само от време на време, че тя ще има някакъв свой живот, далече от него, а той не желаеше това да е така.

— Как разбра?

— Как разбрах какво?

— Как разбра, че искаш тя да бъде твоя приятелка?

— Ами, не знам. Почувствах го в червата си.

И точно там го почувства. Не в сърцето си, нито в главата си, нито пък в слабините си — почувства го в червата си, които веднага се свиха и не му позволиха да храносмила нищо повече от цигарен дим. Ако продължеше в този дух, нищо чудно да се превърне в скелет.

— Значи си я срещнал само веднъж? На новогодишното тържество?

— Да.

— И това е било достатъчно? Веднага разбра, че искаш тя да стане твоя приятелка? Може ли да ми дадеш още петдесет пенса?

Уил му подаде разсеяно монета от една лира. Вярно, че още тогава нещо се беше преобърнало, но онова, което го запрати окончателно в селенията на мечтите, бе една фраза на Робърт, на когото се бе обадил два дена след новогодишното тържество, за да му благодари за поканата. „Рейчъл те хареса“ — бе казал домакинът му и макар че тези думи изобщо не бяха подходяща основа за изграждане на стабилно бъдеще, за Уил бяха предостатъчни. Споделените чувства представляват страхотен стимулант за въображението.

— Какво искаш да кажеш с това? Колко време би трябвало да я познавам според теб?

— Е, надали бих могъл да се нарека експерт по въпроса, но…

Уил се засмя на странния обрат на мисълта на Маркъс, както и на сбърчените му вежди, които едновременно подсилваха казаното и му противоречаха — човек, който си придава толкова професионален вид, докато говори за подробностите по излизането с момичета, не би могъл да бъде нищо друго, освен дванайсетгодишен доктор Всезнайко.

— Но когато срещнах Ели за първи път — продължи момчето, — аз нямах представа, че искам тя да ми стане приятелка. Трябваше ми известно време, докато го осъзная.

— Това вече е признак на известна зрялост, според мен. — Тази работа с Ели беше нещо ново за Уил и той внезапно прозря, че още от самото начало Маркъс е водел разговора в тази насока. — Ти искаш Ели да бъде твоя приятелка, така ли?

— Естествено.

— Не само приятелка, а момиче, с което да излизаш?

— Как да ти кажа… — Маркъс пусна монетата от една лира в отвърстието и натисна бутона на автомата. — Тъкмо се канех да ти задам и този въпрос. Какви според теб са основните разлики?

— Ти си много смешен, Маркъс.

— Знам. Хората непрекъснато ми го повтарят. Но на мен не ми пука. Просто искам да ми отговориш на въпроса.

— Добре тогава. Искаш ли да я докосваш? Това е едно от първите важни неща.

Маркъс продължи да стреля по чудовището на екрана, очевидно напълно пренебрегнал задълбочения анализ на Уил.

— Е?

— Не знам. В момента го обмислям. Продължавай.

— Това е то.

— Това ли? Това е единствената разлика?

— Да, Маркъс. Чувал си за секса, нали? Той е нещо доста значимо.

— Знам, не съм толкова глупав. Но все пак не мога да повярвам, че най-важното е само онова, което ми каза. О, по дяволите! — Бе загубил още един живот. — Защото не съм сигурен дали искам да докосвам Ели или не. Но все пак съм убеден, че искам тя да бъде моя приятелка.

— Добре де, тогава кои неща искаш да са различни?

— Искам да прекарвам с нея повече време. Искам да бъда с нея непрекъснато, а не само да се сблъсквам случайно с нея на разни места. Освен това искам да се отърва от Зоуи, макар че я харесвам, но все пак искам да имам Ели само за себе си. И искам да казвам всичко първо на нея, преди да съм го казал на когото и да било друг, дори и на теб или мама. И не искам тя да си има друг приятел. Ако мога да имам всички тези неща, за мене ще бъде без значение дали ще я докосвам или не.

Уил поклати глава, но Маркъс не забеляза жеста му, защото очите му бяха приковани върху екрана.

— Какво да ти кажа, Маркъс, животът сам ще те научи. Ще видиш, че няма вечно да се чувстваш по този начин.

Но по-късно, когато остана сам в тишината на нощта и на дома си и се отдаде на слушане на онази музика, от която имаше нужда, когато се чувстваше по този начин — музика, която сякаш с магическа пръчка намираше болното му място и го лекуваше нежно, — Уил си спомни за компромиса, който Маркъс бе готов да направи. Що се отнасяше до него самия, да, той искаше да докосва Рейчъл (фантазиите, посветени на огромното хотелско легло, определено включваха и докосването), но точно сега, ако имаше някакъв избор, в по-голяма или по-малка степен той би се примирил и с онова, което стига и на Маркъс.

Разговорът в игралната зала най-малкото успя да създаде между тях неочаквана близост — и двамата си бяха признали за нещо, което искат, и в края на краищата тези две неща се бяха оказали доста сходни, макар че хората, свързани с тях, очевидно не можеха да се похвалят със същото. От описанието на Маркъс Уил не можеше да си състави много ясна представа за Ели — накрая винаги оставаше с впечатлението, че тя е някаква гневна, жилава топка с черно червило, странна смесица между сиукски воин и рокер, — но все пак я виждаше достатъчно ясно в съзнанието си, за да бъде категоричен, че Ели и Рейчъл надали могат да минат за близначки. Тази близост обаче бе достатъчна за Маркъс, за да го убеди, че ако не изпълни желанието на Уил да се представи като негов син този следобед, върху неговото желание ще падне някаква прокоба. И ето как Уил с разтуптяно сърце се обади на Рейчъл и успя да измъкне от нея покана за съботен обяд за него и Маркъс.

Маркъс се появи малко след дванайсет, облечен с косматото яке, което Фиона му бе подарила за Коледа, и с втрисащо отвратителни кадифени панталони в лимоненожълто, които вероятно биха изглеждали страхотно, но на четиригодишен хлапак. Уил бе облякъл любимата си риза на Пол Смит и черно кожено яке, което му придаваше вид на филмова звезда в каубойски филм. След кратък размисъл Уил реши, че Маркъс демонстрира освежаващо бунтар ски непукизъм по отношение на изтупания вид на новия си баща, затова се постара да се надъха с чувство на гордост и да пренебрегне първоначалния си подтик веднага да го изведе, за да му купи други дрехи.

— Какво каза на майка си? — запита го той вече в колата, докато пътуваха към дома на Рейчъл.

— Казах й, че държиш да се запозная с новата ти приятелка.

— И тя нямаше нищо против?

— Напротив. Каза ми, че сигурно съм полудял.

— Изобщо не съм изненадан. От къде на къде ще те водя да се запознаваш с новата ми приятелка?!

— А от къде на къде ще казваш на новата си приятелка, че аз съм твой син? Следващия път си измисли някакво друго обяснение, щом моето не ти харесва. Слушай сега обаче, трябва да обсъдим нещо важно. Колко съм тежал, когато съм се родил?

— Откъде да знам? Ти си се родил, а не аз.

— Така е, но ти би трябвало да знаеш. Нали си ми баща?

— На този етап от отношенията си с нея надали ще стигнем чак до килограмите на бебетата, не мислиш ли? Ако беше на дванайсет седмици, може би щяхме да заговорим за това, но на дванайсет години…

— Добре де, тогава кога ми е рожденият ден?

— Маркъс, тя не подозира, че ние с теб не сме баща и син. Затова не мисля, че ще се опитва да ни излови в лъжа.

— А ако въпросът възникне спонтанно? Ако аз кажа, например, татко ми е обещал да ми купи ново нинтендо за рождения ден, и тя те попита кога ми е рожденият ден?

— Защо ще пита мен? Би трябвало да попита теб!

— Просто си представи.

— Хубаво де, кога е рожденият ти ден.

— Деветнайсети август.

— Ще го запомня, обещавам ти. Деветнайсети август.

— А какво най-много обичам да ям?

— Ти ми кажи — отвърна примирено Уил.

— Спагети със соса от гъби и домати, който майка ми прави.

— Ясно.

— А къде съм ходил, когато за първи път съм излизал в чужбина?

— Не знам. Гренобъл?

— Уф! — презрително махна с ръка Маркъс. — Да не съм луд, че да ходя там! Не. Барселона.

— Ясно, схванах. Барселона.

— А коя е майка ми?

— Моля?

— Коя е майка ми?

Въпросът беше толкова елементарен и същевременно толкова ключов, че за момент Уил загуби дар слово. Накрая отговори:

— Твоята майка е твоята майка.

— Значи вие сте били женени с майка ми и сега сте разведени?

— Да, както кажеш.

— А това притеснява ли те? А мен?

Абсурдът на тези въпроси се стовари почти едновременно и върху двамата. Маркъс започна да хихика с някакво странно, пискливо мяукане, което изобщо не приличаше на неговия смях или дори на смеха на човешко същество, но се оказа изключително заразително. Уил скоро го последва със свой вариант на кискането.

— Мен не ме притеснява. А теб? — каза накрая.

Ала Маркъс не бе в състояние да отговори. Той просто продължаваше да си мяука.

 

 

Още с първото си изречение тя разби на пух и прах така старателно градената от Уил версия за съвместното му минало, настояще и бъдеще с Маркъс:

— Здравейте, Уил и… Марк, нали така беше?

— Маркъс — каза Маркъс и сръга многозначително Уил.

— Влизайте и двамата. Запознайте се с Али.

Уил си спомняше съвсем ясно всяка дребна подробност, която Рейчъл му беше разказала в нощта на тяхното запознанство. Знаеше заглавията на книгите, които тя бе илюстрирала, макар да не бе много сигурен дали първата се казваше „Път към гората“ или „Път през гората“ — трябваше да провери. Знаеше също и името на бившия й съпруг, къде живее, какво работи и… Бе невъзможно да забрави и името на Али. Как така, та това е един от най-важните факти! Все едно да забравиш кога Англия спечели световната купа по футбол или името на истинския баща на Люк Скайуокър — неща, които просто не можеш да забравиш, колкото и да се стараеш. Но ето че тя бе забравила името на Маркъс — за нея бе все едно дали е Марк или Маркъс, — от което се налагаше безмилостната истина, че тя не е прекарала последните десетина дни в мечти, фантазии и безсънни нощи. Уил се почувства съсипан. Най-добре да се откаже още сега. Точно от тези чувства се бе страхувал толкова дълго и точно поради тази причина той бе живял толкова дълго с убеждението, че да се влюбиш си е чиста глупост и загуба на време и… пак крайна проява на изглупяване и… обаче вече беше прекалено късно.

Рейчъл живееше в района на Кемдън Лок във висока, тясна къща, пълна с книги, стари мебели и черно-бели снимки на трагично-романтични образи на роднини от Източна Европа и за миг Уил изпита благодарност, че нейната къща и неговият апартамент никога не биха имали възможността да се срещнат поради повишената сеизмологична активност на Северен Лондон. Нейната пълна с топлина и гостоприемство къща ще се сблъска с наглостта и хладината на неговия апартамент — в резултат на което за него съществуваше опасността да потъне в земята от срам.

Тя се приближи към стълбите и извика:

— Али! — Нищо. — АЛИ! — Пак нищо. Рейчъл погледна Уил и сви рамене. — Сигурно пак си е сложил слушалките. Искате ли да се качим при него?

— Той няма ли да се сърди? — Уил би се разсърдил, ако беше дванайсетгодишно момче, по причини, които не изгаряше от желание да си спомня.

Вратата към стаята на Али беше напълно неразличима сред останалите врати — на нея нямаше нито пиратски знак с череп и кости, нито надпис „Не влизай“, нито графити в стил хип-хоп. Но щом се отвори, вече нямаше никакво съмнение, че стаята принадлежи на момче, заседнало в крайно неприятния момент между детството и зрелостта в периода на ранните деветдесет години. Всички атрибути си бяха там: плакатът на Райън Гигс, плакатът на Майкъл Джордан, плакатът на Памела Андерсън и стикерите със Супер Марио… Един специалист по обществена история от бъдещето би успял да определи времето, в което е обитавана стаята, с точност до двайсет и четири часа. Уил хвърли кос поглед към Маркъс и забеляза, че момчето е напълно объркано. Да изправиш Маркъс пред плакати на Райън Гигс и Майкъл Джордан беше равносилно на това да изправиш един средностатистически дванайсетгодишен хлапак пред портретите на Тюдорите в Националната художествена галерия. Самият Али се беше разплул пред компютъра, запушил уши със слушалките си, в блажено неведение за случващото се около него. Майка му се приближи до него, потупа го по рамото и той подскочи от изненада.

— О, здрасти. Съжалявам.

Щом Али се изправи, Уил автоматично си даде сметка, че от тази работа няма да излезе нищо. Али беше готин по съвременните стандарти — баскетболни обувки, торбести пънкарски панталони, щръкнала гръндж прическа, дори и обеца на ухото. Щом зърна жълтите кадифени панталони и косматото яке на Маркъс, лицето му се свъси като градоносен облак.

— Маркъс, запознай се с Али. Али, това е Маркъс — представи ги Рейчъл. Маркъс подаде ръка и Али я пое със сардонична усмивка. — Али, това е Уил. Уил, запознай се с Али. — Уил повдигна вежди по посока на Али с надеждата, че домакинът ще оцени неизказаното от него.

— Какво ще кажете, момчета, да си поговорите насаме? — предложи Рейчъл.

Маркъс погледна към Уил и той му кимна, скрит зад гърба на Рейчъл.

— Може — сви рамене Маркъс и в този момент Уил усети, че наистина, ама наистина много го обича.

— Добре — отвърна Али с още по-малко ентусиазъм.

Рейчъл и Уил слязоха долу. Десет минути по-късно — време, напълно достатъчно за Уил да си изфантазира цял сценарий за това как четиримата си наемат вила в Испания за лятото — чуха хлопването на външната врата. Рейчъл излезе да провери какво става и няколко секунди по-късно се появи притеснена и задъхана.

— Опасявам се, че Маркъс си е тръгнал за къщи!