Ник Хорнби
Кажи ми, Маркъс (3)

Три

В нощта след първия си учебен ден в новото училище Маркъс се будеше приблизително на половин час. Беше сигурен, защото всеки път поглеждаше луминесцентните стрелки на часовника си с форма на динозавър: 10:41, 11:19, 11:55, 12:35, 12:55, 1:31… Не можеше да си представи, че трябва да се върне там и на следващия ден, и на по-следващия, и в деня след него, и… е, тогава ще дойде уикендът, но като цяло му се налагаше да ходи в това скапано училище едва ли не всеки божи ден до края на живота си — да де, почти. Първата мисъл, която преминаваше през главата му при всяко събуждане, бе, че трябва да има някакъв начин да мине покрай това кошмарно усещане, да го заобиколи или дори да го пресече — по-рано, когато нещо го тревожеше, накрая винаги успяваше да намери някакво разрешение на ситуацията, макар че то обикновено включваше необходимостта да признае пред майка си причината за своите тревоги. Ала този път тя не можеше да стори нищо, абсолютно нищичко. Надали щеше да се навие да го премести в друго училище, а дори и да го направеше, Маркъс дълбоко се съмняваше, че ще има някаква разлика. Той ще си продължава да бъде такъв, какъвто е, в което, според него, се коренеше и главният проблем.

Той просто не ставаше за училище. Или поне за държавно училище. Това е. Ала как би могъл да обясни това на когото и да било? За определени неща беше все едно дали ставаш или не (той вече знаеше, че не става за купони, защото е прекалено стеснителен, нито пък за шалварести панталони, защото краката му са прекалено къси), но да не ставаш за училище — това си е вече огромен проблем. Защото всички ходеха на училище. Нямаше никакъв начин да го избегнеш. Вярно, че някои деца си стояха вкъщи и родителите им ги обучаваха, но неговата майка не можеше да се занимава с него, защото ходеше на работа. Освен ако той не й плаща, за да му бъде учителка — но тя му беше казала неотдавна, че на работата й плащат по триста и петдесет лири на седмица. Триста и петдесет лири на седмица! Откъде да вземе той тези пари? Не и с продаване на вестници, това поне беше сигурно. Доколкото му беше известно, единствените други деца, които не ходеха на училище, бяха от типа на Маколи Кълкин. Веднъж беше гледал едно предаване за него в събота сутрин — там казаха, че Маколи си има частен учител, който пътува навсякъде с него. Това никак не е зле, като се замислиш. Даже много добре, защото Маколи Кълкин вероятно печели по триста и петдесет лири на седмица, че дори и повече, което означаваше, че ако той беше Маколи Кълкин, можеше спокойно да плаща на майка си, за да го обучава. Но за да бъдеш Маколи Кълкин, трябва и да си добър артист — в такъв случай Маркъс нямаше никакви шансове, защото изобщо не го биваше в театралното изкуство и защото мразеше да се изправя пред много хора, всички вперили погледи в него. Точно затова мразеше и училището. Точно затова искаше да бъде Маколи Кълкин. И точно затова никога нямаше да стане Маколи Кълкин дори и след хиляди години, а още по-малко — през следващите няколко дена. Заради което утре трябваше да отиде на училище.

През цялата нощ мислите му летяха напред-назад като бумеранг — някаква идея се изстрелваше напред, политаше към Холивуд и за момент той се озоваваше максимално далече и от училището, и от реалността и се чувстваше сравнително щастлив. После идеята набираше скорост и поемаше назад, удряше го по главата и го оставяше точно на същото място, откъдето бе тръгнал. По този начин той се приближаваше стъпка по стъпка към утрото.

Закуската му премина в мълчание.

— Ще свикнеш — отбеляза майка му, докато той си ядеше овесените ядки, може би защото видът му беше много нещастен.

Той само кимна и й се усмихна — хубави думи. Имаше моменти, когато дълбоко в себе си Маркъс също си даваше сметка, че ще свикне, ще свикне с каквото и да било — защото бе научил, че някои неща не след дълго стават по-леки, отколкото са били в началото. В деня след като баща му ги напусна, майка му и приятелката й Корин го бяха завели в Гластънбъри, където си прекараха страхотно в една палатка. Но в този случай нещата щяха да стават все по-лоши и по-лоши. Вчерашният първи страшен, кошмарен, ужасяващ ден може би щеше да се окаже най-хубавият в новото училище.

Пристигна рано, запъти се право към класната стая и си седна на чина. Тук се чувстваше в относителна безопасност. Децата, които вчера го бяха тормозили, надали бяха от онзи тип ученици, които идват рано на училище. „Сега вероятно са се покрили някъде, за да пушат, да се тъпчат с наркотици или да изнасилват някое момиче“ — помисли си мрачно той. В стаята имаше само две момичета, но те не му обърнаха никакво внимание, освен ако презрителното сумтене, което той долови откъм тях, докато си вадеше учебника, не беше свързано по някакъв начин с него.

И какво толкова смешно имаше? Нищо особено, освен ако не си от онези хора, които винаги са нащрек в търсене на нещо смешно. За съжаление повечето деца са точно от този вид хора — поне доколкото показваше неговият опит. Те патрулираха нагоре-надолу по коридорите като акули, само дето бяха нащрек не за прясно месо, а за неща като неподходящи панталони, неподходяща прическа или неподходящи обувки — все дреболии, които ги караха да примират от удоволствие и да се заливат от смях. И тъй като Маркъс обикновено носеше неподходящи панталони или неподходящи обувки, а прическата му си беше неподходяща непрекъснато, всеки ден от седмицата, то не му беше необходимо кой знае колко, за да ги принуди да изпаднат в делириум.

Маркъс си знаеше, че е странен. Освен това знаеше, че причината да е странен отчасти се корени във факта, че и майка му е странна. Тя просто не можеше да понася нещата, от които се състои днешният живот. Непрекъснато му повтаряше, че само повърхностните хора съдят другите по облеклото им; не искаше той да гледа тъпа телевизия или да слуша тъпа музика, или да играе тъпи компютърни игри (за нея всички компютърни игри бяха боклук), което означаваше, че ако му се прииска да прави нещо, с което всички други деца си прекарват времето, то ще трябва да спори с нея часове наред, за да го постигне. Обикновено губеше, а майка му беше толкова добра в споровете, че на него му правеше удоволствие да губи. Тя можеше да обясни без проблем защо слушането на Джони Мичъл и Боб Марли (които случайно бяха нейните любими певци) е много повече за предпочитане пред слушането на Снуп Доги Дог, както и защо е много по-важно да четеш книги, отколкото да играеш на онази игра с джойстика, която баща му му беше подарил. Но пред децата в училище Маркъс не можеше да излезе с този номер. Ако се опиташе да сподели с Лий Хартли — най-едрото, най-гадното и най-шумното момче, с което се бе запознал вчера, — че не одобрява Снуп Доги Дог, защото в песните си Снуп Доги Дог проявява сексизъм по отношение на жените, Лий Хартли просто щеше да го премаже от бой или в най-добрия случай щеше да го нарече с цял куп епитети, с които Маркъс в никакъв случай не желаеше да бъде наричан. В Кеймбридж не беше чак толкова зле, защото там имаше много деца, които не ставаха за училище, както и много майки, които ги бяха направили такива, но в Лондон нещата стояха различно. Децата тук бяха по-безмилостни, по-подли и почти лишени от съчувствие. Според Маркъс, щом го беше принудила да си смени училището, само защото си е намерила нова работа, майка му би трябвало поне да прояви благоприличието да престане да го принуждава да си говорят за всичко, което го вълнува.

Вкъщи му доставяше истинско удоволствие да слуша Джони Мичъл или да чете книги, но в училище тези неща не вървяха. Странно наистина — повечето хора биха си помислили точно обратното: че четенето на книги вкъщи би трябвало да е от полза в училище — нищо подобно! Това го правеше различен, а тъй като беше различен, Маркъс се чувстваше неудобно, а тъй като се чувстваше неудобно, той имаше усещането, че се отдалечава от всичко и всички, от съучениците си, от учителите, от уроците.

Не само майка му обаче беше виновна. Понякога той изглеждаше странен само поради факта че е това, което е, а не заради онова, което тя прави. Като пеенето например… Няма ли най-сетне да си вземе урок за това пеене?! В главата му винаги се въртеше някаква мелодия, а от време на време, когато беше изнервен, тази мелодия просто се изплъзваше от устата му, без да може да я контролира. Поради някаква неизвестна причина той не можеше да осъзнае разликата между вътре и вън, просто защото не виждаше такава. Все едно отиваш да плуваш в затоплен басейн в топъл ден и когато излезеш от водата, не можеш да усетиш, че излизаш, защото температурите вътре и вън са еднакви — нещо такова ставаше и с неговото пеене. И точно такова нещо се бе случило вчера, в часа по английски, докато учителката четеше — болезненият му опит сочеше, че ако искаш да накараш хората да ти се смеят, ама наистина да ти се изсмеят, най-добрият начин (дори много по-успешен от неподходящата прическа) е да запееш високо, докато всички останали в стаята се снишават максимално и зяпат отегчено.

Тази сутрин всичко си беше наред — поне до първото междучасие. Маркъс не обели дума с никого, по коридорите избягваше да се сблъсква с когото и да било, а после следваха два часа математика — предмет, който той много обичаше и в който беше много добър, макар че сега се занимаваха с неща, които той вече беше учил. През междучасието отиде при господин Брукс — един от другите учители по математика, — за да му каже, че желае да се запише в неговия курс по компютри. Остана доволен от себе си, че се осмели да го направи, защо първоначално инстинктът му подсказваше, че е най-добре да си седи в класната стая и да чете, но той бе събрал куража да излезе — даже мина сам през цялото игрище!

Но после, в час по английски, нещата пак тръгнаха на зле. Използваха един от онези сборници, в които имаше откъси от най-различни книги — откъсът, който разглеждаха, беше взет от „Полет над кукувиче гнездо“. Маркъс знаеше добре за какво се разказва в книгата, защото беше гледал филма заедно с майка си. И много скоро му стана ясно какво ще се случи — ама толкова ясно, че му идваше да побегне от стаята.

А когато фаталният миг действително настъпи, беше много по-лошо, отколкото той си беше представял. Госпожица Магуайър хвана едно от момичетата, което четеше добре, да прочете един абзац, а после се опита да предизвика дискусия по проблемите в книгата.

— Така. Едно от нещата, за които е тази книга, е… Как можем да разберем кой е луд и кой не е? Защото, нали се сещате, всички ние сме посвоему луди и ако някой реши, че ние действително сме малко луди, тогава как… как ще му покажем, че сме с всичкия си?

Тишина. Две от децата въздъхнаха и се спогледаха многозначително. Едно от нещата, които не бяха убягнали от вниманието на Маркъс, бе, че когато постъпиш в училището след другите, веднага можеш да прецениш как даден учител се разбира със съответния клас. Затова не му беше трудно да види, че госпожица Магуайър е млада и изнервена и все още се опитва да им спечели доверието. Въобще не беше наясно как ще реагира класът.

— Добре, нека го кажем по друг начин. По какво определяме някои хора като луди?

Ето че идва. Ето че идва! Господи!

— По това, че те започват да пеят в клас без никаква причина, госпожице.

Смях. Но после всичко стана още по-зле от очакваното. Целият клас се обърна към него. Той вдигна очи към госпожица Магуайър, но тя си беше залепила една идиотска усмивка и отказваше да го погледне.

— Да, това е един от критериите. Не е трудно да допуснем, че някой, който прави така, не е съвсем с всичкия си. Но ако оставим за момент Маркъс настрани от дискусията…

Още смях. Той отлично съзнаваше какво прави тя и защо го прави — заради което я намрази още повече.