Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
About a Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Ник Хорнби

Заглавие: Кажи ми, Маркъс

Преводач: Антоанета Дончева-Стаматова

Издание: Първо

Издател: Издателска къща „Кръгозор“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Националност: Английска

Технически редактор: Ангел Матеев

Коректор: Марийка Тодорова

ISBN: 954-771-046-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1776

История

  1. — Добавяне

Шест

Аз съм самотен баща. Имам двегодишен син. Аз съм самотен баща. Имам двегодишен син. Аз съм самотен баща. Имам двегодишен син. Колкото и да си го повтаряше, Уил неизменно намираше някаква причина, която да му попречи да си повярва, защото някъде дълбоко в себе си (не че това „някъде“ беше място, на което той се доверяваше особено, но все пак не можеше да го пренебрегне) той не се чувстваше родител. Той бе прекалено млад, прекалено стар, прекалено глупав, прекалено умен, прекалено готин, прекалено нетърпелив, прекалено егоистичен, прекалено безгрижен, прекалено предпазлив (каквито и противозачатъчни средства да използваше жената, с която се срещаше в момента, той винаги, ама винаги използваше презерватив, дори и в дните, в които не беше необходимо), не знаеше почти нищо за децата, рядко се задържаше вкъщи, пиеше прекалено, употребяваше прекалено много наркотици. И преди всичко — когато се поглеждаше в огледалото, не виждаше, не беше в състояние да види там баща, особено пък самотен баща.

Сега обаче се опитваше с всички сили да съзре подобие на самотен баща, просто защото самотните майки, с които можеше да спи, се бяха попривършили — засега Анджи се оказа първата и последната от тази категория. Беше много лесно да вземеш решение, че бъдещето е в самотните майки и че има милиони тъжни, приличащи на Джули Кристи безстопанствени самотници, които просто примират да им се обадиш, но разочароващата истина бе, че той не разполагаше с телефонните им номера. Къде се мотаят такива като тях, за бога?

Отне му много по-дълго време, отколкото трябваше, докато си даде сметка, че по дефиниция самотните майки имат деца, а децата (азбучна истина!) представляват непреодолимо препятствие за мотаене където и да било. Направи няколко дискретни, макар и не особено въодушевени, проучвания сред приятелите и познатите си, но засега не бе отбелязал никакъв напредък — хората от неговия кръг или не познаваха самотни майки, или просто не желаеха да се нагърбват с отговорността на задължителното представяне, тъй като Уил беше пословично известен с огромния списък разбити сърца, които е оставил след себе си. Но ето че накрая откри идеалното решение за спасение от тази неочаквана оскъдица на подходяща плячка. Измисли си един двегодишен син на име Нед и се записа в дружеството на самотните родители.

Повечето хора надали биха си направили труда да стигнат чак дотам, за да си угодят на прищевките, но Уил често си правеше труда да прави неща, които другите иначе не биха направили, просто защото разполагаше с достатъчно време, за да се посвети на това. Ежедневното правене на нищо му предоставяше неизброими възможности да мечтае, да крои планове и да се преструва на нещо, което не е. Веднъж, след пристъп на угризения на съвестта, налегнал го в края на уикенд, прекаран в безкрайно угаждане, се бе записал като доброволец за работа в кухня за бедни и безпризорни и макар че така и не се появи там, самият телефонен разговор го дари с блаженото усещане, че точно той е човекът за такава дейност — усещане, в чиито води на самодоволство той си позволи да се къпе в продължение на два-три дена. Освен това се бе сещал за социалните служби и бе попълвал документите за постъпване на работа, бе изрязал обява от местния вестник за набиране на учители по четене за изоставащи деца, а веднъж дори се бе свързвал с агенти по недвижима собственост относно отваряне на ресторант, а после и на книжарница…

Изводът се налагаше от само себе си: когато имаш дълга автобиография от преструвки, присъединяването към дружество на самотните родители, когато ти самият не си такъв, не е нито трудно, нито особено стряскащо. Ако тази идея не проработи, тогава нищо не пречеше да се опита нещо друго. Голяма работа!

Дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“ провеждаше сбирките си всеки първи четвъртък от месеца в местния център за квалификация на възрастни — тази вечер на Уил му предстоеше първото появяване там. Беше почти сигурен, че първата вечер ще се окаже за него и последна — нямаше начин да не обърка нещо, като например името на котката на пощальона Пат или цвета на Малкия Бръм[1], или, което е още по-съществено, името на собственото си дете (по някаква причина той непрекъснато мислеше за него с името Тед — едва тази сутрин се сети да го прекръсти на Нед). И в резултат на тези невинни грешки неминуемо щяха да го обявят за измамник и да го натирят веднъж завинаги извън границите на дружеството. Но ако все пак съществуваше някакъв шанс да срещне там жена като Анджи, то тогава унижението си заслужаваше.

Паркингът пред центъра бе приютил само една друга кола — очукан двуместен шевролет, който, ако се вярваше на стикерите по стъклата му, бе ходил в Приказния свят в Чесингтън и Алтън Тауърс. Колата на Уил — нов опел „GTI“, не беше стъпвала на подобни места. И защо? Не можеше да се сети за каквато и да било друга причина, освен за напълно очевидната, а именно — че той бе бездетен ерген на трийсет и шест и следователно нямаше никакво желание да шофира стотици километри, за да се спусне по склона на пластмасова приказна планина върху поднос за чай.

Центърът бе крайно депресиращ. От почти двайсет години насам Уил не бе прекрачвал прага на място с класни стаи, коридори и домашно изработени плакати, затова бе забравил, че британското образование вони на дезинфектантни вещества. Изобщо не му беше хрумнало, че може и да не успее да открие лесно сбирката на дружеството „Самотните родители — заедно в самотата“. Представяше си как автоматично ще бъде насочен натам от щастливото жужене на хора, забравили за своите грижи и решили да се напият до козирката — но очакваното щастливо жужене липсваше, чуваше се само скръбно потракване на кофа в далечината. Накрая все пак зърна бял лист хартия, забоден върху вратата на една класна стая, върху който бяха надраскани с флумастер инициалите „СРЗС!“. Удивителната определено го хвърли в оркестъра. Май вече започваше да му идва прекалено!

В стаята завари само една жена. Тя вадеше от кашон бутилки бяло вино, бира, минерална вода и кока-кола и ги подреждаше върху маса, поставена в центъра. Останалите маси бяха избутани до задната стена, а столовете — натрупани един върху друг до тях. Това беше най-скръбната обстановка за купон, която Уил бе виждал някога.

— Да не би да съм сбъркал мястото? — обърна се той към жената. Чертите й бяха изострени и ъгловати — приличаше на типичен образ на лелята стара мома от телевизионен сериал.

— Ако търсите „Самотните родители — заедно в самотата“, значи сте дошъл на правилното място. Вероятно сте Уил. Здравейте, аз съм Франсиз.

Той се усмихна и й стисна ръка. Беше говорил по телефона именно с Франсиз.

— Съжалявам, че все още няма никой друг. Доста често започваме по-късно от уговореното. Нали знаете — проблема с детегледачките.

— Разбира се. — Значи направи първата си грешка — да пристигне точно навреме. И без това почти се беше предал. И, разбира се, изобщо не трябваше да казва „разбира се“, защото по този начин се бе издал, че с нейна помощ си е изяснил нещо, което го е озадачило. Щеше да е по-добре да врътне очи и да прошепне с изнурен и конспираторски тон: „На мен ли го казвате!“ или „Въобще не ми говорете за детегледачки!“.

Но може би все още не беше късно и за този номер.

Той извъртя очи и изрече:

— Въобще не ми говорете за детегледачки! — После се изсмя с подходящата доза горчивина в гласа и поклати съзаклятнически глава — просто за допълнителен щрих.

Франсиз като че ли не забеляза ексцентричния избор на момент за тази реплика и веднага се хвана на въдицата:

— Да не би някоя да ви е вгорчила живота тази вечер?

— Не, слава богу. Майка ми се съгласи да го погледа. — Изпълни се с гордост от употребата на местоимението. То подсказваше за отдавна придобит навик. Не можеше да се отрече, че за мъж без никакви проблеми с детегледачки се представи отлично с всичките задължителни поклащания на глава, въртене на очи и горчиви порции смях.

— Но по-рано ми се е случвало доста често — побърза да добави. Разговорът бе продължил едва две минути, но ето че вече се усещаше като пълна развалина от нерви.

— Да, така е с всички ни — отбеляза Франсиз.

— Така си е — потвърди Уил и се засмя сочно. — Съдба!

Усещаше, че са достигнали до момент, когато вероятно вече го мислят или за лъжец, или за лунатик, но преди да успее да пробие още по-голяма дупка в дъното на кораба си, който и без това вече пропускаше вода, започнаха да пристигат и другите членове на дружеството — всички до една жени, всички, с изключение на една над трийсетгодишни. Грубоватите Сали и Мойра му обърнаха демонстративно гръб, наляха си по една картонена чашка бяло вино и се оттеглиха в другия край на стаята. (Уил не пропусна да забележи, че Мойра носеше маркова тениска на Лорена Бобит.) Лизи беше дребна, сладка и не напълно адекватна. Хелън и Сузана очевидно считаха дружеството за нещо под тяхното достойнство и непрекъснато правеха груби коментари във връзка с виното и избора на място за срещата. Саския беше с десет години по-млада от всички останали в стаята и приличаше по-скоро на нечия дъщеря, отколкото на нечия майка. А Сузи беше висока, руса, с бледа кожа, леко притеснена и красива. Уил реши, че тя става и престана да обръща внимание на другите, които продължаваха да изпълват стаята. Русата коса и красотата бяха две от най-важните качества, които той ценеше най-много у жените, а бледата кожа и притеснението — две от качествата, които му даваха правото да не престава да търси.

— Здравейте — прозвуча началният акорд на увертюрата му. — Казвам се Уил, нов съм и не познавам никого тук.

— Здравей, Уил! Казвам се Сузи, стара съм и познавам всички тук. — Той се засмя. И тя се засмя. Прекара с нея точно толкова от вечерта, колкото позволяваше благоприличието.

Разговорът му с Франсиз бе спомогнал за изостряне на защитните му реакции, затова се представи доста по-добре на темата „Нед“. Скоро стана очевидно, че Сузи си умира да говори с някого, а при тези обстоятелства той нямаше нищо против да се престори на добър слушател. Оказа се, че Сузи е била омъжена за човек на име Дан, който си намерил любовница, когато тя е била в шестия месец на своята бременност и я изоставил ден преди раждането на бебето им. Виждал е дъщеря си Меган само веднъж, и то случайно — в един магазин за козметика в Айлингтън. Не проявил особено желание да я вижда отново. Сузи си призна, че в момента е бедна (опитвала се да си намери работа като диетолог) и заядлива — за Уил това беше напълно естествена човешка реакция с оглед на случилото се.

Сузи се огледа.

— Една от причините, поради които обичам да идвам тук, е, че можеш да си бъдеш колкото си искаш ядосан и никой да не те помисли за невъзпитан — отбеляза тя. — Защото почти всеки от членовете си има своя причина за гняв.

— Така ли? — На Уил този гняв като че ли му убягваше в момента.

— Добре, да видим… Виждаш ли онази жена с дънковата риза ей там? Съпругът й я е напуснал, защото си втълпил безумната идея, че момченцето им не е от него. Такаааа… Хелън… скука… той излизал с някаква своя колежка… Мойра… излизал… Сузана Къртис… Доколкото знам в този случай господинът си имал две семейства…

И се заредиха безкрайни хитроумни вариации на една и съща тема. Мъже, които хвърлили един поглед на децата си и избягали; мъже, които хвърлили един поглед на новата си колежка и избягали; мъже, които избягали дявол знае защо. На Уил скоро му стана ясно защо Мойра предпочита дрехите на Лорена Бобит. Когато Сузи приключи с литанията си за толкова много предателство и измама, на него му идеше да си отреже пениса с кухненски нож.

— Няма ли и други мъже, членове на дружеството? — запита накрая той.

— Само един — Джеръми, но той в момента е на почивка.

— Значи и жените напускат мъжете си от време на време!

— Съпругата на Джеръми е загинала при пътна катастрофа.

— О! Да, ясно.

Уил усещаше, че започва да го обхваща такава дълбока депресия по отношение на пола му, че реши да се опита да наклони везните в своя полза.

— Е, но аз съм сам — заяви той с тон, за който се надяваше да звучи достатъчно мистериозно и печално.

— Съжалявам — каза Сузи. — Забравих да те попитам какво е станало с теб.

— Ами… Няма значение.

— Изоставен ли беше?

— Ами, предполагам, че може и така да се каже. Да — отвърна той и си залепи умела стоическа усмивка.

— Бившата ти благоволява ли да се среща с Нед?

— Понякога. Не си прави често този труд.

Започваше да се чувства все по-добре — усещането да си приносител на лоши новини за жените беше великолепно. Вярно, че тези лоши новини бяха изцяло измислени, но все пак, според него, в тях имаше и известна доза емоционална истина. Постепенно съзираше, че в ролята му се съдържа неподозиран до момента артистичен елемент. Вярно, че играеше роля, но го правеше в най-благородния, най-професионален смисъл на думата. Той не беше измамник — беше просто Робърт де Ниро.

— И той как се справя със ситуацията?

— Ами… той е чудесно момченце. Много храбро.

— Винаги съм казвала, че децата притежават удивителна способност за оцеляване, не мислиш ли?

За негово огромно удивление Уил установи, че очите му се пълнят със сълзи. Сузи постави успокоително ръка на рамото му. Безсъмнено бе успял. Направо разкошно!

Бележки

[1] Пощальона Пат и Малкия Бръм — популярни детски анимационни герои. (Бел.прев.)